Наскоро в медиите се появи история за някакво отчаяно хърватско градче, което бори демографската си криза като дава изоставени къщи почти без пари. Условието е кандидат-купувачите да са „млади“ и „платежоспособни“ граждани.
Всеизвестна истина е, че колкото си по-богат, толкова по-евтино ти е всичко, но тук това клише добива ново измерение: на дребнобюргерска евгеника като метод за възраждане на провинцията. Много неприятен феномен, който хвърля лоша светлина върху иначе една добра (но недостатъчна) инициатива срещу обезлюдяването и сигурната смърт на много села и градчета.
В България има много мегдан за такъв тип преразпределение на недвижимото имущество, но тук по-скоро ще извършим колективно самоубийство, отколкото да дадем зелена светлина на непазарно преразпределение на къщи, особено такова, което би могло да облагодетелства и разни изключени или маргинализирани демографски групи като бежанци или бедни българи.
Горното може би е малко пресилено, доколкото у нас е доста популярно да дадеш селски имот под наем без наем (бартер подслон срещу поддръжка), но това се приема като легитимно само когато се случва в рамките на саморегулиращото се гражданско общество. Ако властите в някакво село решат да преразпределят рушащите се имоти, това няма да бъде прието.
В същото време пазарът на селски имоти у нас е изключително уродлив. Квадратен метър близо до големите икономически центрове доближава по цени имотите в самия град (даже по-скъпо от много квартали), а по-далечните къщи продължават да са евтини (макар че и те поскъпват, просто не с такива темпове). Това обаче не е възраждане на селото, това е просто интегриране на близките до важен град села в икономическата му орбита. Отражение на икономическата гравитация на града върху близките малки населен места и нищо друго. Не се прави нищо за икономическото „повдигане“ на повечето села, така че те да станат реална алтернатива за живеене, а не само заради близостта на град.
Както се казва, локацията е всичко, но това е валидно само доколкото няма никакви свестни икономически стимули и алтернативи човек наистина да заживее устойчиво на село. Ако и днес имаше дребни производства, детски градини, медицинско обслужване и елементарни културни институции (като кина и библиотеки) по селата, нямаше да има чак такова значение дали е близо до голям град или не.
А по-важно от локацията е само времето: колкото по-рано се включиш в балона, толкова по-изгодно. Но и тази променлива важи само доколкото е валидна функцията на селото като малко по-чист и спокоен спален сателит на града, където е концентриран целия икономически живот – функция, която пандемията изостри, защото изведнъж всички се усетихме, че искаме двор и пространство. Но времето е само и единствено спекулативна величина. Ако имаше реални условия за постоянен живот на село, тогава нямаше да има такъв спекулативен ръст на цените, който няма нищо общо със себестойността на имота, а единствено с локацията му.
В добавка на това данъците на вилите пък са толкова абсурдно ниски, че много хора предпочитат да си плащат по 10-20 лв на година за рушаща се селска къща, отколкото да се занимават да ѝ търсят купувач или да я възстановяват. Но и това е свързано с пазарните догми, че държавата няма право да се намесва „прекалено“ много в икономиката, което иронично подрива пазара на селски имоти.
В крайна сметка дори подобни схеми с безплатните къщи за платежоспособни представители на средната класа като в Хърватия вероятно няма да доведат до устойчиво възраждане на селото. Платежоспособността не може да замести липсващите условия наистина да задържат хората на село: да има адекватни работни места, медицинска грижа и образователни институции.
Парадоксално, но именно при социализма, който отприщи най-голямата вълна на урбанизация в историята на България, имаше най-много условия човек да продължи да живее на село, ако иска. Селото, в което правих първия си терен за бакалавърската дипломна работа, е имало 3000 души население преди 1989, имало е 2-3 цеха, детска градина, кино, редовен транспорт до най-близкия голям град Бургас. Имало си е живот. Сега постоянно живущите там са шепа пенсионери. Жените гледат градините и чакат внуците да дойдат за лятната ваканция, докато мъжете се алкохолизират, като започват деня си в местната кръчма-магазин с кафе и мента за освежаване, и после минават на ракия докато се наквасят като мотики, докато истинските мотики са оставени да ръждясват.
About The Author
