Иля Будрайцкис и Иля Матвеев, New left review
На 2 февруари Алексей Навални бе пратен в затвора за две години и осем месеца. От правна гледна точка това решение няма смисъл: съдът замени условната му присъда с ефективна заради това, че не се е явил пред властите в Русия, докато се възстановяваше от отравяне в Германия. От политическа гледна точка затварянето на Навални изглежда дори по-лошо: след като идва след провален опит за убийство, как да не бъде интерпретирано като “втората най-добра опция” за режима? Изглежда сякаш Кремъл вече не желае да толерира дейностите на Навални. Той трябва да бъде затворен или убит, независимо от реакциите.
Руските власти демонстрираха подобна позиция и по отношение на протестите, последвали ареста на Навални. В градовете се изсипаха части за борба с безредиците, „Руската гвардия“, “цивилни” полицаи и всякакви други сили за сигурност. Централните части на Москва и Санкт Петербург бяха напълно блокирани: бронирани коли препречваха улиците, метростанции бяха затворени по “технически причини”. Протестът на 23 януари постави рекорд, след като поне 4000 души бяха задържани в цялата страна. На 31 януари числото нарасна до 5700. Тъй като нормалните арести бяха препълнени, новите задържани бяха пращани в центрове за задържане на мигранти в покрайнините на Москва. Поради липсата на килии стотици хора прекараха дни в полицейски автомобили, без възможност да се хранят и да спят.
Тази последна вълна на съпротива е безпрецедентна в много отношения. Директният, популистки стил на Навални, неговият фокус върху корумпираните елити и подкрепата му за социални искания (като повишаване на минималната заплата) привличат все повече жители на руския “хартланд” в опозиционната орбита. В това отношение протестите от края на януари представляваха някакъв пробив. Според социолога Александра Архипова, организирала анкети по време на протеста на 23 януари, 39% от 252 интервюирани в Москва и 47% от 454 участвали в проучването ѝ в Петербург са заявили, че това е първият им протест. В регионалните градове процентът на нови участници в протестите вероятно е още по-висок. Владимир Звоновски, друг социолог, който е направил 20 интервюта с протестиращи в Самара, заявява, че само няколко от тях са участвали в подобни събития досега. В много малки градове броят на протестиращите достигна рекордни за тях нива.
Макар арестът и процесът срещу Навални да провокираха протестите, само едно малцинство от участниците в тях могат да бъдат считани за напълно убедени “навалнисти”. Според Архипова 33% от анкетираните в Москва и 22% в Петербург са заявили, че “напълно вярват” на Навални, докато мнозинството (57% в Москва и 64% в Петербург) му се доверяват само “донякъде”. Някои от интервюираните от Звоновски са заявили, че не желаят да заменят Путин с Навални, но въпреки това те жадуват за социални промени. Тези резултати потвърждават един очевиден факт: въпреки харизматичната медийна персона на Навални, протестите никога не са били единствено заради него. Това не може да бъде считано за “негово” движение. В текущата си форма руската опозиция е съставена от недоволни младежи, студенти, работници и “бели якички”, все по-голяма част от които живеещи извън Москва.
Политическото кредо, събрало тези разнообразни слоеве, най-общо може да бъде определено като “популистко”. От началото на политическата си кариера през 2000 г., когато се присъединява към либералната партия „Яблоко“, Навални има специфично отношение към политиките и програмите. Каквото служи за обединяване и разширяване на движението е добро, а каквото сее неразбирателство и отчуждава потенциални съюзници, е лошо. Това е в ярък контраст с Григорий Явлински, основател и вечен лидер на „Яблоко“, който винаги е бил догматичен и нетолерантен, отказващ всякаква коалиция както с левите (виждани като наследници на сталинизма), така и с другите либерали (виждани като отговорни за катастрофалните пазарни реформи през 90-те; според „Яблоко реформите е трябвало да бъдат по-внимателни и постепенни). Разривът между Навални и „Яблоко“ – откъдето той е изгонен през 2007 г. заради пропагандиране на националистически идеи – не е доказателство толкова за отхвърляне на либералните идеи, колкото за антипатията му към “старомодните” руски либерали, известни с нежеланието си да сформират широка коалиция.
В стремежа си да създаде подобна коалиция, през следващите години Навални се подравнява с крайната десница, опитвайки се да промотира “цивилизован” образ на руския национализъм, отворен към коалиция с либералната опозиция. Но след вълната от масови протести срещу изборните измами, започнала в края на 2011 г., Навални отчита, че национализмът – отхвърлен от голяма част от протестното движение – не може да служи за обединяваща платформа. От този момент той започва да създава своя собствена “политическа машина”, силно персонализирана платформа, основаваща се на реторична конфронтация между “хората” – нямащи адекватно политическо представителство – и корумпираните елити, които са консолидирали властта си в Русия.
През последвалото десетилетие това популистко отношение оформя антикорупционните разследвания на Навални, чиито цели не са само представители на държавата, но и олигарси като Олег Дерипаска и Алишер Усманов. Навални изразяваше възмущението към огромните богатства, които те са натрупали чрез престъпната приватизация на съветски предприятия. Постепенно, със задълбочаването на икономическата криза и нарастването на бедността в Русия, Навални се фокусира още повече върху социалното неравенство и деградацията на публичния сектор. Един от последните му големи проекти е Съюзът на лекарите, независим синдикат, настояващ за по-високо заплащане в държавното здравеопазване и осъждащ недофинансирането на болниците по време на пандемия.
Това обаче съвсем не означава, че Навални е завил наляво: неговата социал-популистка реторика, подобно на предишната му националистическа линия, е отражение на прагматичния му подход. Личните виждания на Навални изглеждат непроменени: той защитава идеята за “нормален” капитализъм с функционираща демокрация, голяма средна класа и социална държава, способна да изглажда неравенството при доходите. Той, изглежда, не се замисля за трудностите да се постигнат тези цели в една бедна, полу-периферна държава, без да се приложат по-широки структурни промени. Неговите икономически съветници обаче са наясно с тези противоречия – и предлагат те да бъдат разрешени чрез неолиберални, про-пазарни политики, които оставят малко възможности за социални защити и намаляване на неравенствата, за които говори Навални.
Популизмът на Навални винаги е бил свързан с активистките политики: във всяко свое видео той призова зрителите си да не са пасивни наблюдатели, а да излязат на улицата и да се борят за промяна. Самият Навални винаги е бил на първа линия, което върви с огромен личен риск в руските условия. Той бива арестуван и е прекарвал кратки периоди в ареста след практически всеки уличен протест (сумарно вече е прекарал около година зад решетките), а по-малкият му брат Олег бе осъден на три години затвор по изфабрикувани обвинения. Решението на Навални да се върне в Русия и да приеме затворническата присъда е последният пример за готовността му да плати личната цена за политическата си дейност.
Трудно е да се предвиди как ще се развият текущите улични демонстрации. От една страна, януарските протести показваха възникването на ново поколение активисти, готови да водят дълга война на изтощение. От друга страна, фурорът от ареста на Навални несъмнено ще се изчерпи, а много протестиращи ще претеглят опасността да останат без работа или да отидат в затвора. Но опитът на властите да потиснат движението – чрез суровата присъда за Навални, домашния арест за негови ключови сътрудници и систематичното сплашване на поддръжниците му – се прицелва в симптома, а не в причината. Тези мерки произтичат от теорията на Кремъл, че протестът е просто “технология”, внесена от Запада, която може да бъде победена с технически способи, вместо с политически решения. Реално обаче държавните репресии само ще отложат задаващата се политическа криза, която вероятно ще се отприщи по време на изборния цикъл през 2021-2024 г.
Предстоящите през септември избори за нова Дума ще са решаващи за преизбирането на Путин през 2024 г. Стратегията на Кремъл и за двата избора се корени в концепцията за “путинисткото мнозинство”: мълчаливата маса поддръжници, които ще подсигурят абсолютното парламентарно господство на „Единна Русия“, както и поредната триумфална победа за самия Путин. Януарските протести обаче хвърлят известни съмнения върху предполагаемо непобедимия избирателен блок – той е заплашен не толкова от онези, които излязоха по улиците, а от всички онези, които наблюдаваха ставащото и изразиха предпазлива симпатия към протестите. Липсата на социални перспективи, подхранваният от пандемията спад в стандарта на живот и разочарованието от несменяемия и безконтролен политически режим ще продължават да разводняват подкрепата за Путин през идните години. Това ще създаде нова политическа конфигурация, при която текущата система на “управлявана демокрация” може да се окаже несъстоятелна.
Освен уличните протести, Навални и екипът му са разработили свое електорално оръжие – схема за тактическо гласуване, наречена “умно гласуване”. Макар изборният процес в Русия да е силно контролиран чрез измами и премахване на независими кандидати, мащабите на тези намеси варират в различните региони. В много случаи е възможно „Единна Русия“ да бъде победена в местните парламенти като се гласува за втория най-популярен кандидат в едномандатните райони. Идеята на “умното гласуване” е мобилизираните така избиратели да бъдат насочени да гласуват за втория кандидат, с което да му се осигури победа над кандидата на „Единна Русия“. Разбира се, проблемът на тази тактика е, че другите политически партии в страната обикновено не са по-малко раболепни към Кремъл, така че ползите от избирането им са минимални. Въпреки това целта на Навални е да подсили амбициите сред функционерите на средно ниво в съществуващите партии. Иронично, това най-често се отнася за Комунистическата партия на Русия (КПРФ), която все още е втората най-популярна политическа формация в страната и е основен бенефициент на “умното гласуване”. Лидерът на партията Генади Зюганов демонстрира страхливо подчинение към управляващите, като осъди протестиращите през януари, но същевременно ръководителят на московската организация на комунистите Валери Рашкин се разграничи от тази позиция и се изказа срещу разправата с Навални. Представители на КПРФ от московския парламент дори посрещнаха Навални на летището при завръщането му в Русия. Причината за това е проста: “умното гласуване” увеличи броя на представителите на КПРФ в местния парламент от 5 на 10. Навални и екипът му се заричат да прилагат широко тази схема на предстоящите парламентарни избори, което би могло да засили сегашната нестабилност.
Руската левица – на първо място радикалното ѝ извънпарламентарно крило – е в състояние на организационна слабост и вътрешно разделение. Новата вълна протести отново показа наличието на две противоречащи си виждания за това, с каква стратегия левите да подходят към текущата криза. Според едното виждане Навални и Путин са просто представители на различни фракции в управляващата класа, поради което протестиращите се оказват пионки в нечия чужда игра. Поради това протестиращите трябва или да бъдат радикализирани (като се убеждават да оставят това протестно движение в полза на по-малки марксистки групички), или просто да бъдат игнорирани като нерелевантни за истинската (но в момента отсъстваща) класова борба. Втората позиция, на която застават повечето леви активисти, слага ударението на нуждата от участие в демократичното протестно движение, като се има предвид, че то надхвърля фигурата на Навални. Съставът на скорошните протести – които привлякоха много нови участници, чиито основни искания са за социална справедливост – отварят пространство за социалистически идеи. Това предимно младежко движение, съсредоточено върху отхвърлянето на социалното неравенство и привилегированите елити, е много по-податливо на ляво влияние от, например, протестите за “справедливи избори” преди десетилетие. Никой не може да гарантира успеха му. Въпреки това в широката палитра на тази протести има по-голямо търсене за демокрация и социализъм от всякога.
*Иля Будрайцкис е историк и ляв политически активист. Иля Матвеев e изследовател и преподавател, член на Лаборатория за обществена социология. Двамата са редактори в портала Openleft.ru.
About The Author
