Според класическата социологическа дефиниция, човешкото общество се състои от два основни слоя – база и свръхструктура. Базата представлява съвкупността от всички фундаментални трудови дадености (машини, земя, уреди на производството), както и взаимоотношенията, които произлизат от производствената дейност. Става въпрос за обмен, за частна собственост, капитал и пр. Свръхструктурата на свой ред пък е идеологическата основа на едно общество. Всичко, което създава културната хегемония, от религията, през семейните ценности до правото и науката.
Тези два елемента са в постоянно взаимодействие. Свръхструктурата не може да се появи без база, докато на свой ред базата не може да се поддържа и подхранва без свръхструктурата. По силата на тази закономерност не е трудно да се види и зависимостта между икономическите и производствени модели на един обществен строй и културната му краска.
Тази класическа формулировка помага да се обясни и наглед рязката и неочаквана културна промяна в България след края на социализма и разпадането на Източния блок. След внезапна либерализация, разпродаване на държавната собственост, реституцията и масовата приватизация, държавата (и самата концепция за нея) се превръща от строг господар и основен разпределител на порциите, в слаб пъдар и лош стопанин, който наблюдава пазарните процеси без да се меси.
Тези процеси не подминават и културната сфера. Преди 89-та, в голямата си част българските културни дейци са интегрирани в политическия строй. Много български артисти се сдобиват с екстри под формата на имущество или пък предимство при употребата на зали за концерти. Това на свой ред оказва влияние и върху самата им творческа дейност – културното дисидентство извън тесните кръгове на литературата се среща рядко, а още по-рядко представлява нещо повече от обикновено недоволство. Създава се усещането за сплотеност и за пълноценно взаимодействие между държавата и сферата на изкуството и културата.
Потенциалът за щедро облагодетелстване пък подтиква и изгряващите звезди към своеобразен конформизъм, до степен, че елиминира нуждата от същинска цензура или ограничаване свободата на творене, създаване или изследване. Тодор Живков, за разлика от големите комунистически вождове на Изтока, избягва да се меси директно в неща, които са извън компетенцията му. /Един от многото примери колко вредно може да е това, е покровителството на Сталин над самоукия агроном и биолог Трофим Лисенко, налагането на чиято теория, че растения от един и същ клас никога не се състезават едно с друго, допринася за трагедията, позната като „Гладомор“/.
Когато говорим за литература, театър или кино, държавата в контекста на умерения либерализъм официално няма правомощия да насърчава „своите“ и да ги извежда на преден план като големци на деня, да налага трудовете им като задължителни за изучаване или пък да изгражда общественият им образ чрез контролирани статии, рецензии, събития и т.н. След 89-та година, всичко се оставя на пазара. А пазарът не се смилява над културните дейци, ако в тях няма потенциал за печалба.
Вероятно най-съществената промяна по време на Прехода е идеологическият и духовен вакуум, в който се оказва българското общество след окончателния срив на догмите за глобален комунизъм и обещанията за светлото бъдеще на работническата класа. Разказът, който ръководи нацията повече от 40 години се изпарява, а на негово място се появява единственото надеждата за това България да се превърне в част от развития западен свят. Оптимизмът от тези бурни ранни години след разпада на СССР бързо изчезва, а на негово място се намества безконтролният бандитски капитализъм на мутрите.
Изпразнилите се от съдържание още преди срива на системата идеализирани социалистически образи отстъпват място на новия герой – предприемчивият борец. Здрав дух и здраво тяло, с поведение на владетел на света и амбиции, които по своя размах могат да се сравняват единствено с любовта му към красивите неща в живота.
В основата на всяко човешко общество стои система от митове и разкази – за основаването на съответното общество, за общата история на членовете му, за бленуваното бъдеще. Тази митология се осланя на исторически факти и процеси и ги превъзнася до статут на градивни блокове за една малка местна цивилизация. Фундаменталният разказ на модерния български народ, който е приет за разпространение и приемлив за парадиране пред външния свят, е този за робството и дългия ни път към свободата. Героите-освобожденци са увековечени с паметници във всеки град, техните портрети висят във всяка класна стая, а имената им фигурират във всеки учебник. По времето на социализма тази история е удобна – борбата на потиснатия с неизмеримо по-силния враг. Българинът влиза в ролята на онеправдан пролетарии, сражаващ се за справедливост със силите на една ретроградна, потисническа империя. Разбира се тогава има и много други героизирани фигури – на български социалисти и партизани, на бащите на болшевизма и др.. Всички тези разкази обаче разчитат изцяло на силата и способността на държавата да ги наложи в колективното съзнание на населението. Идването на демокрацията създава нови канали, неофициални и невъзможни за направляване, по които се разпространяват нови разкази.
С края на социализма идва и краят на държавния контрол върху информационните канали. Вече няма концепция за това как трябва да бъде „възпитаван“ българинът и какви идеали могат да му бъдат представяни посредством радиото, телевизията, литературата или който и да е друг културен източник. Либерализацията е пълна и повсеместна. Но човекът не може да се промени за един или два дни. Внезапното „отваряне“ на страната води и до усещане за голота – изчезва преференциалното третиране, сравнителната защита във вътрешния пазар и всички други облаги (както и минуси) на СИВ. Така се появяват добре облечените бизнесмени в България. Силни, сигурни, предприемчиви, но и въплъщаващи всичко българско и родно.
Има известна ирония в това, че именно през най-нестабилните години от историята на страната бяха създадени големите застрахователи и охранителни фирми в България. Ако се впуснем в сферата на психоанализа вероятно ще открием някаква закономерност в тази една работа. От борци и полицаи, мутрите се превърнаха в някои от най-богатите бизнесмени, банкери и финансисти на Балканите и в Източна Европа. Междувременно осъществиха кампания на рекет и потисничество, каквато никоя страна в развития свят не е виждала досега. Някои от мутрите обаче имаха по-голямо влияние от други. Бяха по-смели, по-нагли и по-предприемчиви от останалите. И така успяха да се наредят до великаните на българското историческо съзнание, макар и неофициално.
Братята Георги и Васил Илиеви са може би най-знаковите лица на българския Преход. Винаги заедно, винаги усмихнати, винаги костюмирани и винаги обградени от свои хора. Първоначално борци от школата „Олиймписки надежди“, те израстват заедно с други фигури от българската организирана престъпност като Младен Михалев-Маджо и Илия Павлов. Докато Георги е в затвора по обвинения за изнасилване, Васил заминава за Югославия, където става крадец на коли, запознава се с Иво Карамански, и заедно с Пламен Тимев, по-познат като Ганди, основава оригиналния ВИС. Когато Георги излиза от затвора, той се присъединява към прохождащата групировка и служи за контраст на по-сдържания си брат. Заедно се възползват от югоембаргото и създават същинска империя прекарвайки петрол и наркотици през границата. Създават и огромна мрежа от заведения по Черноморието.
Този разказ има значение в контекста на отсъстващата силна държава и бързо растящата престъпност. Духовният вакуум в бедните квартали и градове се запълва от магнетичната притегателна сила на лица като братя Илиеви, които се превръщат в своеобразни вор в законе. Начинът им на живот става цайтгайст за цяло едно младо поколение, което не може нито да се нарадва на новооткритата си свобода, нито да я проумее и оползотвори напълно. От дебрите на претъпканите задимени кръчми излизат първите големи поп фолк изпълнители, покровителствани от Илиеви и продуцирани от близкия им приятел Слави Трифонов посредством компанията му БМК. Така на голямата сцена изгряват звездите на ранната чалга – Сашо Роман, Сашка Васева, Кали и т.н. Много от тях Трифонов открива именно в заведенията, които посещава с приятели.
Бързият комерсиален успех на чалгата както като музика, така и като начин на живот, води до осезаеми промени в потребителските нагласи. Клубовете се пълнят с хора, които изглеждат, звучат и дори се държат като добре облечените бизнесмени макар да не принадлежат към техните кръгове. Песните възхваляват бурната вакханалия и преследването на богатство. Цялата естетика и семиотика на чалгата е помпозно буржоазна въпреки факта, че самите артисти получават стотинки от всеки лев, който заработват. Концертите, организирани от Трифонов, привличат огромна публика, като най-голямото му турне привлича над 600 000 души в рамките на 20 участия.
Междувременно братя Илиеви се захващат със защита на авторските права. През 1994 г. ВИС-2 (новата компания на братята, създадена след като охранителният лиценз на оригиналния ВИС-1 ООД е отнет от вътрешния министър заради убийство в охранявания от тях пазар Илиенци), със съдействието на Музикаутор, започва да събира такси от заведения, хотели, радиостанции и телевизии за употреба на авторски парчета. ВИС слага ръка и върху популярната към онзи момент търговия с касети и дискове с пиратско съдържание, събирайки такса спокойствие от собствениците на сергиите из цялата страна, но основно в София.
Разказвам всичко това, защото е важно да се види механизмът, по който само една-единствена индустрия в България бе превзета от частните престъпнически интереси на мутрите. Мутациите на популярната култура водят до тежки метаморфози у индивида. Българското общество е общество с изключително ниско ниво на доверие. То е общество с висока степен на агресия и съревнование. Всичко това се насърчава активно от една културна сфера, която е изправена пред пропастта на изчезването. И до днес някои от най-популярните музикални артисти в страната се кланят на мутрите и гледат на тях като на кумири. Известните рап-групи „Мърдабойз“ и МБТ извикват спомените именно за това минало с текстовете си, като един от членовете на МБТ дори е приел творчески псевдоним Пашата като бившия бос на СИК Румен Николов. Основните тържища за разпространение на популярната култура в страната продължават да са барове и нощни клубове, в които млади, дори непълнолетни хора се сблъскват с алкохол, наркотици и чалга в индустриални количества. Охранителните фирми продължават да работят съвместно с местни разпространители на дрога и да им позволяват да оперират вътре в заведенията, а България остава на едно от челните места по употреба и разпространение на наркотични вещества въпреки твърденията на Борисов, който впрочем също има дълго минало в сикаджийските среди, че е „пречупил гръбнака“ на организираната престъпност. Търговията с наркотици просто се е видоизменила – вместо хероин и каптагон от и към Близкия Изток, вече в България се употребяват и произвеждат основно амфетамини и дизайнерски дроги за вътрешния пазар.
Тук не става въпрос за обичайните оплаквания за вредното влияние на поредното ново течение в модерната култура. Става въпрос за последствията от тежко социално отчуждение, провокирано от разпада на една действаща държава и заместването ѝ с див индивидуализъм, с митични фигури от сферите на организираната престъпност, чиито образи се вплитат в историята на страната до степен на развиване на стокхолмски синдром. Ако се разровите из Фейсбук, ще намерите хора с профилни снимки на братя Илиеви, под които пише неща от рода на „Героите никога не умират“. Много от тези хора същевременно скандират и „Мутри вън“ по площадите без да осъзнават противоречието в двете позиции.
Истината е, че българското общество не иска да се отърве от това си наследство. Още през 90-те години Дони подхвана кампания „Не на страха“ заедно с едноименното гражданско движение. Целта бе да се постави край на рекета, на побоищата, на убийствата и отвличанията. Тогава медиите положиха усилия да заглушат огромните концерти в подкрепа на инициативата. Всъщност нямаше нужда от подобни действия. Да, показните убийства спряха. Отвличанията също. Но мутрите не са изчезнали. Много от тях преминаха в сферата на легалния или полулегален бизнес. Други станаха активна част от политическия живот. Йордан Цонев (Данчо Ментата), Делян Пеевски (който е основен представител на поколението, наследило „златните момчета“ на българския бандитизъм), Бойко Борисов, Румен Николов. Дори хора като Младен Михалев продължават да бродят свободно из света въпреки тъмното си минало и неясно настояще. Тази година самото споменаване на името му вся смут и предизвика скандали. Сякаш единственото наследство на Прехода е това, че България се свела до държава на „силните личности“.
