Бихте ли ни разказали малко за себе си?
Името ми е Павел Катаржевски и съм на 24 години. Член съм на Централния комитет на беларуската лява партия „Справедлив свят“ и съм един от ръководителите на младежката ѝ организация. Завършил съм магистратура по политология, като темата на дипломната ми работа бе идеологическата еволюция на комунистическите партии в Европа. От няколко години работя в сферата на висшето образование.
Настоящите масови протести в Беларус продължават почти четири месеца. Откъде намирате сили да излизате на улицата почти ежедневно?
Разбира се, един от факторите бяха напълно абсурдните изборни резултати за диктатора – 80% от гласовете. Преобразуването от количествено в качествено обаче е от значение тук. От момента, в който дойде на власт, Лукашенко започна да унищожава както демократичните права, така и социалните гаранции. Някъде около 2005 г. студенти, пенсионери и други уязвими групи бяха лишени от социални облаги. В добавка към това навсякъде беше въведена робската система на краткосрочни трудови договори. Тази система позволява на работодателите да се отървават от служителите си, когато си поискат, или да да ги поставят в изключително уязвима позиция. През последните години неолибералните реформи се задълбочават, увеличава се борят на платените услуги в образованието и здравеопазването. Прекомерно драконовски мерки, като например опитът да се наложи данък върху безработните, подхранват масовото недоволство. Държавната собственост, която все още представлява значителна част от икономиката, е напълно под контрола на една бюрокрация, която е лоялна към режима на буржоазията. Всичко това се случва при липсата на истински демократични избори и унищожаване на независимите синдикати. Като цяло стандартът на живот на хората спада, и те не разполагат с инструменти да влияят върху това. И ако използваме думите на Маркс и Енгелс, хората просто нямат какво да губят, освен оковите си.
Протестите бяха и реакция на полицейския терор и убийствата на протестиращи. До днес поне петима протестиращи са убити, много са в неизвестност, а я някои случаи изчезналите по-късно са откривани мъртви при странни обстоятелства. Ако протестите спрат, репресиите ще се усилят. Ние трябва да спечелим, за да защитим свободата и живота си, включително основното право да вървим по улицата, без да ни е страх.
Подобно на много други демонстранти, и ти си прекарал в затвора няколко дни. Ще ни разкажеш ли за преживяванията си там?
Бях задържан заедно с няколко другари, докато отивахме към мирен митинг. Това всъщност не бе арестуване, а отвличане. Някакви хора без идентификация, с черни дрехи и качулки, просто ни сграбчиха, набутаха ни в минибус без номера и ни започнаха да ни бият. Заплашваха ни с убийство, казваха, че ще ни счупят пръстите, ако не им покажем информацията от телефоните си.
След побоя в минибуса ни прехвърлиха в полицейски камион – автозак, с който ни закараха до участъка. Там вързаха ръцете ни зад гърба, хвърлиха ни по лице на земята и взеха личните ни вещи. Ръцете на много от задържаните почерняха заради твърде стегнатите “свински опашки”. Някои хора прекараха по 12-14 часа така, лежащи по корем на земята. Полицията биеше тези, които говореха помежду си, или си позволяваха да искат вода или медицинска помощ. Дори не ни казаха къде се намираме. Един от задържаните беше инвалид и поиска да повикат медицинска помощ. Вместо това полицаите го биха, докато спря да вика.
На следващия ден ни наблъскаха в друг автозак и ни закараха в затвора в град Жодино. Транспортирането бе доста унизително. Автозакът е предвиден за превоз на около девет души, но там бяхме над 20. Извадих късмет, защото не успяха да намерят място и ме сложиха на платформата между клетките, където имаше повече въздух. Два часа седях на колене с ръце зад главата. Ако не знаете какво е автозак, това е нещо като затворническа килия в камион.
В затвора беше по-добре, доколкото не ни пребиваха. Условията, разбира се, бяха отвратителни. 24 души бяхме наблъскани в килия с осем легла, а храната беше по-скоро хранителни отпадъци. Нямаше никакви хигиенни процедури, не ни даваха личните ни вещи и, естествено, нямаше нищо за четене. Държаха ни в пълен информационен вакуум. Повечето затворени в килията бяха интересни, мили хора. Трябва да се подчертае, че мнозина от тях бяха задържани погрешка, докато са се връщали от работа или са отивали да вършат нещо друго. Само си представете – отиваш до магазина, и изведнъж просто те отвличат, пребиват и вкарват в затвора.
Най-лошото бе, че не позволяваха никакви контакти с роднини и приятели и не казваха къде се намираме. Никой не знаеше къде сме. Аз лично се притеснявах за себе си първите 20 минути, а през останалото време се притеснявах за семейството, приятелите и другарите си, които ме издирваха по болници, полицейски участъци и морги.
Процесът беше проведен три дни по-късно в затвора. Съдебното заседание продължи пет минути и съдията просто ми зададе няколко стандартни въпроса, преди да ме осъди на пет дни затвор. Аз и хиляди други хора обаче бяхме освободени един ден по-рано поради натиска от протестиращите.
Когато излязох на свобода, бях впечатлен, че протестите продължават и дори са започнали стачки. Около затвора чакаха много доброволци, имаше таксиметроови шофьори, които бяха готови да закарат освободените безплатно навсякъде в Беларус.
Когато излязох от затвора, отидох в болницата, за да документирам всичките си наранявания. Това, което видях там, не може да се опише с думи. Беше пълно с млади мъже и жени, целите в натъртвания и синини. Много от тях не можеха да ходят и бяха в инвалидни колички. Тогава разбрах, че сме извадили „късмет“ да ни пратят в Жодино. В затвора в Минск полицията е чупела ръцете и краката на хората, изнасилвали са мъже и жени с палки, някои от тези, които са били в затвора “Акрестин” в Минск не са доживели утрото.
Смятате ли, че репресивните мерки на режима имат желания ефект? Хората позволяват ли да бъдат сплашвани?
Насилието предизвика вълна от протести във фабриките, започна и спонтанно движение „жени в бяло“, при което жените се нареждаха по пътищата във „верига на солидарност“. Насилието отблъсна дори много от най-искрените поддръжници на Лукашенко от него.
Променило ли се е нещо по отношение на протестите и техния състав след началото им?
Трябва да кажа, че това е първият случай от 90-те години насам, когато работническата класа надигна глас. Въпреки че първоначално протестът изглеждаше като някакво абстрактно недоволство, след вълната на терор индустриалните работници започнаха да движат протестите в Беларус. Трябва също да се отбележи, че в протестите участват и онези социални групи като лекари и учители, които преди са били считани за „гръбнака на режима“. С началото на учебната година студентите също се присъединиха към протестите.
В западните медии масовите протести се представят като почти изключително либерално явление, докато режимът на Лукашенко отчасти се описва като комунистически ориентиран. Какво мислите за това и как бихте описали позицията на лявата опозиция в движението?
Често ми се налага да обяснявам, че Тихановская и другите медийни фигури нямат твърде голямо влияние сред протестиращите. Протестът е децентрализиран и до голяма степен самоорганизиран. Хора с различни политически виждания, както и някои напълно деполитизирани хора, вземат участие, като всички те настояват за нови демократични избори и демонтиране на авторитаризма. Всъщност, дори опозиционният кандидат да не беше Тихановская, ами празен стол, пак щеше да събере повече гласове от Лукашенко.
Както вече отбелязах, Лукашенко унищожи всички възможни социални и демократични права, включително социалните гаранции, поради което не ми е ясно как би могъл да се счита за “комунистически ориентиран” или за левичар.
Макар малцина да си спомнят, през 90-те Лукашенко дойде на власт с реторика, типична за десен популист. Той плашеше хората с “червено възмездие” и “антипазарни реформи”. Той също така смачка демократично избрания парламент, голяма част от който се състоеше от комунисти и земеделци.
Разбира се, Лукашенко осъзна колко е удобно да използва съветската носталгия, за да влияе над по-възрастния електорат, и го прави от 26 години. Но в далечната 1990 г. той и неговата парламентарна фракция гласуваха за забрана на беларуската секция на КПСС. През 1996 г. пък неговият режим създаде марионетна “комунистическа партия”, за да предизвика изкуствено разделение в нашата партия, която тогава се наричаше Партия на комунистите в Беларус. Тази нова партия подкрепяше всички решения на властите и служеше като техен пропаганден инструмент, чрез който да се демонстрира “подкрепа” за диктатурата пред международното ляво движение. Това, впрочем, бе повод да променим името на партията си – за да избегнем объркване с “комунистите”, подкрепящи Лукашенко.
Напоследък имаше няколко стачки в държавни предприятия и промишлеността. Как според вас ще се развива по-нататък съпротивата на работниците?
Много от стачните комитети бяха смазани, в предприятията бе въведен направо затворнически режим, като на работниците дори не се позволява да се движат свободно из заводите в работно време и да контактуват с колегите си. Съпротивата обаче продължава. Миньорите отново стачкуват, IT работници помагат на протестиращите. Особено важно е да бъде споменат един герой на съпротивата- миньорът Юри Корзун, който се окова в мина на 300 метра под земята и отказва да напусне, докато Лукашенко не подаде оставка.
А що се отнася до профсъюзите, то “официалните” казионни синдикати в Беларус не защитават служителите, ами работодателя. Независимите синдикати от много години напомнят повече на политически клубове, тъй като им е забранено да сформират собствени организации в предприятията. Сега обаче те се опитват да използват протестната мобилизация и да помагат на работниците да се борят срещу диктатурата.
Какво е мнението на вашата партия за широкото използване на бяло-червено-бялото знаме от протестиращите? Това не показва ли връзка с буржоазната опозиция от периода на “реалния социализъм” и нацистката окупация?
Честно казано, не харесвам тази тема, но искам да изясня нещо. Много хора възприемат това знаме като символ на национализъм, антикомунизъм и почти фашизъм.
Този флаг е оригинално измислен от член на Беларуската социалистическа партия „Грамада“ по време на Февруарската революция. Това означава, че в исторически план това знаме е символ на беларуската социалдемокрация. В ранните години на Беларуската ССР дори е имало планове да се приеме герб в бяло-червено-бяло, но е надделяло друго мнение. За съжаление, тези символи имат и тъмна страна – бяло-червено-бялото знаме е използвано от нацистките колаборационисти, а за няколко години след разпада на Съветския съюз е използвано като държавен флаг. След средата на 90-те бива свързвано повече с либералната и националистическа опозиция.
Ще дам един пример – цветовете на италианското знаме са били използвани от фашисткия режим, но никой не нарича знамето на Италия фашистко. Същото може да бъде казано за руското национално знаме, което е използвано от нацистките колаборационисти. Аз, разбира се, не подкрепям заменянето на държавните символи и не бих развявал бяло-червеното знаме, но съм доволен, че символиката му се променя и вече се свързва повече с гражданската съпротива.
Ако протестите са успешни, това ще означава ли създаване на “нова република” в Беларус? Какви перспективи могат да се отворят за геополитическата ситуация на страната, която се характеризира с напрежението между Руската федерация и Европейския съюз?
Смятам, че ако протестите победят, това може да доведе до дискусия относно геополитическия вектор на развитие. Но по-голямата част от беларусите са били и остават привърженици на тясна интеграция с Русия, така че тази дискусия няма да постигне нищо. Вярвам, че най-добрият резултат би бил неутрален статут на Беларус. Това е заложено в нашата конституция, трябва само да го осъществим на практика.
Как европейските леви и прогресивни партии в страните от ЕС могат да подкрепят вашата борба?
Скъпи другари, вече направихте много със своите изявления за солидарност.
„Левите защитници“ на диктатурата нанасят колосални щети на бъдещето на левицата и комунистическото движение в Беларус. Помислете само, хората протестират срещу репресии, убийства и фалшификации, а някои леви партии ги критикуват за това. Това може да дискредитира левицата в очите на работниците, студентите и целия белоруски народ.
Моля ви да отидете в посолствата на Беларус във вашите страни и да им покажете, че левите сили винаги са на страната на справедливите искания на протестиращите. Разкажете на другарите, приятелите и роднините си за случващото се у нас. Пишете писма до държавните органи на Беларус и настоявайте насилието да спре и затворниците да бъдат освободени.
Благодарим ви за това, което сте направили, за да ни подкрепите, и моля продължете да го правите!
Интервюто е оригинално публикувано в австрийското ляво списание Volksstimme
About The Author
