Как днешното ляво да се отнася към историята на „реалния социализъм“?

Славой Жижек спомена този исторически детайл пред мен, когато го интервюирах за моя подкаст и шоуто ми в YouTube „Give them an argument” и оттогава той не ми излиза от главата.

Парижката комуна е радикален демократичен експеримент, в който обикновени работници, войници и дребни занаятчии превземат голям град от капиталистическата класа и го управляват сами за пръв път в историята на света. Маркс критикува участниците в комуната за това, че не са национализирали френската национална банка и не са тръгнали веднага срещу реакционерското правителство, което все още управлява останалата част от страната от Версай. Той смята, че тези стъпки може би щяха да дадат повече шансове в битката и щеше да се избегне поражението и клането, които се случват 70 дни след обявяването на Комуната на 18 март 1871 г. Но в своята книга „Гражданската война във Франция“ Маркс ги хвали заради предприетите стъпки като замяната на тогавашните армия и полиция с „въоръжения народ“, даването на възможност всеки обществен служител да бъде отзован незабавно от своите избиратели по всяко време и поради всякаква причина (и ограничавайки заплащането на тези служители до това на средната заплата на квалифициран работник) и превръщането на изоставените от бягащите капиталисти фабрики в работнически кооперативи. Всички тези неща, казва той, правят от Комуната „славен предвестник“ на новото общество, което той се надява да замени умиращия капиталистически ред .

Ленин празнува, когато съветският експеримент оцелява 71 дни. В крайна сметка той оцелява 74 години и става причина за създаването на подобни общества по целия свят. В някои случаи това се става чрез вдъхновяване и предоставяне на материална помощ на наистина героични антиимпериалистически революции, които се случват органично в общества като Куба и Виетнам. В държави като Полша, Румъния, Източна Германия и Унгария съветският модел е наложен от армията, която току-що е освободила тези общества от фашизма и – независимо колко граждани в тези общества са празнували това като напредък към социалистическото бъдеще – не можем да отречем, че за голяма част от тези популации установяването на тези „народни демокрации“ се е усетило като засмукване в орбитата на чужда империя.

Когато Маркс казва, че Парижката комуна е славен предвестник на социализма, той сочи характеристиките, които правят Комуната по-демократична от всяка капиталистическа парламентарна демокрация, която някога е съществувала. Съветският съюз и „народните демокрации“ в Източна Европа бяха значително по-малко демократични в почти всяко отношение. Многопартийни избори или дори такива със смислени различни кандидати не съществуваха. Нито пък независима преса. И дори на работното място – основното място, където марксисти, анархисти и други радикални критици на капитализма винаги са откривали „недемократичността“ на старата система, обикновените трудещи се хора имат значително по-малко автономия от западните работници, на които поне бе позволено да формират истински профсъюзи, които не са просто придатък на „шефа“.

Този „шеф“, от друга страна, не беше частен собственик, стремящ се към трупане на печалба, а „публичен сектор“, който вече не е един сектор сред множество други, а вместо това – в течение на почти целия живот на тези държави – цялата икономика. Тази разлика бе истинска и често за добро.

Партийните шефове и държавните служители може да са имали различни икономически привилегии, които липсват на обикновените работници, на да се сравнява относителния дял обществени ресурси, които тези бюрократи са засмукали, с богатството на барони-крадци като Джеф Безос – в момента на път да стане първият в света трилионер на базата на буквално прегърбващата работа на своите работници в неговите складове – е като да сравняваш няколко ухапвания от комар с посещение от граф Дракула. Съвсем реалните неефективности на планирането от съветски тип, към които ще се върнем след малко, доведоха до крайна фрустрация у потребителите, които имаха джобове, пълни с рубли, злоти или марки и нищо, което да искат да купят от щандовете на държавните хранителни магазини, но с няколко ужасяващи изключения от СССР по времето на Сталин и Китай на Мао, никой не трябваше да се притеснява за основните си материални нужди. Освен това имаше сериозен напредък в равенството между половете в рамките на много кратко време. Както е документирано от Кристен Годсий в нейната книга „Защо жените правят по-добър секс при социализма и други аргументи за икономическа независимост“, това на свой ред води до значителни подобрения в междуличностните отношения. Много жени в капиталистическите общества остават в лоши, незадоволителни или дори насилнически връзки заради икономическата несигурност. Премахването на тази ситуация е истински човешки напредък и каквото и добро да се е случило в резултат от падането на тази система в края на 80-те, връщането на бившите „комунистически“ държави към значително по-патриархални модели, е цивилизационна стъпка назад.

В собствения си опит в социалистическото ляво, както тук в САЩ, така и в разговори със социалисти от Източна Европа, често съм се сблъсквал с противоречия и объркване какво – ако изобщо – трябва да говори съвременното социалистическо ляво по отношение на тази хаотична комбинация от факти. Социалистите, родени след 1980 г., израснали на диета от опростенческа и често преувеличена антикомунистическа пропаганда, често са склонни да свръхкомпенсират и да декларират, че сталинизмът „всъщност е добър“. Всеки, който – за съжаление – е прекарал толкова време колкото мен в лявата част на социалните медии , е видял доста от това.

На другия край на спектъра, социалистите от моя тип – много грубо аз се смятам за „демократичен марксист“ в традицията на Майкъл Харингтън, моят редактор в „Джакобин“ Баскар Сункара или много почитани комунисти-дисиденти в Източна Европа през ХХ в. – могат да се изкушат просто да свият рамене и да сменят темата, когато се сблъскат с наследството на съветския експеримент. Те могат с известно основание да посочат огромната пропаст между това, което Маркс, Енгелс и други ранни социалисти имат предвид под „социализъм“ и карикатурата на тази визия, която съществува в тези общества, както и продължителната традиция на антисталинистките марксисти да изтъкват тази пропаст. Още през 1918 г. Роза Люксембург критикува Ленин и Троцки за авторитарните аспекти от техния проект, а до 20-те години на ХХ в. самият Троцки вече е достатъчно притеснен в какво се превръща обществото, в чието създаване той има роля, така че първо да излезе в опозиция, а след това да отиде в изгнание и в крайна сметка да даде живота си заради критиката си към съветската реалност. Когато Майкъл Харингтън, Барбара Еренрайх и техните другари създават Демократичните социалисти на Америка (ДСА), която напоследък придоби важност в лявата политика след десетилетия като маргинална организация, позната единствено на политическите фанатици, те поставят Д-то в ДСА именно, за да се отличат от дълбоко авторитарната система, която съществува в Съветския съюз, Източна Европа и други места.

В същото време, тези от нас, които се гордеят с политическите постижения на социалдемокрацията в Западна Европа, Скандинавия и другаде – дори ако смятат, че социалдемокрацията е недостатъчна и че нашият дългосрочен хоризонт трябва да отива изцяло отвъд капитализма – трябва честно да признаят, че съревнованието между западния блок и СССР по време на Студената война е съществен елемент от комбинацията от фактори, които позволиха изобщо да бъдат реализирани подобни реформи. Бавната отмяна на голяма част от този прогрес, заедно с ужасите, причинени на страни като Ирак в еднополюсния свят, са огромна човешка цена за глобалната победа на западния капитализъм над неговия „комунистически)“ съперник.

От друга страна, също толкова безспорно е, че – дори ако съветският опит не е само опашки за хляб и лагери – те са реална и важна част от историята. Антикомунистическата пропаганда може да е опростенческа във различни важни аспекти и може често да е преувеличава истинските ужаси на тази система, но тази пропаганда щеше да е значително по-малко ефективна, ако реалностите на системата е бяха дали на пропагандистите толкова много материал, който да експлоатират. В крайна сметка съществуването на общества, които бяха дълбоко дисфункционални в толкова аспекти на икономически си живот и които брутално потискаха несъгласието във всяка област – от улични протести през борбеност на работното място до избирателната урна и правеха това в името на социализма, беше много по-ефективна антисоциалистическа пропаганда от всичко, което дясното можеше да измисли само. Маркс смята, че работническите революции ще се случат в развити страни, където преобладава работническата класа. От ерата на Сталин насам нито една революция не е била близо до осъществяване. (Големият контрапример – вълната от студентски и работнически борби във Франция през 1968 г., се разглежда като антикапиталистически от голяма част от студентите, но от много малка част от работниците). Антикапиталистическите революции се случват само в общества, които вече изпитват липса на демокрация, т.е. преходът към „комунизъм“ не означава отказ от вече установени демократични права. Няма как да знаем дали някоя от тези революции щеше да се случи в „първия свят“, ако Сталин, Брежнев и останалите не съществуваха, но е безспорно, че относителната отвореност към социалистически идеи, която се разви през последните години в някои страни в сърцето на империализма, се държи в голяма степен на преминаването на Студената война в историята, отнемайки по този начин най-ефективния инструмент на антисоциалистическата пропаганда от защитниците на капиталистическия ред. Тук в Съединените щати на антикомунизма, просто нямаше да има начин Бърни Сандърс да спечели 22 щата в първичните избори на демократите през 2016 г., наричайки себе си „демократичен социалист“, или да стигне дори още по-далеч в първите няколко съревнования през 2020 г., или да имаме цял „отбор“ представителки в Конгреса, които също приемат този етикет, ако дълбоко репресивните „социалистически“ държави все още контролираха голяма част от света.

Имайки предвид всичко това, както казва моят приятел и другар Мат Макманъс, е изключително фрустриращо, когато онлайн левичарите изглежда смятат, че уплътняват добре времето си със схоластични дебати колко точно китайски селяни са умрели от гладна смърт по времена Големия скок напред – и е дори още повече фрустрирнащо, когато никой не се замисля какъв имидж създава това на лявото извън нашия идеологически балон. Когато на срещите на ДСА съм срещал хора, които се наричат „марксисти-ленинисти“ и които защитават това, което „танкистите“¹ наричаха „реално съществувал социализъм“ (когато той наистина съществуваше), ми се искаше да им се разкрещя. „Не знаете ли какво значи буквата Д? Защо мислите, че се наричаме така?“ Не съм го правил. Аз съм много възпитан човек (само вижте видеото от дебата ми с реакционния лунатик Стефан Молиню за доказателство за това!), но ми си е искало. Така че със сигурност разбирам импулса у някои съвременни социалисти да отговорят на въпроси за съветския опит със „Защо ме питате за това? То няма нищо общо с нас“.

Мога също да разбира някои от импулсите, които стоят в основата на „танкиството“. „Диванните“ критики срещу политически дейци, навигиращи в един объркан свят, често също са фрустриращи. Като част от скорошните дебати как да се постигнат важни реформи като универсално държавно здравеопазване в САЩ, видях някои американски левичари без връзки с работническото движение, които изискват от водачите на работниците някак си да предизвикат обща стачка само със силата на волята – в страна, където едва 6,2% от работниците в частния сектор участват в профсъюз. Когато мисля колко дразнещо ми се струва това, мога да разбера как някои от „танкистите“, за които съм склонен да мрънкам, могат да кажат „Малко е прекалено левичари, живеещи в относителен комфорт в сърцето на империализма да поставят под съмнение решенията на предишни революционери, опитващи се да оцелеят при интензивни империалистически атаки при невъобразимо стресови обстоятелства“.

В голяма степен това е разумен импулс. Бих казал, че голяма част от случилото се в тези страни не е заради тези обстоятелства и че дори временно поражение щеше да е по-добре за дългосрочните перспективи пред световния социализъм, отколкото мачкането на голяма част от населението под ботуша на полицейска държава, мразено от повечето хора в една или друга степен (особено в комбинация с неефективността на планирането), но все още мога да се съглася, че моралистичните пози по отношение на минали решения не трябва да са основната цел. Истински чудовища като Хитлер и Сталин заслужават да бъдат осъдени за вечни времена, но голямата част от политическите дейци от всички страни на повечето исторически битки просто се опитват да преминат през един кален терен без ясна карта, рационализирайки дефектите системата, в която оперират (както и собствените си материални интереси и често мъгляви идеологически презумпции) и се надяват на най-доброто. Важното е да научим уроците, които можем, от миналото и да ги приложим към програмата си за бъдещето.

Бяха ли Съветският съюз и останалите „социалистически“? Това изглежда като прост дескриптивен въпрос, но всъщност е сложен нормативен такъв. Какво значение влагаме в „капитализъм“, а оттам и какво имаме предвид, когато наричаме предлаганата от нас алтернатива „социализъм“, в крайна сметка зависи от това, кои аспекти на сегашната система намираме за неприемливи (или неприемливи по начин, който смятаме, че създава други неприемливи характеристики или нещо подобно).

Ако „социализъм“ означава просто социализация на средствата за производство – в смисъла, в който държавната собственост е форма на „социализация“ (дори в дълбоко недемократично общество, където няма форма, в която обществото като цяло е социален собственик на държавата) – тогава СССР е очевидно социалистически. От друга страна, ако капитализмът е просто общество, в голямата си част организирано около производството на стоки за продажба, тогава Руската революция просто заменя „частен капитализъм“ с „държавен капитализъм“. Някои западни марксисти възприемат тази теза навремето и някои все още го правят.

Според мен това не са особено полезни начини да говорим за „капитализъм“ или „социализъм“. Ако социалистическият импулс значи нещо, той се отнася до елиминирането на разделението на обществото в класа на управляващи и подчинена работна сила. „Социализацията“ на средствата за производство по начин, който не дава на обикновените хора дори една йота контрол над тях просто не изпълнява тази цел. Така че въвеждането на разлика между това, което смятаме за „реално съществувал социализъм“ и това, което имаме предвид под „социализъм“, има смисъл. Но да кажеш, че СССР и останалите не могат да бъдат смятани за „социалистически“, понеже не са отменили парите като средство за размяна („не са преодолели стоковата форма“, на езика на тези теоретици), означава, че всяко общество, което се надяваме да постигнем в близкото бъдеще, дори след най-революционното скъсване със статуквото, което можем да си представим, няма да може да бъде наричано „социалистическо“. Дори ако можем да оставим настрани всички политически проблеми, препятствията са логистични. Съветските работници бяха платени в рубли и ги използваха, за да купуват потребителски продукти, но дори нивото на намаляване на ролята на пазара, постигнато в съветското общество, доведе до огромен дисбаланс между производство и потребление. Лесно е да се тривиализира този проблем, но той е основна причина защо съветските работници не се бориха за запазването на тази система. И никак не е очевидно, че комбинацията от механиката на планирането от съветски тип и политическа демокрация, така че ръководителят на някакъв бъдещ еквивалент на службата по планиране Госплан да е избираем (или дори ако всяка малка общност има собствен Госплан) биха решили този проблем.

Може би бъдещите технологични пробиви ще го решат. Може би те дори биха създали общество, в което ще можем да отидем далеч отвъд съветското ниво на планиране, така че да елиминираме парите изцяло. Някои версии на тази визия – като „напълно автоматизирания луксозен комунизъм“, който си представя Арън Бастани – са силно привлекателни за мен. Но докато чакаме технологичните пробиви или логистичните решения, които да ни помогнат да измислим как да направим това, аз бих искал да сложим край на управлението на богати паразити над всички останали и да осигурим работнически контрол над средствата за производство – което е още един исторически важен начин да се използва термина „социализъм“.

Как би могло да изглежда той? Ето една ясна визия, която съм предлагал на друго място: можем да отменим пазарните отношения в неща като здравеопазване и образование, което много общества успешно са направили, и да национализираме „водещите върхове“ на икономиката, а ако все още имаме нужда от частен или квази-частен сектор, той поне може да бъде съставен от фирми, собственост на работниците, финансирани от държавни банки.

Има много място за основателно несъгласие сред социалистите дали това е най-добрия възможен план за бъдещото общество. Но всеки реалистичен план ще трябва да бъде изготвен като се има на ум какво наистина се случи при „реално съществувалия социализъм“.

Отхвърлянето на този опит като ирелевантен, тъй като не отговаря на нашата концепция за социализъм или догматичната защита на историята на силно проблематични и авторитарни общества означава да не научим уроците, които „реална съществувалия социализъм“ може да даде за организацията на некапиталистическо общество. Отхвърлянето на негативните уроци – дали поради „танкистки“ причини или поради убеждение, че реалният социализъм няма да се сблъска с подобни проблеми, е също толкова погрешно, колкото отхвърлянето на позитивните уроци на базата на някакъв опростенчески антикомунизъм. Ако ще създаваме свят, за който впоследствие да може да се каже, че Парижката комуна е била негов предвестник, не можем да си позволим да отхвърляме нищо, което би могло да ни даде урок как да постигнем това.

Целта не трябва да бъде нито възхвала, нито заклеймяване на система, която – колкото и дълго да е просъществувала след тези първи 71 дни – все пак спря да съществува преди десетилетия. Вместо това трябва да я използваме, за да се научим как да конструираме нещо по-добро. Ако мога да перифразирам това в по-точния език на моя любим философ от ХІХ в – „целта е да я променим“.

Тази статия бе написана от Бен Бърджис специално за „Барикада“ с желание да провокира дискусия. Ако желаете да споделите своето мнение за начина, по който съвременната левица трябва да се отнася към реалния социализъм, можете да се свържете с на страницата ни във Facebook или да ни изпратите писмо.