Българският кръговрат

Хосе Антонио Санчес Мансано*, София, специално за „Ла Вангуардия”

Да пътуваш с обществен транспорт през Балканите е олицетворение на авантюрата, мистиката и сюрреализма, с които е пропит този регион и които толкова привличат журналистите, любителите на история и ценителите на пътешествия.

Открих това преди шест години, когато живеех в България и трябваше да замина по работа от София за Сараево. Избягах за няколко дни от българския политически лабиринт, за да направя репортаж за протестите, които бяха избухнали в Босна. Нужни ми бяха почти петнадесет часа, за да преодолея едва 600-те километра, разделящи двете столици. Един трансфер, три граници, десетки спирки и стотици километри по тесни, криволичещи и стръмни пътища.

Преди по-малко от месец ми хрумна да направя същото пътуване, но в обратна посока. Бях в Сараево, готвейки репортаж, когато разбрах, че са прекъснати почти всички международни придвижвания с автобуси или самолети заради новото увеличаване на случаите с Covid-19. Имах две възможности, ако исках да се върна в Испания. Първата – да стигна с автобус до Требине, надалеч от границата с Хърватия, да премина границата пеша и да взема такси или да извървя десетте километра до Дубровник. Втората възможност бе да се прехвърля в Сърбия, да прекося тази страна от запад на изток, да стигна до границата с България и оттам – още 60 километра до София.

Логичното бе да избера опцията с Дубровник, по-бърза и по-евтина. Но из социалните мрежи от седмици отекваше ехото от избухналите многохилядни протести в основните градове на България срещу дясното правителство на премиера Бойко Борисов. Както вече беше се случило и през 2014 г., една народна вълнà беше превзела центъра на София. От онова, което чувах и четях, изглеждаше, че пак се надига нещо ново и мнозина ми споделяха убеждението си, че са на крачка от това, да променят историята. И макар че на Балканите една крачка може да означава доста дълга дистанция – особено във времена на пандемия – реших да пътувам за София.

Тръгнах с един микробус, който циркулираше между Сараево и сръбския град Ниш. Предишния ден научих, че линията между Ниш и София е прекъсната, но ми се случи нещо, което преди седем години беше немислимо – намерих кола на BlaBlaCar (френска онлайн платформа за споделено пътуване – б.пр.), която пътуваше от Риека (Хърватия) за София и минаваше през Ниш по същото време, когато там пристигна моят микробус. Иван, младият шофьор хърватин, ме предупреди, че предвиденият му час за пристигане е само приблизителен и освен това, понеже идвам от Босна, се притеснява как ще ни приемат на границата. Не всичките му грижи бяха само около мен, но в крайна сметка с около четири часа закъснение той все пак стигна при своята българска половинка.

В кръг

„Понякога всичко ми изглежда като една и съща игра с различни актьори”

Беше на разсъмване, когато стигнахме границата. Напрежението вътре в колата беше осезаемо. Зависеше на какви проверяващи ще попаднем – можеха да ни поставят под карантина. За късмет всичко стана бързо и минахме без проблеми. Така седемнадесет часа след началото на пътуването ми успях да вляза в България, което означаваше и в Европейския съюз. Босна и България – два толкова близки, но и в същото време отдалечени свята…

След още няколко часа София осъмна с ясно време и топъл, лек ветрец из улиците ѝ. Като цяло градът е спокоен, не особено шумен, леко меланхоличен. Едно от малкото изключения в онази сутрин бе площад „Народно събрание”, където над триста души скандираха в унисон основния си лозунг: „Оставка!” От онова, което видях и което помнех, протестите от преди и от сега си приличаха по своя акцент върху морала и естетиката. Хората ме уверяваха най-вече, че им е дошло до гуша и не могат повече да понасят „цялата тази корупция и нагла липса на морал в политиката”.

Ако преди шест години коалицията между БСП (социалистите) и ДПС (партия на турското малцинство и официална „панта” в страната) беше в центъра на гнева, сега този гняв има и собствено име: Бойко Борисов. Серия от скандали и неговите все по-чести публични гафове са му създали сред най-младите образа на един ретрограден, груб и циничен човек, който малко по малко е засенчил ореола му на силен лидер и помирител, изкован сред безусловните му поддръжници. А те са не повече от една трета от половината българи с право на глас (другата половина не упражнява това право).

В седем вечерта на пешеходната улица „Витоша” човешко множество без маски се разхожда и изпълва заведенията на открито със свежо настроение – по същото време, докато буквално на метри разстояние хиляди демонстранти предявяват претенциите си към институциите, които трябва да ги представляват. Хора от всякакви възрасти изглежда живеят, съвсем чужди на протестите. Кой знае дали от пренебрежение, невежество или липса на заинтересованост, провокирана от убеждението, че нищо няма да се промени, те предпочитат моментите на разтуха и консумация – своите малки дози свобода.

Само на един километър по-нататък – пред парламента, най-после се усеща истинската атмосфера на протестите. Площадът е почти изцяло изпълнен с хора от всички възрасти, които вдигат много шум, носейки знамена и остроумни плакати. „Между пет и шест хиляди души,” пресмята оператор на една от българските телевизии. След известно време се оказвам с Таня, млада жена, дошла със сина си на една годинка: „Днес тук са много хора, защото утре се гласува вот на недоверие срещу Бойко. Но се боя, че ако искаме да ни затичат, трябва бързо да увеличим числеността си. Трябва да покажем пред медиите активността, която те очакват от нас.”

Освен знамена и послания срещу Борисов, демонстрантите носят и плакати, на които изразяват мнението си за елитите на страната си.

Лимитът

„Не можем повече с цялата тази корупция и с наглата липса на морал в политиката”

На следващия ден отново на площад „Народно събрание” броят на полицаите е два пъти повече от броя на демонстрантите. Вотът на недоверие не успя да мине. След тази вест много хора се разотидоха обезсърчени. Преди и аз да си тръгна се спрях да поговоря с Йордан. Той е около 60-годишен, младее, бил е емигрант в Швеция по време на комунизма, а сега се наслаждава на пенсията си, прекарвайки по девет месеца в годината на Канарските острови. „След толкова години остракизъм, това е историческият момент, който трябва да използваме, това е нашата Берлинска стена. Тези, корумпираните, които са вътре (той сочи с гняв към парламента) правят и говорят каквото си искат,без да се крият, защото се смятат за непобедими. Но не са и трябва да направим така, че да паднат. Проблемът е – продължава той след малко натъжен – че не съм сигурен дали ние, българите, заслужаваме свободата. Тук трябваше да има милион души, а не стигнахме и до двеста. Свободата не е нещо, което ти подаряват. Тя трябва да се завоюва”.

Следобеда реших да присъствам на един протест, свикан срещу посолството на САЩ. Сред малкото – около петдесетина – участници бе Александър Сивилов, който ми обясни, че както и всички, те също са срещу Борисов. Но са и против северноамериканската намеса във вътрешните работи и срещу нейната двойна роля в тези протести. „Ясно е, че нещо искат да извлекат от всичко това. Както винаги, ще научим какво именно, чак по-късно,” смята Александър.

Изглежда, че отново мощни икономически и геостратегически интереси отново са в играта върху балканската шахматна дъска. Преди всичко – мегапроектът, който иска да транспортира руски газ за Европа през България и който през 2014 г. предизвика посещението на трима американски сенатори в София. На следващия ден проектът бе спрян, а правителството – свалено. Нещо, което – след прекарана около една година по улиците – демонстрантите празнуваха ентусиазирано, сякаш ставаше дума за морална победа на народа.

На връщане към центъра минах през една градинка недалеч от парламента, за да се сбогувам с намиращи се там приятели. С изключение на един от тях, който категорично се обяви за безусловно оттегляне на министър-председателя, останалите бяха малко попрегорели относно протестите. Защото – също като много други хора вътре и вън от страна – и те не харесват Бойко Борисов, но с оглед на наличната панорама го приемат за по-малкото зло. „Не искаме дори да си представяме социалистите отново да управляват. То ще е връщане в миналото,” споделиха ми.

Някъде към полунощ пътят ми се пресече с група от стотици, ако не и хиляди хора, повечето млади, които преминаваха по булевард „Васил Левски”, предизвиквайки много шум и размахвайки плакатите си.

На кръстовището с улица „Граф Игнатиев” срещам Георги, моя домакин в София, около тридесетгодишен, образован, пътувал много, малко скептичен. Отминаваме група младежи на не повече от двадесетина години, които се опитват да спрат слабия трафик и се спречкват с полицията.

Географията

„Ние сме малък народ на едно геополитически неудобно място”

„Понякога ми се струва, че върви все същата игра с различни актьори – разсъждава Георги, докато се прибираме вкъщи. –  Толкова сме незрели политически и толкова е лесно да бъдем контролирани! Не сме руснаци, нито турци, нито американци. Ние сме си такива, каквито сме – един малък народ на едно геополитически неудобно и сложно място, който трябва да се научи да живее в ритъма на Запада”.

*Хосе Антонио Санчес Мансано е испански журналист на свободна практика, често пише за онлайн изданието FronteraD. Работил е по различни социални и журналистически проекти в Бразилия и из Балканите. Живял е  няколко години в София. Автор е на излязлата през 2019-та книга „Хотел Европа” (за бежанците в България), наградена в конкурса „Цветове и светове” на Сдружението на испаноговорещите журналисти в България.