През 2020 г. в над 40 държави избухнаха масови протести – на фона на които Русия на Владимир Путин изглеждаше като остров на стабилност. Но на 23 януари в страната се проведоха най-големите демонстрации от десетилетия, организирани от екипа около опозиционния лидер Алексей Навални.
Навални прекара пет месеца в Германия, където се лекуваше от отравяне, за което обвинява руските власти. Когато той обяви, че се връща в родината си на 17 януари – с което даде възможност на властите да го арестуват – той отново се утвърди като най-изявения опонент на Путин. Но настоящите протести подхранват и по-широка политическа криза, чийто резултат съвсем не е ясен.
Кой е Навални?
Подобно на повечето политици в съвременна Русия, светогледът на Навални е сформиран под пълното господство на дясна, пазарно-либерална идеология. През 2000 г. той се присъединява към либералната партия „Яблоко“. В тези години, както самият той твърди, той е бил класически неолиберал, подкрепящ режим на ниски публични разходи, радикална приватизация, редукция на социалните гаранции, “малка държава” и тотална свобода за бизнеса.
Навални обаче скоро осъзнава, че чисто либералните политики нямат перспектива за успех в Русия. В очите на повечето хора тази идеология е дискредитирана от радикалните реформи през 90-те. Тя символизира бедността, несправедливостта, неравенството, унижението и кражбата. И след като прозападната либерална идеология бе загубила толкова от блясъка си в очите на населението, тя престана да представлява интерес и за управляващата класа. Следвайки примера на Владимир Путин, руските чиновници, политици и олигарси се провъзгласиха за патриоти и истински наследници на руската държавност. Либералните партии се оказаха безполезни за всички.
Навални скоро си намери нова идеологическа ниша и се обяви за националист. Той участваше в крайнодесните шествия “Руски марш”, водеше война срещу “нелегалната имиграция” и дори подхвана кампания “Спрете да храните Кавказ”, насочена срещу държавните субсидии за бедните, населени с етнически малцинства автономни райони в южната част на страната. В онова време десните настроения бяха широкоразпространени, а градската младеж масово симпатизираше на ултрадесни групировки. Навални смяташе, че тези ветрове ще надуят и в неговите платна – и отчасти бе прав.
Но Навални не се изгуби сред дребните националистически “фюрери”. Той откри специална ниша, която го превърна в герой далеч извън границите на дясната радикална субкултура. Той се превърна в основния борец срещу корупцията в страната. Той купуваше малки дялове в големи държавни компании и така получаваше достъп до финансовата им документация. На тази основа той провеждаше и публикуваше разследвания за корупция. Много от тях безспорно представляваха блестяща журналистическа работа – макар някои негови критици да подозираха, че Навални просто участва в “медийните войни” между съперничещи си финансово-индустриални групировки и че получава от тях “поръчки” и информация за компрометиране на конкуренцията.
При всички положения либералният наратив, че корупцията е причина за неефективностите на държавата спечели на Навални масови симпатии от страна на средната класа. Висшият мениджмънт на корпорациите и бизнесмените виждаха корупцията като основна пречка за собствения си успех. Мнозина се абонираха за блога на Навални и започнаха да му пращат парични дарения.
През 2011-13 г. Русия бе обхваната от масово протестно движение, насочено срещу фалшифицирането на изборите и засилващия се авторитаризъм, символизиран от връщането на Путин като президент. Навални взе участие в това движение, но не успя да го поведе. Той получаваше подкрепа основно от хора от средната класа в столицата и най-големите градове. Но работническата класа и бедното мнозинство като цяло не му се доверяваха. Те останаха безразлични към неговата програма за борба с корупцията, виждайки корупцията само като една от техниките за обогатяване на елита, а не като основа на класовото неравенство.
Всъщност се оказа, че левите ценности все още имат някакво влияние в Русия. При тези протести хиляди хора проявяват червени знамена, а лидерът на “Ляв фронт” Сергей Удалцов се превърна в един от най-популярните политици в Русия. Един от близките сътрудници на Навални – Леонид Волков, заяви в свое интервю, че е необходимо руския елит да бъде убеден, че за него победа на опозицията ще е за предпочитане пред корумпирано управление на Путин. Но за да се постигне това, е нужно опозицията да се отърве от левите си съюзници, които плашат големия бизнес.
Така Навални разцепи опозиционната коалиция, и когато левите лидери бяха хвърлени в затвора, той отказа да се застъпи за тях.
От Тръмп до Сандърс?
Навални обаче си извлече важна поука от протестите през 2011-33 г. – че не десният националистически популизъм, а левият, социален популизъм може да му спечели реална популярност сред народа. И макар често да е сравняван с Доналд Тръмп, той все повече започна да се обръща към социален дневен ред.
В обиколките си из страната Навални започва да настоява за увеличение на пенсиите и заплатите на държавните служители. В програмата на създадената от него “Партия на прогреса” бе заложена нуждата за повишаване на пенсионната възраст. Но когато тази непопулярна мярка бе предложена от правителството на Путин, Навални започна да организира протести против нея.
Социално-популистката тактика проработи: броят на поддръжниците на Навални нарасна. През март 2020 г. Навални дори твърдеше, че “стиска палци на Бърни Сандърс” във вътрешните избори на Демократическата партия в САЩ. Това предизвика възмущение сред десните му съюзници, но действаше като алиби за пред всички останали: из цяла Русия общественото мнение се бе изместило значително наляво.
В съответствие с това Навални промени езика, с който описва корупцията. Сега той набляга не толкова на ефективността, колкото на социалното неравенство. Той сравнява лукса на руските олигарси и висши чиновници с бедността на обикновените хора.
Публиката за подобни теми е много по-голяма, което се вижда и от броя на гледанията, които получават много от разследванията му. Последният филм на Навални, качен в интернет на 20 януари, постави нов рекорд: за една седмица достигна 91 милиона гледания.
Във въпросния филм има много малко нови неща. Той представлява компилация от добре познати факти и теории. Екоактивисти откриха “двореца на Путин” на черноморския бряг още през 2010 г. Успехът на филма обаче бе гарантиран заради актуалността на проблема за класовото неравенство и несправедливост. С този филм Навални се обръща не толкова към традиционните си поддръжници (за тях всичко вече е ясно), а по-скоро към хора, които преди са били част от про-путинското мнозинство.
Стратегията на Навални
Навални е изправен пред доста трудна задача. Той се бори за симпатии на мнозинството, но същевременно за него е важно да не плаши и отчуждава управляващата класа.
Докато лежеше в болница в Германия, той бе посетен от Ангела Меркел. Руската олигархия е изправена пред сериозни трудности заради новата Студена война и санкциите. Големият бизнес и бюрократичната върхушка няма да пропуснат сигналите, които са насочени към тях. В техните очи Навални се превръща във фигура, чрез която ескалацията на конфликта със Запада може да бъде спряна или дори преобърната.
Кремъл винаги е подозирал, че Навални се радва на тиха подкрепа сред части от елита. През 2012 г. в медиите изтече кореспонденция между някои от лидерите на либералната опозиция, в която те говорят за възможността Навални да е финансиран от група видни олигарси.
Всяко ново разследване на Навални подхранваше подобни подозрения. Кой би могъл да го захранва с ексклузивни факти и материали? Филмът за двореца на Путин включва много интимни детайли от живота на елита. Така че как този опозиционер би могъл да разбере за неща като луксозната спалня на президента или салона за наргиле с пилон за стриптийз, които сега се обсъждат дори от учениците в социалните медии? Няма значение дали тези истории имат реално основание: те имат реален ефект, подхранват подозрения и допринасят за разцепление сред властовия връх.
За Навални е важно критиките му към социалното неравенство да не обърнат елита срещу него. Поради това той много внимава социалният му популизъм да не премине допустимите граници. Острите му критики към лукса на путинския антураж не са придружени от радикални социални искания. Навални е против ревизиране на резултатите от престъпната приватизация през 90-те или за преразпределение на националния приход в полза на работещите хора. Той показва готовност да се съгласи най-много на “компенсационна такса”, която някои олигарси трябва да платят, за да легитимират присвоената през 90-те собственост.
За да се разбере какво означава това, може да се направи сравнение с подобна стъпка, предприета от Тони Блеър във Великобритания през 1997 г. Тогава т.нар. данък “Windfall” бе наложен на собствениците на компании, приватизирани през 80-те години (включително British Airports Authority, British Gas, British Telecom, British Energy, Centrica). Тази мярка циментира резултатите от неолибералните политики на Маргарет Тачър и легализира радикалното преразпределение на собственост и власт към богатите. В Русия Владимир Путин пръв предложи подобна стъпка през 2012 г., но така и не се стигна до осъществяването ѝ. Сега идеята е подхваната от най-активния му критик.
При всички положения това означава, че неравенството ще остане непокътнато. Сред точките в програмата на Навални за “справедливи съдилища” и политически реформи има и такава за бъдеща приватизация. И това безспорно ще отчужди много руснаци, ако бъде поставено в центъра на вниманието. Поради това задачата на Навални и сътрудниците му е да заменят дискусиите за програма за промяна с дискусии за личността на лидерите. Тогава конфронтациите между различни идеологии, между леви и десни, между социалисти и либерали, ще бъде подменена със сблъсък между “коалиция на стагнацията” и “коалиция на промяната”.
Тук идва мястото на таланта, политическия нюх и личния кураж. Завръщането на Навални в Русия бе изпипана, макар и авантюристична операция с драматичен заряд, достоен за Холивуд. Архетипният герой, стигнал на крачка смъртта, се връща при хората си с „Победа“ (името на руската нискотарифна авиокомпания, с чийто самолет Навални лети до московското летище). Там той веднага е арестуван от гавазите на несправедливия владетел, които го лишават от свободата му, както правят и със самата Русия. Разбира се, героят веднага се оказва в светлината на прожекторите – и в центъра на политическата борба.
През септември 2021 г. в Русия ще се проведат парламентарни избори. Те са от ключово значение за правителството – ако Путин ще управлява като президент до 2024 г., ще му е нужен напълно лоялен парламент. Поради това властите правят всичко, за да попречат на радикални критици на режима, включително на Навални и поддръжниците му, да участват в изборите. Само на лоялни партии и кандидати се позволява да участват – т.е. на такива, които няма да оспорват фундаментите на съществуващия социо-политически ред, или дори на официално обявените резултати от гласуването (даже това да означава да признаят собствената си загуба).
Дори лидерите на Комунистическата партия изглеждат готови да играят тази игра. След като е невъзможно да придобиеш власт чрез избори, борбата трябва да става на друг терен. Чрез спектакъла на завръщането си Навални решава този специфичен проблем.
Преди да бъде заведен в затворническата си килия, той използва медийния си капитал, за да призове поддръжниците си да излязат на улиците. Събитията вече не протичат по сценария на предизборната кампания, написан от Кремъл.
Сега вече никой не се интересува от парламентарните партии и техните програми. Цялата борба на улиците е свързана с Навални. След двадесет години на стагнация, всички надежди за промяна вече са прикачени към неговото име – без пространство за дискусия какво точно трябва да означава промяната.
Това създава идеална ситуация дори за преврат. Такъв даже би могъл да бъде извършен с помощта на повечето хора – но без отговорност към тях, точно както при разпада на СССР или “цветните революции” в постсъветските държави.
Тези събития оставиха след себе си социална разруха, деиндустриализация, растящо неравенство и културно реакционерство. Резултатът се свежда до безкрайни разочарования за работещите хора, които се чувстват използвани и предадени.
*Алексей Сахнин е руски активист и член на „Ляв фронт“. Той е един от лидерите на антипутинското протестно движение от 2011 до 2013 г. По-късно емигрира в Швеция и живее като изгнаник там, преди да се върне в Русия, за да продължи работата си като ляв опозиционен активист и журналист. Той е член и на Прогресивния международен съвет.
About The Author
