Най-дългата, най-безсмислена и най-неуспешна война, водена от Великобритания през последните 70 години – интервенцията в Афганистан – трябва да приключи през септември, когато според заявленията на президента на САЩ Джо Байдън всички сили на НАТО ще се изтеглят от страната. Съмнявам се, че тогава някой ще забележи. Нациите празнуват победи, а не поражения.
Преди двадесет години Съединените щати решиха да облекчат агонията си от атаките на 11 септември не само като взривят базата на Осама бин Ладен в афганистанските планини, но и като свалят целия режим в Афганистан. Това стана въпреки, че талибаните обявиха бин Ладен за “нежелан гост” и режимът им настоя той да напусне страната. След това САЩ решиха не само да избомбят Кабул, но и да поканят цялото НАТО, за да изперат действията си като въпрос на глобална сигурност. Великобритания нямаше интерес в тази битка и се присъедини единствено защото Тони Блеър харесваше Джордж Буш.
Американските и британски войски бродеха из страната, издигаха нови военачалници и назначаваха нови управници. Когато посетих Кабул по онова време ми се каза, че амбициите на НАТО са да измете терора, да изгради нова демокрация, да освободи жените и да си създаде “приятел в региона”. Имах зловещо усещане, че се повтаря същата история като през 1839 г., когато Великобритания предприема катастрофалната Първа афганистанска война.
По онова време повечето американци в Афганистан искаха да се махнат оттам и да се концентрират върху “граденето на държава” в Ирак. Британците бяха най-ентусиазирани да останат. Тони Блеър дори изпрати министърката си по международното развитие Клеър Шорт да се бори с отглеждането на опиумен мак в Афганистан. Каквото и да е вършила тя, резултатът беше, че производството на опиум, което дотогава бе ограничено до шест афганистански провинции, се разрасна в 28 провинции, а доходите от него достигнаха рекордните 2.3 млрд. долара.
Превъртаме лентата до 2005 г., когато британската армия бе влязла в тотален имперски режим, и реши да тръгне на Юг с 3400 войници, за да завладее пущунската провинция Хмеланд. Британският командир, генерал Дейвид Ричардс, беше категоричен, че става въпрос само за спечелване на сърца и умове в приятелски настроени селища. Тогавашният британски министър на отбраната Джон Рийд се надяваше това да бъде постигнато „без нито един изстрел“. Те се забавляваха, като кръщаваха военните си операции с имена като Ахил, Дръжка на кирка, Удар с чук, Орлово око, Червен кинжал и Син меч.
Всичко в провинция Хелманд се обърка. Военната експедиция трябваше да бъде спасявана от контингент от 10 000 американски морски пехотинци. Загинаха 454-ма британци.
Руснаците, които бяха изгонени от Афганистан десетилетие преди това, в частни разговори се удивляваха от нескопосността на западните операции – а публично бяха възхитени. През 2009-та тогавашният британски премиер Гордън Браун бе принуден да съчинява неправдоподобни обяснения как британски войници умират в Хелманд, за да направят британските улици по-сигурни.
Оттогава по-голямата част от НАТО се оттегли, надявайки се напразно, че дипломацията ще спаси правителството в Кабул и Запада от грубо унижение. Трима президенти на САЩ са обещавали различни форми на изтегляне, но не им е стигала политическата смелост да го осъществят. Дори Джо Байдън удължи първоначално обявения краен срок от май до септември. Всяка следваща администрация прави колкото да държи марионетния режим в Кабул в безопасност, но без да се стига до връщане към пълномащабното имперско управление.
Сега всички 2300 американски войници и въздушната им подкрепа трябва да напуснат Афганистан, както и 750-те останали британски военни (както заяви представител на Министерство на отбраната пред Guardian: (ако те (САЩ) си тръгнат, и всички останали ще трябва да си тръгнем”). За САЩ цената на тази интервенция бе висока: 2216 загинали и над 2 трилиона изхарчени долара. Милиарди долари “помощ” са изтекли от Афганистан, като голяма част от тях са се озовали в дубайския пазар на недвижими имоти. Цената за афганистанските цивилни е ужасяваща – между 50 000 и 100 000 загинали за две десетилетия, като отмъщение за това, че страната е “домакинствала” атентаторите от 11 септември. Това ли наричаме западни ценности?
След като Байдън посочи новият краен срок за изтегляне, администрацията му заяви пред медиите, че “заплахата срещу територията на САЩ от Афганистан е на ниво, с което можем да се справим”. Това е вярно от години не само за САЩ, но и за Великобритания, но въпреки това все още сме в Афганистан.
Последните преговори за мир, провеждащи се в Катар, не отиват никъде. Причината е очевидна – талибаните трябва просто да изчакат до септември, след което могат да правят каквото си решат. Сегашният режим може да удържи Кабул за известно време, но той едвам управлява и с американска помощ, така че трудно би се справил сам.
Ако бяха оставени на мира през 2001 г, тогавашните ръководители на талибаните – с които щатското разузнаване вече поддържаше връзка – щяха да се справят с Бин Ладен. Ситуацията щеше да бъде държана под контрол от местните военачалници и от пакистанската армия. Вместо това пущуните бяха оставени да вилнеят две десетилетия, финансирани от западните потребители на хероин. Най-лошото, което ги е сполетявало, е избиването на техни високопоставени фигури чрез удари с дронове, което обаче в крайна сметка нямаше никакъв ефект. А Афганистан ще се нуждае от тези хора, за да удържа друг продукт от намесата на НАТО: страната сега е фокус на дейността на Ислямска държава.
Какво е постигнала намесата на САЩ и Великобритания? Военният теоретик ген. Рупърт Смит посочва в своята книга “Полезността на силата”, че модерните армии са почти безполезни във войни срещу бунтовници. Те овършаха Близкия Изток от Афганистан до Либия, “създавайки една разрушена нация след друга”. Единственото оправдание на Великобритания е мухлясалото клише на Външното министерство за поддържане на влияние, сдържане на терора и отстояване на висока позиция на световната сцена. Това са неоимпериалистки безсмислици. В един свят на постоянно търсене на извинения, през септември може да се очаква поредната голяма доза такива.
About The Author
