Мариана Мазукато, Foreign Affairs
След финансовата криза от 2008 г. правителствата по целия свят инжектираха над 3 трилиона долара във финансовата система. Целта беше да се размразят кредитните пазари и глобалната икономика да заработи отново. Но вместо да подкрепи реалната икономика – тази нейна част, която включва производството на действителни стоки и услуги – по-голямата част от помощта се оказа в ръцете на финансовия сектор. Правителствата спасиха големите инвестиционни банки, които допринесоха пряко за кризата, и когато икономиката отново тръгна, именно тези компании обраха плодовете от възстановяването. За данъкоплатците пък остана една световна икономика, която е също толкова счупена, неравна и бълваща парникови газове, колкото и преди. „Никога не оставяйте добра криза да се похаби“, гласи една пословична максима за формулиране на управленски политики. Но точно това се случи.
Сега, докато страните се възстановяват от пандемията от COVID-19 и произтичащите от нея извънредни мерки, те трябва да избегнат същите грешки. В месеците след появата на вируса, правителствата се намесиха, за да се справят със съпътстващите икономически и здравни кризи, като приложиха стимулиращи пакети за защита на работните места, въведоха противоепидемиологични правила и инвестираха в изследвания и разработки на лечения и ваксини. Тези извънредни усилия бяха необходими. Но не е достатъчно правителствата просто да се намесват в краен случай, когато пазарите се провалят или възникнат кризи. Те трябва активно да оформят пазарите, така че да осигурят дългосрочни резултати, които да са от полза за всички.
Светът пропусна възможността да направи това през 2008 г., но съдбата му дава още един шанс. Докато страните излизат от настоящата криза, те могат да направят повече от стимулиране на икономическия растеж; те могат да насочат посоката на този растеж за изграждане на по-добра икономика. Вместо да раздават помощи на корпорации без никакви отсрещни ангажименти, те могат да обвързват спасителните си мерки с ангажименти за прилагане на мерки, които да защитават обществения интерес и да са насочени към справяне с проблеми, засягащи целите общества. Те могат да изискват ваксините COVID-19, разработени с помощта на публични средства, да бъдат универсално достъпни. Те могат да откажат да спасят компании, които не работят за ограничаване на въглеродните си емисии или укриват печалбите си в данъчните убежища.
Твърде дълго правителствата социализираха рисковете, но приватизираха печалбите: обществото плащаше цената за почистване на кашите, но ползите от тези усилия бяха прибирани най-вече от компаниите и техните инвеститори.
В моменти на нужда много бизнеси бързат да поискат държавна помощ, но в добри времена те изискват правителството да се оттегли. Кризата с COVID-19 дава възможност за коригиране на този дисбаланс чрез нов стил на сключване на сделки, който да принуждава спасените компании да действат повече в обществен интерес и да осигурява на данъкоплатците дял ползите от успехите, традиционно приписвани само на частния сектор. Но ако вместо това правителствата се съсредоточат само върху потушаването на непосредствения пожар, без да пренапишат правилата на играта, то тогава икономическият растеж след излизане от кризата няма да бъде нито приобщаващ, нито устойчив. Нито ще е в услуга на онези бизнеси, заинтересовани от дългосрочни възможности за растеж. Държавната намеса отново ще бъде похабена, ще се превърне в поредната пропуснатата възможност и само ще подхрани нова криза.
Прогнила система
Развитите икономики страдаха от големи структурни недостатъци много преди да ни сполети COVID-19. От една страна, финансовият сектор финансира себе си, като по този начин подкопава основите на дългосрочния растеж. Повечето от печалбите на финансовия сектор се реинвестират обратно във финанси – банки, застрахователни компании и недвижими имоти – вместо да се използват за продуктивни сфери като инфраструктура или иновации. Едва 10% от всички кредити на британските банки, например, подкрепят нефинансови фирми, а останалите отиват за недвижими имоти и финансови активи. В развитите икономики заемите за недвижими имоти представляват около 35% от всички банкови заеми през 1970 г. До 2007 г. Този дял се е увеличил до около 60%. По този начин настоящата структура на финансите подхранва система, задвижвана от дълга и спекулативните балони, които, след като се спукат, водят до това банки и други финансови бизнеси молят за спасяване от държавата.
Друг проблем е, че много големи бизнеси пренебрегват дългосрочните инвестиции в полза на краткосрочните печалби. Обсебени от тримесечната възвръщаемост и цените на акциите, изпълнителните директори и корпоративните съвети възнаграждават акционерите чрез обратно изкупуване на акции, увеличавайки стойността на останалите акции, а оттам и на опциите за акции, които са част от повечето пакети за заплащане на корпоративното ръководство. През последното десетилетие компаниите от Fortune 500 са изкупили собствени акции на стойност над 3 трлн. долара. Тези изкупувания идват за сметка на инвестициите в заплати, обучение на работници и нови разработки.
Към тези тенденции трябва да се добави свиването на капацитета на държавата. Обикновено трябва да се стигне до явен пазарен провал, за да намесят правителствата, като дори тогава политиките, които те предлагат, са твърде малко и идват твърде късно. Когато държавата се разглежда не като партньор в създаването на стойност, а просто като посредник, публично финансираните ресурси биват постоянно изстанявани. Социалните програми, образованието и здравеопазването биват недофинансирани.
Тези провали се натрупват и оформят мегакризи, както икономически, така и планетарни.
Финансовата криза беше до голяма степен причинена от прекомерния кредитен поток в секторите на недвижимите имоти и финансите, от надуването на балони с активи и дълг на домакинствата – вместо ресурсите да бъдат насочвани за подпомагане на реалната икономика и генериране на устойчив растеж.
Междувременно липсата на дългосрочни инвестиции в зелена енергия ускори глобалното затопляне до точката, в която Междуправителствената група на ООН по климатичните промени предупреди, че на света остават само десет години, за да избегне необратимите ефекти.
Въпреки това властите в САЩ субсидират компаниите за изкопаеми горива с около 20 милиарда долара годишно, главно чрез преференциални освобождавания от данъци. Субсидиите на ЕС от този тип възлизат на около 65 милиарда долара годишно. В най-добрия случай държавите обмислят стимули от типа на въглеродни данъци и официални списъци на инвестиции, които се считат за “зелени”. Мерките за овладяване на глобалното затопляне обаче не стигат до въвеждане на задължителни разпоредби, каквито ще са нужни, ако искаме да предотвратим наближаващото климатично бедствие.
Кризата с COVID-19 само влоши всички тези проблеми. За момента вниманието на света е фокусирано върху преживяване на текущата здравна криза, а не върху предотвратяване на настъпващата климатична криза или следващата финансова криза. Извънредните карантинни мерки са опустошителни за хората, които трябва да си изкарват хляба в прекариатските, несигурни условия на модерната “гиг икономика”. Много от тях не разполагат нито със спестявания, нито с трудови защити – на първо място здравни застраховки и платени болнични – каквито са нужни, за да преживеят бурята. Корпоративния дълг, ключова причина за предишната финансова криза, само продължава да нараства, тъй като компаниите вземат значителни нови кредити, за да компенсират срива на търсенето. А заради обсесията си да обслужват краткосрочните интереси на акционерите си, много компании нямат дългосрочни стратегии, които да ги преведат през кризата.
Пандемията също така разкри колко небалансирани са станали отношенията между публичния и частния сектор. В Съединените щати Националният институт по здравеопазване (NIH) инвестира около 40 милиарда долара годишно в медицински изследвания и е ключов спонсор за научните изследвания и разработките на COVID-19 лечения и ваксини. Но фармацевтичните компании не са задължени да правят крайните продукти достъпни за американските граждани, чиито данъци са ги субсидирали. Базираната в Калифорния компания Gilead разработи лекарството си COVID-19 – remdesivir, с финансова помощ от федералното правителство в размер на 70.5 млн. долара. През юни компанията обяви цената, на която ще продава медикамента: 3 120 долара.
Това е типичен ход за фармацевтичните гиганти.
Проучване, разглеждащо 210-те лекарства, одобрени от Американската администрация по храните и лекарствата между 2010 и 2016 г. Е установило, че „финансирането от NIH е допринесло за всяко едно от тях“. Въпреки това цените на лекарствата в САЩ са най-високите в света. Фармацевтичните компании действат срещу обществения интерес и като злоупотребяват с патентния процес. За да избегнат конкуренцията, те подават патенти с формулировки, които са много широки и трудни за лицензиране. В някои случаи става въпрос за неща с основно значение за процеса на разработка, което позволява на компаниите да приватизират не само плодовете на научните изследвания, но и самите инструменти за тяхното провеждане.
Също толкова неизгодни сделки са правени и с технологичните корпоративни гиганти. В много отношения “Силициевата долина” е продукт на инвестициите на правителствата на САЩ в разработката на високорискови технологии. Националният научен фонд е финансирал изследванията, стоящи зад алгоритмите за търсене, направили Google известен по цял свят. Военноморските сили на САЩ имат същата роля за GPS технологията, на която разчитат бизнеси като Uber. Агенцията за напредничави изследователски проекти към Пентагона пък е подкрепила развитието на интернет, сензорните екрани, Siri и всеки друг ключов компонент, който може да се намери е един iPhone. Данъкоплатците са поели риска от тези инвестиции, а в същото време повечето технологични компании, които са облагодетелствани от тези разработки, сами избягват плащането на данъци. Те дори имат наглостта да водят кампании против регулации, които биха защитавали неприкосновеността на личните данни на потребителите. Макар мнозина да сочат важността на изкуствения интелект и други технологии, разработени в Силициевата долина, по-внимателен поглед разкрива, че и в тези случаи основите са поставени от високорискови публични инвестиции. Ако държавата не промени нещо в тези отношения, печалбите от тези публични инвестиции ще продължават да отричат основно в ръцете на частни компании. Финансираните от данъци технологии трябва да бъдат по-добре управлявани от страна на държавата – и в някои случаи да са държавна собственост – така че да се гарантира, че до обществото ще достигат ползите от собствените му инвестиции. Масовото затваряне на учебни заведения по време на пандемията ясно демонстрира, че само някои ученици разполагат с технологиите, необходими за онлайн обучение – нещо, което задълбочава още повече неравенствата. Достъпът до интернет трябва да е право, а не привилегия.
Преосмисляне на стойността
Всичко това предполага, че връзката между публичния и частния сектор е нарушена. Поправянето ѝ изисква първо да се обърне внимание на основния проблем в икономиката: концепцията за стойност е объркана Съвременните икономисти разбират стойността като взаимозаменяема с цената. Тази гледна точка би била анатема за по-ранни теоретици като Франсоа Кене, Адам Смит и Карл Маркс, които виждат стоките като имащи присъща стойност, свързана с динамиката на производството, стойност, която не е непременно свързана с цената им.
Съвременната концепция за стойността има огромни последици за начина на структуриране на икономиките. Това влияе върху начина на управление на организациите, как се отчитат дейностите, как се определят приоритетите на секторите, как се гледа на държавата и как се измерва националното богатство. Стойността на държавното образование, например, не се вписва в БВП на страната, защото е безплатно – но разходите за заплатите на учителите се отчитат. Предвид това изглежда съвсем естествено, че постоянно се говори за публични „разходи“, а не за публични „инвестиции“. Тази логика обяснява и защо тогавашният главен изпълнителен директор на Goldman Sachs, Лойд Бланкфайн, можеше да твърди през 2009 г., само година след като компанията му бе получила спасителен пакет за 10 млрд. долара, че работниците му са „сред най-продуктивните в света“. В крайна сметка, ако стойността е цената, и ако доходът на Goldman Sachs на служител е сред най-високите в света, тогава, разбира се, работниците му трябва да са сред най-продуктивните в света.
Промяната на статуквото изисква откриване на нов отговор на въпроса: какво е стойност? Тук е от съществено значение да се признаят инвестициите и креативността, предоставени от широк кръг участници в икономиката – не само бизнеса, но и работниците и публичните институции. Прекалено дълго хората се държаха така, сякаш частният сектор е основният двигател на иновациите и създаването на стойност, и следователно има право на получените печалби. Но това просто не е вярно. Лекарствата, интернет, нанотехнологиите, ядрената енергетика, възобновяемите енергийни източници – всички са разработени с огромно количество държавни инвестиции и поемане на риск, на гърба на безброй работници и благодарение на публичната инфраструктура и институции. Чрез оценяване на приноса на тези колективни усилия ще бъде по-лесно да се гарантира, че всички усилия са надлежно възнаградени и че икономическите ползи от иновациите са разпределени по-справедливо. Пътят към по-симбиотично партньорство между публични и частни институции започва с признанието, че стойността се създава колективно.
Лоши приоритети
Освен преосмислянето на стойността, е необходимо обществата да приоритизират дългосрочните интереси на заинтересованите страни, а не краткосрочните интереси на акционерите. При текущата криза това би трябвало да означава разработване на “народна ваксина” за COVID-19, която да е достъпна за всички хора на планетата. Процесът по създаване трябва да бъде управляван по начин, който да улеснява и стимулира сътрудничеството и солидарността между държавите, както във фазата на проучване на разработка, така и когато се стигне до разпространяване на готовата ваксина. Патентите трябва да бъдат разпространявани сред университети, държавни лаборатории и частни компании, така че знанието, данните и технологиите да текат свободно по цял свят. Без такива стъпки има риск ваксината за COVID-19 да се превърне в скъп продукт, продаван от монополисти, луксозна стока, която само най-богатите държави и граждани могат да си позволят.
В по-общ план, страните също така трябва да структурират публичните инвестиции по-малко като раздаване и повече като опити за оформяне на пазара в обществена полза, което означава да се прикрепят условия към държавната помощ. По време на пандемията тези условия трябва да насърчават три конкретни цели. Първо, поддържане на заетостта, за да се защити производителността на бизнеса и сигурността на доходите на домакинствата. Второ, подобрение на условията на труд, чрез осигуряване на адекватни мерки за безопасност, достойни заплати, достатъчни болнични и по-голяма тежест на работниците при вземането на решения. Трето, напредък дългосрочни цели като намаляване на въглеродните емисии и прилагане на предимствата на цифровизацията към обществени услуги, от транспорта до здравеопазването.
Основният отговор на ковид кризата в Съединените щати – т.нар. Закон “CARES” (Коронавирус помощ, облекчение и икономическа сигурност), прокаран от Конреса през март, е пример за прилагане на горните три точки на обратно. Вместо да създава ефективни гаранции за заплащането, както бе направено в повечето развити икономики, този извънреден закон предложи само временни подсилени обезщетения за безработица. Този избор доведе до освобождаването на 30 млн работници, с което Съединените щати отбелязаха едно от най-високите нива на безработица в следствие на пандемията в света. Тъй като властите осигуриха трилиони долара в директна и косвена подкрепа за големите корпорации без да поставят смислени условия, много компании се оказаха свободни да действат по начини, които спомагат за разпространението на вируса, например като забавят излизане в болнични на служителите си и не осигуряват мерки за безопасност на работните места.
Като част от CARES бе въведена и Програма за защита на заплатите, чрез която бизнесите получават заеми, които ще бъдат опростени, ако задържат служителите си. Но и тази програма послужи по-скоро като огромна парична субсидия за корпоративните хазни, вместо като ефективен метод за защита на работните места. Всеки бизнес, а не само тези в нужда, можеше да получи какъв кредит, а Конгресът бързо разхлаби условията, определящи колко трябва да харчи за заплати конкретна фирма, за да се класира за опрощаване на заема. В резултат на това програмата имаше срамно малък ефект върху безработицата. Екип изследователи от Масачузетския технологичен институт изчислява, че по тази програма са раздадени кредити за 500 млрд. долара, но това е довело до запазването на едва 2.3 млн. работни места в рамките на шест месеца. Ако приемем, че повечето то тези кредити в крайна сметка са били опростени, то годишните разходи за запазване на едно работно място възлизат на около 500 000 долара. През лятото срокът на тази програма и на увеличените обезщетения за безработица изтече, но новото на безработица в САЩ остана над 10%.
Досега Конгресът е одобрил над 3 трилиона долара разходи в отговор на пандемията, а.Федералният резерв е инжектирал допълнително около 4 трлн. долара в икономиката – заедно тези суми представляват над 30% от БВП на страната. Тези огромни разходи обаче не са постигнали нищо по отношение на спешните, дългосрочни проблеми – от климатичните промени до неравенството. Когато сенатор Елизабет Уорън предложи спасителните пакети да бъдат обвързани с условия – за да се подсигури по-високо заплащане, по-голяма тежест на работниците при вземане на решения и ограничаване изплащането на дивиденти, обратното изкупуване на акции и финансовите бонуси за корпоративните директори – тя не успя да събере достатъчно гласове.
Смисълът на държавната намеса бе да предотврати колапса на пазара на труда и да поддържа фирмите като продуктивни организации – по същество да действа като застраховател срещу катастрофален риск. Но не трябва да се допуска този подход да води до обедняване на държавата, нито тези средства да финансират разрушителни бизнес стратегии. В случаи на неплатежоспособност, държавата трябва да изисква получаване на дял в компаниите, които спасява, както се случи през 2008-ма, когато Министерство на финансите в САЩ получи участие в собствеността на General Motors и други изпаднали в затруднение фирми. Освен това, когато спасява един бизнес, държавата би трябвало да налага условия, които да забраняват всякакви видове лошо поведение: раздаване на неуместни бонуси за директорите, раздаване на прекомерни дивиденти, обратно изкупуване на акции, поемане на ненужен дълг, пренасочване на печалби към данъчни убежища, участие в проблематично политическо лобиране. Така би трябвало да се предотврати и надуването на цените, което е особено важно в случая на ваксините и леченията за COVID-19.
Други страни демонстрираха как изглежда подходящия отговор на такава криза. Когато в началото на пандемията Дания предложи да покрива 75% от разходите за заплати на фирмите, това бе обвързано с условия тези фирми да не съкращават персонал по политически причини. Датското правителство също така отказа да спасява компании, регистрирани в данъчни убежища и забрани използването на помощното финасиране за изплащане на дивиденти и обратно изкупуване на акции. В Австрия и Франция авиокомпаниите бяха спасени под условия да намалят своите въглеродни следи.
За разлика от това, британското правителство предостави на easyJet достъп до ликвидност за над 750 млн. долара през април, въпреки че авиопревозвачът бе платил близо 230 млн. долара дивиденти на акционерите си през предходния месец. Обединеното кралство отказва да поставя условия за спасителните пакети на easyJet и други компании в името на пазарната неутралност – идеята, че не е работа на държавата да казва на частни компании как да харчат парите си. Но държавното спасително финансиране по дефиниция никога не би могло да е неутрално – този процес в крайна сметка включва решение от страна на властите да спасят една компания, а не друга. Без условия държавната подкрепа създава риск за субсидиране на лоши бизнес практики – от екологично неустойчиви бизнес модели до използване на данъчни убежища. Използваната от Лондон схема, при която правителството плащаше до 80% от заплатата на служители, изпратени в отпуск, като минимум трябваше да включва условие работниците да не бъдат уволнявани в момента, в който приключи програмата. Но не включваше.
Промяна на манталитета
Държавата не може просто да инвестира – тя трябва да сключва правилните сделки. С тази цел е нужно правителствата да започнат да мислят по начин, който аз наричам “държава предприемач” – да подсигуряват, че инвестираните обществени средства няма да служат само за компенсиране на риска, но и ще осигуряват дял от ползите. Един от начините за това е държавата да получава дялове от собствеността, когато осигурява финансиране.
Вземете например соларната компания Solyndra, която получи 535 млн. долара гарантиран заем от Министерство на енергетиката на САЩ, преди да фалира през 2011 г. И да се превърне в любим аргумент на консерваторите за неспособността на държавата да разпознава “победителите”. По същото време енергийното министерство отпусна гарантиран заем от 465 млн. долара и на Tesla, която впоследствие постигна експлозивен растеж. Данъкоплатците платиха за провала на Solyndra, но не бяха възнаградени за успеха на Tesla. Никой самоуважаващ се рисков инвеститор не би структурирал инвестициите си по този начин. Заемът от енергийното министерство за Tesla включваше условия институцията да получи три милиона акции на компанията, но само тя не може да изплати дълга. На теория това е направено с цел да не останат данъкоплатците с празни ръце, но за какво ѝ е на държавата дял във фалирала компания? По-умната стратегия би било да се направи точно обратното и да се поиска от Tesla да прехвърли акции на министерството ако успее да изплати заема. Ако кредита имаше такова условие, държавата щеше да е спечелила десетки милиарда долара от поскъпването на акциите на Tesla – пари, които не само биха покрили загубите от провала на Solyndra, но и биха осигурили средства за нови инвестиции.
Но смисълът на всичко това е да има и други приоритети освен паричната възвръщаемост на публичните инвестиции. Държавата би трябвало да включва в такива сделки строги изисквания за подсигуряване на обществения интерес. Лекарствата, разработени с държавна подкрепа би трябвало да се продават на цени, които отразяват тези инвестиции на обществени средства. Патентите, които правителството издава, трябва да бъдат тесни и лесно лицензируеми, така че да насърчават иновациите, да улесняват предприемачеството и да обезкуражават търсенето на рента.
Правителствата също трябва да обмислят как да използват възвръщаемостта на своите инвестиции, за да насърчат по-справедливо разпределение на доходите. Тук не става въпрос за социализъм; става дума за разбиране на източника на капиталистически печалби. Настоящата криза доведе до подновени дискусии за безусловен базов доход, при което всички граждани получават еднакво редовно плащане от държавата, независимо дали работят. Идеята зад тази политика е добра, но представянето ѝ е проблематично. Тъй като безусловният базов доход се разглежда като подаяние, той поддържа фалшивото схващане, че частният сектор е единственият създател, а не съ-създател на богатство в икономиката, и че публичният сектор е просто събирач на такси, извличащ печалби, които после разпределя като благотворителност.
По-добра алтернатива би бил “граждански дивидент”. Съгласно тази политика правителството взема процент от богатството, създадено с държавни инвестиции, влага тези пари във фонд и след това споделя приходите с хората. Идеята е да се възнаграждават директно гражданите с дял от богатството, което са създали. Щатът Аляска например от 1982 г. разпределя приходите от петрол сред жителите си чрез годишен дивидент от специален фонд. Норвегия прави нещо подобно със своя държавен пенсионен фонд. Калифорния, която е домакин на едни от най-богатите компании в света, би могла да помисли да направи нещо подобно. Когато Apple, със седалище в Купертино, Калифорния, създаде дъщерно дружество в Рино, Невада, за да се възползва от нулевия процент на корпоративния данък в този щат, Калифорния загуби огромни данъчни приходи. Подобни данъчни трикове не само трябва да бъдат блокирани, но и Калифорния би трябвало да отвърне на удара – например като създаде специален инвестиционен фонд, който да предлага и други начини освен данъчното облагане, чрез които част богатството, генерирано от компаниите в щата, да се връща в ръцете на гражданите.
Гражданският дивидент позволява печалбите от съвместно създаденото богатство да бъдат споделяни с цялата общност – независимо дали това богатство идва от експлоатация на природни ресурси или е част процес, изискващ колективни усилия, като публичните инвестиции в разработката на лекарства и цифрови технологии. Подобна политика обаче не трябва да се използва като заместител на добре работеща данъчна система. Нито пък държавата трябва да използва липсата на такива средства като извинение да не финансира ключови обществени услуги. Такъв обществен фонд обаче може да промени обичайния разказ, като изрично признае обществения принос за създаването на богатство, и да се превърне в ключов фактор в политическото противопоставяне на различните интереси.
Икономика с цел
Когато публичният и частният сектор се обединят в преследване на обща мисия, те могат да постигнат изключителни неща. Това е начина, по който САЩ пратиха хора на Луната през 1969 г. В продължение на осем години НАСА и частни компании в сектори, вариращи от космонавтика, текстилна промишленост и електроника, си сътрудничиха по програмата Apollo, инвестирайки и иновации заедно. Чрез смелост и експерименти, те постигнаха това, което президентът Джон Кенеди нарече „най-рискованото и опасно и най-голямото приключение, в което човек някога се е впускал“. Въпросът не беше в комерсиализирането на определени технологии или дори в стимулирането на икономическия растеж; целта беше да бъде постигнато нещо с общи усилия.
Над 50 години по-късно, в условията на глобална пандемия, светът има шанс да опита ще по-амбициозен проект: създаването на по-добра икономика. Икономика, която би била по-приобщаваща и устойчива. Икономика, която би емитирала по-малко въглерод, би генерирала по-малко неравенство, която ще изгради модерен обществен транспорт, ще осигури интернет достъп за всички, и ще предлага универсални здравни грижи. В по-непосредствен план ще направи и ваксината за COVID-19 достъпна за всички. Създаването на този тип икономика ще изисква вид публично-частно сътрудничество, каквото не е виждано от десетилетия.
Мнозина от говорещите за възстановяването след пандемията посочват една привлекателно звучаща цел – “завръщане към нормалност”. Но това не е правилната цел – “нормалното” е счупено. Вместо това стремежът трябва да е насочен към “изграждане по по-добър начин”. Преди дванадесет години финансовата криза предостави рядката възможност капитализма да бъде променен, но тази възможност бе пропиляна. Сега друга криза ни предоставя нов шанс за обновление на системата. Този път не можем да си позволим да я оставим да отиде на вятъра.
*Мариана Мазукато е професор в Университетския колеж в Лондон и автор на „Стойността на всичко: създаване и вземане в глобалната икономика“.
About The Author
