Ако човек съди по новинарските заглавия ще си помисли, че най-сериозните проблеми, пред които е изправен светът във връзка с имунизациите, са колебанията за безопасността на ваксините на AstraZeneca и Johnson & Johnson. Този дебат наистина е важен, но бе бива да ни разсейва от най-голямото предизвикателство, пред което ще сме изправени в близко бъдеще: екстремното неравенство в разпределението на ваксините между богатите и бедните страни, пише Bloomberg.
Успешната разработка и бързо започналото производство на превантивни медикаменти срещу коронавирус е свидетелство за иновативния потенциал, с който разполага модерната световна икономика. Ако се броят само ваксините, които вече са на пазара, общият производствен капацитет би трябвало да е достатъчен за производство на 12 милиарда дози до края на тази година, според базата данни на Duke Global Health Innovation Center.
Теоретично това може да е достатъчно за имунизиране на 88% от световното население и слагане на край на пандемията от Covid-19.
Картината обаче съвсем не изглежда толкова розова, ако се погледне колко ваксини реално са поръчани. Досега има поръчки за едва 6.96 млрд. дози, които биха могли да покрият само около 53% от глобалното население. И дори тези доставки са грубо изкривени в полза на богатите държави. Докато страните с високи доходи са поръчали достатъчно ваксини, за да имунизират населението си два пъти, то в страните с ниски и средни доходи, където живее мнозинството на световното население, покритието спада до едва 12%.
Това не е нов проблем. Всеки производител на лекарства (дори генеричните производители, които често биват третирани като герои на Глобалния Юг) искат да продават на богатите държави, където маржовете на печалба са най-високи. През 90-те и първите години на 21 век, докато новосформираната Световна търговска организация изработваше първите глобални регулации за интелектуалната собственост, ХИВ опустошаваше Субсахарска Африка. Въпросът за задължението на фармацевтичните компании да разпространяват своите продукти навсякъде доведе до значителни реформи.
На теория така създадените норми трябваше да гарантират равен достъп до лекарства навсякъде по света. Страните, които не успеят да сключат достъпни лицензионни сделки с глобални фармацевтични компании, могат по същество да анулират тези патенти чрез процес, известен като принудително лицензиране. Това трябва да позволи местните производители да започнат да предлагат свои генерични версии на медикаментите. А тези, които не разполагат със собствен капацитет за производство, биха могли да купуват генерични лекарства от страни като Индия.
На практика обаче тази система не работи. Принудителното лицензиране почти никога не се използва за нови лекарства в днешно време. Когато това все пак се случва, в много от случаите става въпрос за сравнително богати държави, които използват тази правна рамка като инструмент за спазаряване на по-ниски цени, а не за бедни държави, страдащи от недостиг на достъпни лекарства.
Параметрите, при които действа принудителното лицензиране, са бавни и тромави, изискват много кръгове преговори между правителства и фармацевтични компании, необходими са и съвпадащи лицензи във внасящите и изнасящи държави. Тъй като такива лицензи обикновено се издават напук на първоначалния разработчик, всичко зависи от способността на фирмите за генерични лекарства да открият сами съставките и методите на производство на лекарствата, често без да разполагат с достъп до ключови търговски тайни. Това е сериозно предизвикателство предвид авангардните технологии, които се използват за много съвременни лекарства, особено предвид кратките срокове и необходимостта от бързи одобрения за безопасност.
Това ни оставя в ситуация, водеща целия свят към провал. Изследване от 2016 г. установява, че в Субсахарска Африка одобряването на нови лекарства обичайно става между четири и седем години след като съответните регулаторни стъпки са започнали в богатите държави.
Ковид кризата доведе до съкращаване на някои регулаторни процедури, което трябва да позволи на програмата Covax да улесни достъпа до ваксини в бедните страни. Но темпът на доставките извън най-богатите държави си остава крайно неадекватен. Това е особено притеснително на фона на изместването на най-”горещите” центрове на заразата от богатите страни към бедни държави без капацитет за значително местно производство на лекарства.
Най-добрата надежда за пробив идва от новия генерален директор на СТО Нгози Оконджо-Ивеала, която в миналото е оглавявала инициатива за партньорство за доставка на ваксини на ООН. По-рано този месец тя организира среща на фармацевтични компании, политици и представители на здравните власти в Женева, за да се опитат да намерят решение за ситуацията.
По време на конференцията търговският представител на САЩ обеща “да се учим, а не да повтаряме трагедиите и грешките от миналото”. Но тези заявления не трябва да остават само на думи. Едно незабавно решение – което продължава да бъде блокирано от властите в САЩ и други богати държави – е временно отменяне на правата за интелектуалната собственост на върху ваксините и терапиите за Covid-19.
Отвъд това обаче е необходимо да се признае и че не са направени достатъчно стъпки за създаване на глобална система на търговия, която да балансира защитата на собствеността със здравните нужди на човечеството.
Обещанията отпреди две десетилетия не бяха осъществени и сега живеем в свят, в който животоспасяващи лечения продължават да са недостъпни за най-бедните. Успехите на модерната медицина водят до промени, но основният проблем остава нерешен. Днес раковите заболявания убиват повече хора в Африка, отколкото ХИВ, но две трети от страните в региона не разполагат дори с най-елементарните средства за лечение на рак. Ако искаме да се защитим от следващата здравна криза, първо трябва да реформираме правилата на глобалната търговия.
About The Author
