Най-известната и най-репродуцираната снимка в света е легендарният фотопортрет на революционера на всички времена и народи Ернесто Че Гевара, направен от големия кубински фотограф Алберто Корда преди 60 години – на 5 март 1960 г. Това става в Хавана по време на траурна церемония в памет на жертвите от взривения предния ден в хаванското пристанище от ЦРУ френски кораб La Coubre, докарал оръжие за отбрана на наскоро победилата Кубинска революция.
60-годишнината на тази иконична фотография е повод отново да припомним историите на героя ѝ, на автора ѝ, на разпространителя ѝ, на още свързани с нея колоритни личности и нейната собствена. От това би станал остросюжетен сериал…
Аржентинец по националност, Ернесто Гевара де ла Серна, наричан Че, е една от емблемите на Кубинската революция. Той се включва в нея още през 1956 г., когато под водачеството на Фидел Кастро на карибския остров започва партизанската война срещу диктатора Фулхенсио Батиста. В края на 1958 г. именно победата на предвожданите от Че партизански части в битката край град Санта Клара отваря пътя на въстаниците към Хавана и към триумфа на революцията, станал необратим с бягството на Батиста от страната в новогодишната нощ срещу 1 януари 1959 г.
В новото правителство Че заема постовете на министър на икономиката и планирането и на шеф на Националната банка. Фидел отначало е само революционен водач, не се включва в изпълнителната власт и едва по-късно става министър-председател.
От самото си начало революцията излиза извън рамките на обичайните за Латинска Аверика преврати и започва преобразуване на системата, държала дотогава в крайна бедност кубинския народ и облагодетелствала само шепа приближени до властта, както и разполагалата се в Куба като у дома си американска мафия. Новата власт национализира едрата собственост, включително американската, провежда аграрна реформа, подема масова кампания по ликвидиране на неграмотността и т.н. Реакцията на САЩ и на избягалите натам привърженици на Батиста е еднозначно негативна. Започва необявена война със саботажи, атентати, въоръжени бойни групи и конспирации срещу революционното управление, в която водеща роля играе Централното разузнавателно управление на САЩ.
Именно негово дело е и извършеният на 4 март 1960 г. атентат срещу френския кораб La Coubre, докарал в Хавана договорена от новото правителство доставка на белгийско оръжие за защита на революцията. Два последователни взрива, причинени от заложени в трюмовете експлозиви, унищожават кораба и убиват над 130 кубинци, много от тях – пристанищни работници, разтоварвали пратката, както и шестима французи, членове на екипажа. Ранените са над 200. Повечето от жертвите са причинени от втория и по-мощен взрив, избухнал половин час след първия и след като към мястото се стичат много хора, за да помагат на пострадалите.
Трагедията разтърсва цяла Куба и показва на жителите ѝ, че идват тежки времена на коварни удари и на жестока конфронтация с намиращата се само на 90 мили разстояние свърхсила САЩ – същата, която дотогава се е разпореждала със страната им като със своя собственост.
Че Гевара, който по време на атентата срещу La Coubre се намира в разположения наблизо Национален институт по аграрната реформа, е първият от кубинските ръководители, отишъл веднага на пристанището и включил се лично в изнасянето на пострадалите.
На следващия ден цяла Хавана се стича на траурния митинг в памет на жертвите. На него пламенно говори Фидел Кастро. В онази реч той за първи път издига лозунга, станал емблематичен за Кубинската революция: „Родината или смърт!”
На трибуната са всички революционни водачи. Че Гевара също е там, но стои на заден план. Сред присъстващите са и гостуващите по онова време в Хавана изтъкнати френски интелектуалци и философи Жан-Пол Сартр и половинката му Симон дьо Бовоар.
Фоторепортерите край трибуната правят снимки, включително и акредитираният от вестник „Revolución” Алберто Диас Гутиерес с вече утвърдения артистичен псевдоним Алберто Корда. Именно той наред с многото други кадри запечатва тогава на лентата си и продължаващия да вълнува света и до днес образ на Гевара.
Това става случайно, между другото – когато Че за малко се приближава от дъното на трибуната към предната ѝ част, за да хвърли поглед към човешкото море, изпълнило дългата 23-та улица в Хавана. Корда щраква два кадъра и се готви да направи трети, но Че вече се е отдръпнал отново на мястото си по-назад.
Фотографът обаче вече е хванал уникалния миг, в който дълбочината на погледа и емоционалният израз на лицето на легендарния революционер се съчетават неповторимо с омекотената от облачния ден „ореолна” светлина и с дъха на историята…
Хаванчанинът Алберто Корда е връстник на Че. И двамата са родени през 1928 г. с разлика от точно три месеца – Гевара на 14 юни, а Корда на 14 септември.
Преди революцията Алберто не е активен в политиката, макар да има изострено социално чувство. Син е на железничар и работи какво ли не преди да се заеме професионално с фотография. От съвсем млад прави с фотоапарата на баща си артистични снимки на свои красиви приятелки. По-късно започва да печели като фотограф по сватби и кръщенета, а през 1953 г. съвместно с друг колега – Луис Пиерсе, откриват съвместно фотостудио в центъра на Хавана, ориентирайки се най-вече към модната фотография. Кръщават студиото си „Корда” – в чест на унгарските режисьори Золтан и Александър Корда, нашумели по същото време с техен прожектиран в Куба филм. Оттогава Луис Пиерсе става Луис Корда или Корда-старши, а партньорът му – Алберто Корда или Корда-младши.
С афинитета си към използване само на естествена светлина дори и в студиото Алберто бързо печели слава като майстор на силно въздействаща арт-фотография, снимайки модели за модни списания. Покрай това се събира и с втората си съпруга – известната по онова време моделка Норка Мендес.
Когато се разразява революцията, и двамата Корда – и Луис, и Алберто – ѝ симпатизират и я подкрепят. В разрез с разпространените легенди, че Алберто Корда е авторът и на най-прочутите снимки от навлизането в Хавана на партизанската колона начело с Фидел Кастро и Камило Сиенфуегос на 8 януари 1959 г., истината е, че тези фотографии са правени от другия Корда – Луис. Той по-късно дълго ще работи в прочутото кубинско списание за култура „Боемия”.
Алберто по същото време прави поредица от социални снимки – включително прочутия кадър на бедно момиченце, прегърнало парче дърво вместо кукла. „Разбрах, че си струва да се посветя на една революция, поставила си за цел да преодолее неравенството,” казва по-късно Алберто Корда. Така избира да отиде и във вестник „Revolución”.
Като негов пратеник, той е сред фотокореспондентите, отразявали първото посещение в чужбина на Фидел Кастро след революцията – пътуването му в САЩ през април 1959 г. Там президентът Дуайт Айзенхауер предпочита да отиде на лов, вместо за обърне внимание на брадатия кубински революционер и натоварва с тази задача вицето си Ричард Никсън. Неразбран и неоценен от официалните си домакини, Фидел се връща в Куба още по-решен да продължи антиимпераиластическия курс на революцията.
А снимките, направени от Корда по време на посещението, толкова му харесват, че оттогава фотографът бохем винаги е сред акредитираните да отразяват визитите на кубинския лидер в чужбина – включително и последвалите гостувания в СССР и срещите с тогавашния съветски лидер Никита Хрушчов.
Между Фидел и Корда се установява и лично приятелство, като двамата беседват за какво ли не и се шегуват помежду си на равна нога. Корда се е радвал на подобна близост и с Че Гевара, и с други кубински ръководители. Познавайки ги отблизо, винаги съумява да пресъздаде най-въздействащо личностите им и във фотографиите.
Така се получава и с историческата снимка на Че от 5 март 1960 г., макар че нито Корда, нито тогавашните му шефове в редакцията на „Revolución” оценяват веднага качествата тъкмо на този кадър. Пускат във вестника други снимки от митинга – с произнасящия речта си Кастро – и от последвалото шествие из Хавана в памет на жертвите от La Coubre. Начело на шествието, преплели ръце, вървят Фидел Кастро, тогавашният президент Освалдо Дортикос и Че Гевара.
Впрочем, има една съвсем прясна спекулация, завъртяла се напоследък в САЩ около фотографиите от онова шествие. Намериха се „познавачи”, които внезапно „разпознаха” в един мъж с очила, надничащ от втората редица, точно зад Че Гевара, не кого да е, а… сегашния американски кандидат-президент Бърни Сандърс, който по онова време е бил 19-годишен.
Макар измислицата да е очевидна, защото лицето на снимката е на забележимо повече години, от щаба на Сандърс все пак се постараха да докажат, че това наистина не е той и няма как да е бил в Куба тогава. Пък и до 21-годишна възраст изобщо не се а качвал на самолет. Но след изявленията на Сандърс в едно интервю наскоро, че „Кубинската революция е донесла И добри неща на народа, като безплатно здравеопазване и образование”, сега атаките от антикастристкото лоби в САЩ срещу него са направо истерични и, както се вижда, стигат до привидения и фантасмагории…
Но да се върнем към историческия кадър на Корда с Гевара. Фотографът си го харесва, още откакто разглежда по-внимателно всичко, което е заснел на 5 март 1960 г. От двете снимки на Че, които прави тогава – една широка и една висока – се спира на широката като на по-добра. На високата зад едното рамо на героя се вижда част от нечия глава, а и ъгълът към лицето на Че не е толкова удачен. Докато на широката дори страничните елементи – клон от палма от едната страна и човешки профил от другата – подсилват като рамка ефекта на централния образ.
Алберто Корда копира този кадър в голям размер и го закачва на стената в студио „Корда”. Измисля и наименование на фотографията – „Героичния партизанин”. С годините хартията пожълтява от дима на пурите, изпушени от двамата Корда – Алберто и Луис – в студиото. Но въпреки това авторът с гордост показва творбата си на всички гости, приятели и клиенти. И подарява копия от нея на онези, която я харесат.
Така я получава и италианският издател левичар Джанджакомо Фелтринели, личен приятел с Фидел и Че, когато отива при Корда по време на едно от поредните си гостувания на Острова на свободата. Било е през юни или юли 1967 г. Тогава Че още е жив и се сражава в Боливия. Но официално по света за съдбата му не се знае нищо категорично, откак през 1965 г. се е отказал от държавните си постове в Куба и е известил с писмо до Фидел, че заминава да се бори за свободата на други народи. През тези две години световните медии само гадаят кой ли бунтовнически фронт е избрал. Доста по-късно ще се разбере за периода му в Конго и за прехвърлянето му после към Боливия.
Но Фелтринели е бил вече в течение на боливийската епопея, когато се появява при Корда, за да му иска снимки на Че за илюстрация на издание, което замисля. Италианецът иска да издаде в родината си посланието, което Гевара изпраща в края на 1965 г. до състоялото се през януари 1966 г. в Хавана пето заседание на Конференцията за солидарност между народите на Африка, Азия и Латинска Америка, наричана накратко Триконтинентал. Това е прочутото послание, в което Че зове освободителните движения да отвърнат на импеирализма със създаването на „един, два, три Виетнама”, визирайки героичната съпротива на виетнамския народ първо срещу френския колониализъм, а после и срещу агресията на САЩ.
Фелтринели се надява популяризирането на това послание в Европа да разпали движение на солидарност с революционните борби в „третия свят” и да повиши общественото внимание към случващото се там, което да попречи и на възможната разправа с Че и хората му в Боливия при евентуалния им разгром.
Италианецът вече е бил в Боливия и е усетил, че нещата там вървят към драма. Фелтринели заминава за Ла Пас през април 1967 г., след като се разчува, че боливийските власти са арестувалия френския журналист Режи Дебре заради негови връзки с действащи в страната бунтовници. Италианският издател, който се познава с Дебре ог общите им среди на леви интелектуалци, се надява да използва влиянието и контактите си, за да съдейства за освобождаването му. Вместо това управляващият в Боливия военен режим арестува за кратко и самия Фелтринели, а после го прогонва от страната. Издателят обаче вече е успял да разбере, че покрай наистина подвизавалия се отначало при партизаните Дебре боливийските власти са надушили и присъствието на Че.
Ето защо при последвалото си пътуване до Куба Фелтринели търси силно въздействащо върху общественото мнение средство, чрез което да повлияе откъм Европа възпиращо спрямо репресивната машина на боливийската диктатура. И първоначалната му идея е за издаване на брошура с посланието на Че до Триконтинентал. Отива при Корда в Хавана просто за илюстрация. Но вижда на стената снимката на „Героичния партизанин” и веднага разбира с безпогрешния си усет на издател, че този образ носи огромна емоционална сила. И вероятно е точно онова, което търси.
Поръчва две копия на кубинския фотограф и когато идва ги вземе на следващия ден, пита колко да плати. Корда отговаря, че не иска нищо и че ще е щастлив, ако приятел на Кубинската революция като Фелтринели разпространи снимката по света, за да помогне именно на революцията.
Италианецът това и прави, когато се връща у дома си. Тиражира кадрирания във височина образ на Че като плакат с размери един метър на 70 см. И той тръгва „като топъл хляб” из книжарниците на „Фелтринели” още през лятото на 1967-ма.
А на 26 август с.г., месец и половина преди гибелта на Че в Боливия, фотографията, без посочване на автора ѝ, се появява и на цяла страница във френското списание „Пари мач” като илюстрация към статия със заглавие „Партизаните” и с подзаглавие „Че Гевара. Къде е?”.
Образът започва да оказва почти магическо въздействие на все по-широка аудитория.
За да се разбере феноменът и със снимката, и с идеите на Че, и с всеобщия порив към бунт по онова време, трябва да се отчита и силния резонанс по цял свят от Кубинската революция, от Виетнамската война, от освободителните движения в Африка и т.н. В апогея си е и голямото влияние върху младите поколения на идеали и ценности, лансирани от цяла плеяда изтъкнати леви интелектуалци, философи и творци. Специално Че Гевара вече е много популярен както с изявите си като революционер и кубински политик, така и с определението на Жан-Пол Сартр, нарекъл го „най-универсалния човек на новото време”.
Сартр и Симон дьо Бовоар се запознават и общуват с Че при онова тяхно гостуване в Куба през пролетта на 1960 г., когато попадат и на митинга в памет на жертвите от взривяването на Le Coubre – там, където Корда прави своята легендарна снимка. Има и други снимки пак на Корда, на които той е заснел, как Сартр и Бовоар си говорят с „команданте”-то, а той е облечен точно със същото яке, с което е и на кадъра от 5 март 1960 г.
Разбира се, истинското световно „избухване” на кадъра на Корда с „Героичния партизанин” идва след убийството на Че в Боливия на 9 октомври 1967 г. На 18 октомври с. г. вестта за гибелта му е потвърдена лично от Фидел Кастро на митинг в Хавана, на Площада на революцията. Тогава върху фасадата на намиращото се на същия площад министерство на вътрешните работи е спуснат гигантски плакат с лика на Че, изработен точно по снимката на Корда. Години по-късно на тази фасада ще се появи и постоянна стоманена конструкция, изобразяваща същия портрет, стилизиран от кубинския художник Енрике Авила.
Есента на 1967-ма наводнява младежките демонстрации в Италия и цяла Западна Европа с лика на Че Гевара от плаката, тиражиран от Фелтринели. През следващите шест месеца са продадени два милиона такива плакати.
Успоредно се множи и версията на ирландския художник Джим Фицпатрик – плакат с черно-бяло контрастно изображение на лицето на Че от кадъра на Корда върху ярко-червен фон. Фицпатрик също не търси авторски права, а само по-голямо разпространение. Смята това за свой принос към паметта на Гевара, с когото се запознава лично при негово гостуване в Ирландия. Бащата на Че има и ирландски корени.
Снимката на Корда в най-различни варианти става емблема на бунтовната 1968 година – тя е и по барикадите на студентските протести в Париж, и из масовите демонстрации в САЩ срещу войната във Виетнам, и из окървавените от репресии срещу студентите площади в Мексико…
Фелтринели ѝ дава още един импулс като я слага и върху корицата на издадения от него пак през 1968-ма „Боливийски дневник” на Че, веднага превърнал се в бестселър.
Одисеята на този дневник произтича пряко от събитията и обстоятелствата около самата мисия и гибел на Гевара и другарите му в Боливия. Затова трябва пак да погледнем към 1966-1967 г., когато Че се опитва заедно с група свои съратници да разпали „партизанско огнище” в тази разположена в географското сърце на Латинска Америка държава. Той разчита оттам да поведе обща революция и към съседните страни, включително към родната си Аржентина.
Но движението не среща такава подкрепа сред местното население, на каквато се е радвала Кубинската революция. Извършени са и ред предателства. Така към октомври 1967 г. преследваните от тогавашния боливийски военен режим партизани се оказват в отчаяно положение, една от групите им вече е разбита, докато накрая и водената от Че колона попада в засада. След неравен бой „команданте“ е пленен заедно с неколцина други партизани и е разстрелян на 9 октомври 1967 г. в селцето Игера.
И той, и другите екзекутирани негови бойни другари са погребани на тайно място до военното летище в град Вайегранде, като отгоре след това е построена и самолетна писта – за не може никой да ги открие и да не станат гробовете им светилища за поклонение. И без това мълвата, че Че е прероденият Христос, жертвал се за бедните, още тогава плъзва из Андите.
Все пак паметта никога не умира и се намира кой да покаже къде именно са погребани революционерите – макар и 30 години по-късно. Кубинско-аржентинска експедиция открива костите им през 1997 г. и те са пренесени в мемориала на Че и другарите му от боливийската епопея, издигнат в кубинския град Санта Клара.
След убийството на Че в Игера палачите отрязват ръцете му до китките и ги съхраняват в стъкленица с формалин, за да докажат пред шефовете си в Ла Пас и в ЦРУ, че са ликвидирали именно него. Отнасят и записките му, които той си е водил методично от началото на своята мисия в Боливия в една червена тетрадка и в кожен тефтер. Тези записки стават известни като „Боливийския дневник” на Че.
Оригиналните на тетрадката и тефтера потъват в касите на висшето ръководство на боливийската армия, което гледа на тях като на „златна мина” с нескритата идея един ден да ги продаде прескъпо. И през 1984 г. наистина е направен такъв опит – чрез посредници оригиналните тетрадка и тефтер на Че са вписани за продажба на търг в прочутата лондонска аукционна къща „Сотбис”. Само че британското правосъдие отказва да регистрира такова наддаване и връща оригиналите на Боливия. Оттогава те се съхраняват в трезор на Националната банка в Ла Пас.
През 2009 г. правителството на левия боливийски президент Ево Моралес пуска в книжарниците за широка продажба тираж с точни копия на тетрадката и тефтера на Че, а три години по-късно става възможен и достъп до оригиналите чрез интернет.
Още веднага след убийството на Че през 1967 г. тетрадката и тефтерът са копирани на микрофилм от ЦРУ. Изглежда обаче не само от него. По сложни заобиколни пътища, минавайки през други латиноамерикански страни, през пролетта на 1968-ма такъв микрофилм с „Боливийския дневник” пристига в Хавана, при Фидел Кастро. А пък през 1970 г. по още по-сложна схема, завъртяна чак през Будапеща и Москва, пак в Хавана се оказва и стъкленицата с ръцете на Че, съхранявана оттогава в кубински трезор.
В дъното и на двете „пратки” е противоречивата личност на Антонио Аргедас, който е министър на вътрешните работи на Боливия по времето на убийството на Че. Заема този пост в периода 1966-1968 г. Интересно е да се отбележи, че Аргедас е роден точно един ден преди Ернесто Гевара, в същата година – на 13 юни 1928 г.
На младини боливиецът е членувал в Партията на революционната левица и дори е бил неин депутат. Отцепници от нея през 1950 г. основават Боливийската комунистическа партия, в чиито редици отиват много от приятелите на Аргедас.
Въпреки това левичарство той успява да се хареса и на ЦРУ, през чиято цедка в онази епоха е трябвало да минава всеки боливийски вътрешен министър. Явно дължи това на близостта си с генерал Рене Бариентос, с когото заедно са служили във ВВС. Бариентос идва на власт с благословен от американците военен преврат през 1964 г. Другият силен човек в Боливия тогава е също пробвалият се като превратаджия генерал Алфредо Обандо. Той и Бариентос са хем съюзници, хем съперници в упражняването на реалната власт.
Загадъчна и двойнствена е ролята на Аргедас в онзи период. Той хем е доверено лице на Бариентос и е натоварен от него да мачка и изтребва левичарите в страната, хем има много свидетелства, че със свои изявления и действия всъщност е предупреждавал тези левичари за готвени операции срещу тях – така, че те да успеят да се скрият. Такъв е и случаят с известната „партизанка Таня” – съратничката на Че Тамара Бунке, която е била внедрена във висшите среди в Ла Пас, за да осигурява полезна за бунтовниците информация. Благодарение на Аргедас тя навреме разбира, че е разкрита и успява да избяга при партизаните. Уви, по-късно „Таня” все пак загива при атака на военните срещу партизанската колона, с която се движи, по време на прекосяването на река.
Няма данни дали и като министър Аргдас продължава да поддържа контакти с компартията. Но трябва да се има предвид, че тогавашното ѝ ръководство изобщо не подкрепя инициативата на Че в Боливия, смята я за погрещна намеса, несъответстваща на вътрешната обстановка, и всъщност я бойкотира. Затова по-късно тези дейци са обвинявани в предателство.
Същевременно Аргедас не крие и впоследствие многократно потвърждава, че е бил действащ агент на ЦРУ, включително и в по-късни години.
Такъв или онакъв, но е факт, че именно той задвижва изнасянето от Боливия първо на микрофилма с „Боливийския дневник”, а после и на ръцете на Че.
След като „Биливийският дневник” е публикуван навън в средата на 1968 г. и това предизвиква гнева на покровителя му Бариентос, Аргедас и сам бяга от Боливия в Чили. А оттам – във Великобритания, за да се окаже след това в САЩ и да се задържи там, възстановявайки връзките си с ЦРУ. През 1969 г. отново се връща в Боливия, минала през нов преврат.
През 1970 г. стрелят по Аргедас на улицата в Ла Пас. Той е ранен лошо и едва оцелява. Борейки се за живота си в болницата, вика свой приятел, който вече е използвал за изнасянето на микрофирма с дневника на Че. Този път обяснява на доверения си човек къде в дома си крие стъкленицата с ръцете на Че (има публикации, че била под леглото му) и как да я пренесе, за да стигне накрая до Хавана. Задачата е изпълнена от верига съратници, след което възстановилият се Аргедас иска убежище в посолството на Мексико в Ла Пас, а оттам емигрира в Куба, където е посрещнат като герой.
Връща се в Боливия сред падането на диктатурата на генерал Уго Бансер през 1978 г. и съживява юридическото си образование, посвещавайки се на събирането на обширна документация за забъркването в наркотрафика на видни личности от политическия и икономическия живот в страната. Досиетата му служат за обвинения и екстрадиции в САЩ, затова мнозина свързват и тази негова дейност с вероятно непресъхващата му връзка с ЦРУ. Въпреки това, когато сериозно настъпва интересите на един от клановете, е арестуван по обвинения в опит за отвличане и прекарва в затвора периода между 1986 и 1989 г.
След излизането си на свобода уж се оттегля „да пише мемоари”. Но боливийската полиция започва кампания срещу него, че всъщност се занимава с рекет и с бомбени атентати.
В посветената му книга „Аргедас конфиденциално” на боливийския журналист Роберто Куевас, която излиза през 2000 г., бившият вътрешен министър е цитиран да твърди, че убийството на Че е извършено по решение на боливийската армия, а не на ЦРУ, каквато е популярната версия. Според Аргедас американците предпочитали „команданте”-то жив, за да го покажат пред света като доказателство, че Куба и соцлагерът се месят във вътрешните работи на чужди държави. Но боливийските военни предпочели физическата разправа.
Не е ясно доколко може да се вярва на такива твърдения, поднесени от човек, очевидно пристрастен към ЦРУ. А пък и в същата година, в която излиза книгата – през 2000 г., самият Аргедас замлъква завинаги и вече нищо не може да промени в казаното, нито да опровергае или разкрие.
Смъртта му е странна и стряскаща, като и животът му. През един февруарски ден на 2000 г. минувачите в централен квартал на Ла Пас.забелязват двама мъже да се карат и да се дърпат един друг на улицата, После те се разделят и отдалечават, на гърдите на единия изпъква някаква издутина и както си върви, той внезапно е разкъсан на парчета от избухнал сякаш вътре в него взризв.
Идентификацията му е трудна, много е сложно да бъде разпознат. В него намират лична карта на името на Северо Лосан Ласкано, която обаче се оказва фалшива. След още експертизи накрая е установено, че загиналият е Антонио Аргедас. Полицията обявява, че той е готвел атентат и по грешка е взривил бомбата, която е носел. Семейството му обаче отказва да повярва на тази версия…
Осем години по-рано – през март 1972 г., на хиляди километри от Ла Пас, в покрайнините на Милано, същата смърт и същата полицейска версия сполетява и… Джанджакомо Фелтринели. Да, успешния италиански издател, публикувал „Боливийския дневник” на Че, а преди това превърнал в световна емблема на бунта образа на „Героичния партизанин” от снимката на Корда.
Ето и неговата лична история. Той пък е връстник на Фидел Кастро – роден е през 1926 г., на 19 юни, в Милано, в много богато и аристократично семейство. Отгледан е в охолство, с многобройна прислуга, от общуването с която обаче, според собствените му думи, нучава колко трудно живее народът и така от малък зажаднява да направи света по-справедлив.
Баща му Карло Фелтринели е едър предприемач, милионер, има строителни компании и търгува с дървен материал с тогавашния СССР. Не харесва фашистите и управлението на Бенито Мусолини, което му отвръща със същото. Внезапната смърт на Карло Фелтринели през 1935 г. оставя в семейството му убеждението, че е бил „премахнат” от хора на дучето. Самият Мусолини пък през 1943 г. си присвоява и се настанява във вила на фамилията Фелтринели в Северна Италия.
Майката на Джаджакомо сключва втори брак с известния журналист от „Кариере дела Сера” Луиджи Барзини, който доизгражда интереса на завареника си към книгите, медиите, политиката. Джанджакомо е 18-годишен, когато през 1944 г. се присъединява към италианските партизани комунисти, за да се бие срещу фашизма. А през 1950 г. официално става член на Италианската компартия.
По онова време вече е милионер, след като е получил заедно със сестра си Антонела огромното башино наследство. И активно подпомага ИКП финансово. През 1954 г. основава издателството „Фелтринели” с идеята, че чрез книгите ще помага на обществото да отхвърли капитализма и да завие към социалната справедливост. Издателството бързо печели авторитет и популярност. Най-силно нашумява през 1957 г., когато именно „Фелтринели” публикува неиздавания в СССР роман на Борис Пастернак „Доктор Живаго”, донесъл после на автора Нобел за литература. Острата реакция на Москва, която смята книгата за „антисъветска”, поражда и конфронтация между по онова време все още неузрялата за еврокомунизма ИКП и Фелтринели, който е изключен от партийните редици.
На следващата година – през 1958 г., той прави още един издателски удар. Пръв публикува емблематичния роман на Джузепе Томази ди Лампедуза „Гепардът”, пет години по-късно филмиран от Лукино Висконти. Издава на италиански и предизвикателната творба на американеца Хенри Милър „Тропикът на рака”.
В началото на 60-те Джанджакомо Фелтринели пътува много из тогавашния „трети свят”, вдъхновен от борбите на националноосвободителни, революционни и антиимпериалистически движения. Възхитен е от виетнамския водач Хо Ши Мин и от лидера на Кубинската революция Фидел Кастро, с които общува лично и издава книги с техни статии.
Първото му отиване в Куба е през 1964 г. и оттогава я посещава многократно. Разказахме вече за пребиваването му там и през 1967-ма, когато получава две копия от снимката на Корда, и как тиражира кадъра след това.
Близостта му с Фидел и доказаната му лична ангажираност с каузата на Кубинската революция очевидно са причината именно Фелтринели да бъде поканен и в края на пролетта на 1968-ма в Хавана, за да му бъдат връчени получените вече там копия от водените от Че записки в Боливия. Получава ги също и френският издател Франсоа Масперо. Целта е да излязат в Европа.
Фелтринели ги превежда светкавично и пръв издава в Италия „Боливийският дневник на Че”, изваждайки на корицата снимката на „Героичния партизанин”, направена от Корда. Продажбите чупят всякакви рекорди, но Фелтринери твърди, че печалбите не го интересуват и че би издал книгата дори и безплатно – само и само тя да стигне до повече хора.
Годината е 1968-ма и левичарството е в световен апогей. Милионерът Фелтринели по онова време не мечтае за друго, освен да превърне италианския остров Сардиния в „средиземноморската Куба” – и дори разработва подробен проект как да стане това.
Но тогавашна Италия е арена на сблъсък и между великите сили от Студената война, и между подхранващите се взаимно екстремизми. Бомби гърмят по гари и клубове, ултрадесни и ултралеви групировки се надпреварват в нападенията си едни срещу други. Години по-късно ще се разбере, че и двете крайности всъщност са били подхранвани от ЦРУ с цел дестабилизация на Италия и недопускане до властта на нейната най-силна в онези времена в западния свят комунистическа партия.
В месомелачката на кипналото тогава насилие попадат и доста мечтатели за един по-справедлив свят като Фелтринели. През 1969 г. той загърбва милионите си и издателството си и… минава в нелегалност, убеден, че в Италия се готви неонацистки преврат и ликвидиране на цялата левица. Решава, че няма да чака заколението, а ще се съпротивлява с въоръжена борба като кумира си Че. През 1970 г. основава леворадикалната Група за партизанско действие (GAP).
Така идва и гибелта му на 15 март 1972 г. Фелтринели е открит, разкъсан на парчета от взрив, край електрически стълб, поддържащ далекопровод с високо апрежение в местността Сеграте недалеч от Милано. Версията на полицията, която трудно го идентифицира, е, че той се е самовзривил по невнимание, докато се е опитвал да заложи експлозив край стълба с цел да го детонира и така да остави без ток цяло Милано. Близките му никога не приемат тези твърдения за основателни и смятат, че това е била инсценировка, а Фелтринели е бил ликвидиран от тайните служби.
Еднаквата гибел, която слага край и на живота на Антонио Аргедас през 2000 г. в Ла Пас при буквално повторена и полицейска версия само подсилва съмненията. Двамата остават в историята и като двете личности, допринесли най-пряко „Боливийският дневник” на Че да стигне до широката публика. Гибелта им е в основата на тезата, че както има „леви отмъстители” за убийството на Гевара, избивали през годините виновниците за неговото убийство, така има и „десни отмъстители”, унищожаващи участниците в превръщането му в мит…
Поне засега няма доказателства смъртта на най-важния „митологизатор” на Че – автора на иконичната ву снимка Алберто Корда, да е била предизвикана изкуствено. Той умира на 25 май 2001 г. в Париж от масивен инфаркт, докато е във френската столица за откриване на своя изложба.
Година преди това осъжда производителите на водка „Смирноф”, опитвли се да използват с комерсална цел „неговия” Че, който всъщност никога не е бил регистриран по правилата на авторското право. Фотографът винаги повтаря, че няма никакви претенции, когато образът на „Героичния партизанин” се тиражира, за да служи на неговите идеи. „Като привърженик на идеалите, за които загина Че Гевара, аз не изпитвам неприязън към онези, които искат да се шири по цял вят паметта за него и делото на социалната справедливост. Но аз съм категорично против да се експлоатират изображенията на Че, за да се рекламират продукти като алкохол, или за каквито и да е цели, накърняващи достойнството на Че,” категоричен е Корда. Онези 50 000 долара, на колкото осъжда водка „Смирнов”, той внася за подкрепа и развитие на безплатното кубинско здравеопазване.
Алберто Корда, който след 1968 г. се посвещава най-вече на подводната фотография и става родоначалник на този жанр в Куба, оставя като творческо наследство многобройни, разнообразни и ярки свои творби с различни жанрове. Но няма кой да се съмнява, че мястото му в историята на световната фотография остава заковано с уникалния кадър от 5 март 1960 г., когато за броени секунди „хваща” безсмъртието на един образ, дух и идея, оказали се заразителни за милиарди хора през изминалите шест десетилетия.
About The Author
