Да се изкажеш против нещо, което по стечение на обстоятелствата събира голяма обществена подкрепа, изисква смелост. Не е лесно да държиш на висота дебата относно предложението партийната субсидия да бъде драстично намалена до 1 лев за получен глас. Всички онези, които имат тази смелост, заслужават поздравление.
Важно е да се каже защо фактическото премахване на държавната субсидия е всъщност по-лошият вариант от това, което имаме в момента. „Има такъв народ” имат правото да напомнят вота от референдума през 2016 година и тези 2 милиона и петстотин хиляди българи – и повече – които са гласували по този въпрос. Прави са, че те не трябва да бъдат игнорирани. Ние дължим точно на тези хора да им обясним за какво става дума и как сме прочели правилно техния вот.
Да се ситуираме се през 2016 година – провежда се референдум с 3 въпроса, заедно с президентски избори. По разбираеми причини референдумът не концентрира толкова вниманието, колкото президентски избори и се получава един наказатален вот. Наказателен спрямо партиите, които са управлявали от 1991 до 2016 г.
2 милиона и 500 хиляди души, а може би и повече, помнят фразите от началото на прехода. Помнят проблемите при управленията, скандалите, броженията по време на управлението на БСП, разочарованията по времето на Костов, излъганите 800 дни на Симеон Сакскобурготски – и дават ясен знак срещу тези политически сили, използвайки този въпрос. Нали не се съмнявате, че ако въпросът съдържаше не един лев, а три лева или пет лева, резултатът щеше най-вероятно да бъде същият, ако бъде представен като нещо, което ще отрезви тези политически сили?
През 2016 г. има също така натрупано конкретно пряко разочарование към ГЕРБ. Тя управлява с втория си мандат и това е наказателен вот към нея. Този наказателен вот се изрази и в президентската кампания, когато Румен Радев спечели категорично.
Но какво се предлага днес? Вотът на тези, които искаха да накажат големите партии, ще се използва именно в интерес на тези партии. Ако бъде премахнато публичното финансиране и изпратим всичко в сивия сектор – тези, които привилигироват корпоративизма, клиентализма; тези, които са свикнали да трупат пари по този начин – именно те ще бъдат улеснени.
Когато една партия е дълго време на власт, тя придобива лостове за влияние и без пари – използва държавния ресурс за своите кампании, тя няма нужда от тези субсидии. Нужда от субсидии имат алтернативите, зараждащите се движения, принципните партии – тези, които искат да правят политика заради самата политика.
Естествено, когато тази партия, която е на власт, проявява особен вид цинизъм, правейки дарения с държавната субсидия, държейки пари на депозит, показвайки, че тази субсидия е прекалено много – това налива мелницата на тези, които искат да се намали субсидията – и това е разбираемо.
Но ходът е грешен. Този ход ще ни вкара там, откъдето започнахме – клиентели, обръчи от фирми, които финансират хора, които после да се отчитат чрез обществени поръчки. И това ще струва много по-скъпо на данъкоплатеца.
Ще кажете: „Хубаво де, сега взимате субсидии и пак така правят.” Възможно е и сте прави да поставяте въпроса. Този модел трябва да се промени, а не да се узакони. Със законът, предлаган от „Има такъв народ“, се узаконява порочният модел, който се наложи през годините.
По време на дебатите в пленарната зала, преди в крайна сметка законопроектът да бъде отхвърлен на косъм, беше споменато и предишното Народно събрание. Тогава този дебат се проведе по възможно най-порочния начин. Единият лев субсидия, който беше въведен тогава, нямаше нищо общо с референдума, а беше наказателна акция срещу това, че от БСП поискахме оставката на финансовия министър. След което се разиграха срамни сценки, които доведоха до това, че в крайна сметка субсидията не се намали, а други начини за финансиране бяха отворени.
Слава Богу, че президентът прояви инициатива, Конституционният съд си беше на мястото – да внесе ред по този въпрос. Този ред беше внесен миналата седмица и е хубаво да го четем. В залата се спомена още, че според Конституционният съд публичното финансиране е задължително – да, размерът следва да бъде решен от пленарната зала. Но също този съд много ясно казва каква е целта на това финансиране – да бъде опазен политическият плурализъм – или казано по-разбираемо – срастването на една партия с държавата. Защото когато една партия е на власт, а другите са лишени от средства да функционират, тя ще се срасне с държавата. И ние не сме далеч от този модел.
Историята на финансирането на политическите партии в България през последните 30 години не е бедна. Можем да се поучим от нея, да се поучим от грешките. Едно е сигурно – не трябва да се връщаме назад към 90-те. Има как да продължим напред. Само миналата година се проведоха десетки дискусии, тъй като темата е на дневен ред – за това как трябва да се финансират политическите партии, как да се направят прагове, да се предвиди преференциален начин на финансиране, така че големите да не взимат твърде много. Решенията съществуват, въпросът е – способни ли сме да го погледнем студенокръвно и професионално.
Ако не го направим, ще се случи това, което се е случвало преди – виновните ще укрепят позициите си с гласовете на недоволните.
