Това, което не знаем за климата, ни убива

Откровеността на учените за неизвестните величини около глобалното затопляне накърнява каузата им в очите на тези, които е най-нужно да бъдат убедени

Wikimedia Commons

Марк Бюканън, Bloomberg

В продължение на повече от 30 години учените се опитват да информират правителствата и обществото за непосредствената заплаха от глобалното затопляне, като същевременно честно признават – както изискват научните норми – границите на познанието си. Този подход не дава резултати. Както показва скорошно изследване на Програмата на ООН за околната среда, глобалните емисии на въглероден диоксид не намаляват, а се увеличават, дори и няколко години след носещото надежди Парижко споразумение. Собствените прогнози на държавите за потреблението на изкопаеми горива сочат, че емисиите ще продължат да растат най-малкото и през следващото десетилетие, в резултат на което проблемите с климата ще се влошават.

Това разбира се до голяма степен е резултат от десетилетната кампания за дезинформация, финансирана от интересите на бизнеса с изкопаеми горива и десни политици. Но дали и начинът, по който учените комуникират, също не е част от проблема?

Психологически изследвания показват, че хората са по-склонни да приемат послания, ако са им поднесени с показна увереност и без намеци за несигурност. Наскоро проведени експерименти пък сочат, че желанието на учените да са открити за своята несигурност прави по-малко вероятно хората да им се доверяват.

Изводите от тези изследвания обаче не са изцяло депресиращи. Те предлагат и някои идеи как учените могат да показват несигурността си по начин, който да не им вреди толкова. Ключът към това изглежда е да се осъзнае, че хората разбират, че климатът не е напълно предвидим, така че очакват да чуят някакъв диапазон от възможни резултати. Но подчертаването на огромната сложност на проблема изглежда само ги обърква.

Психолозите знаят, че често е по-малко вероятно хората да приемат послание, ако то е придружено с уточнения и признаване на несигурност. Изследванията са установили например, че съдиите следват съветите на консултанти експерти, когато те изглеждат по-уверени и сигурни. Свидетелствата на очевидци обикновено биват приемани за по-убедителни, когато изглеждат по-сигурни какво са видели. Когато покажат несигурност, това подклажда съмнения.

Няма обаче много проучвания, които да са разглеждали как тези тенденции се отразяват на разговора за климатичните промени – сфера, в която несигурността очевидно не може да бъде елиминирана, поради което декларирането на пълна увереност би изглеждало подозрително. Ако всички приемат, че има несигурност, как учените трябва да говорят за това?

Социалният психолог Лорън Хоу и екипът ѝ са извършили експеримент с над 1000 американци от целия социален и политически спектър. Тествали са какви изводи си вадят респондентите от послания за бъдещото покачване на морското равнище, поднесени по различен начин. На някои от анкетираните е представяна само една прогноза за най-вероятното повишаване до края на века. На други тези прогнози са представяни заедно с горни и долни граници (“Очакваме до 2100 г. морското равнище да се е повишило с между еди и седем фута”). На третата фокус група е представено послание, съдържащо най-вероятните стойности, като към това са добавени оценки за “най-лош сценарий”, както и уточнение, че вероятно е невъзможно да се предвиди с точност какви ще са цялостните последици от повишаването на морското равнище, като се има предвид големия брой несигурни фактори – например колко мощни и колко чести ще бъдат бурите в бъдеще.

Една окуражаваща констатация от изследването е, че хората отговарят позитивно на “поставената в граници несигурност”, изразена чрез горни и долни граници на прогнозите. Анкетираните са приели тези послания с дори по-голяма готовност, отколкото първия вариант, в който няма включена никаква несигурност. Според Хоу признаването на несигурност спомага за разпространяването на посланието, тъй като изгражда доверие. Хората разбират, че климатът е сфера, в която има присъща несигурност, така че изглежда недобросъвестно, ако това не бива признато.

По-обезпокоителни обаче са реакциите на анкетираните към това, което от научна гледна точка е най-брутално откровеното послание: признанието, че е изключително трудно да бъде оценена пълната цена на повишаването на морското равнище. Тази допълнителна информация е полезна и със сигурност вярна. Въпреки това изразяването на такава несигурност с отворен край засилва скептицизма на слушателите. Признаването на твърде много несигурност кара хората да се съмняват в науката и да се чудят дали учените се съгласяват дори помежду си.

Така че какво могат да направят учените? Изводите от изследванията са, че те не трябва да изключват несигурността от своята комуникация и да я дискутират открито, и когато това е възможно да я поставят в количествени граници. Така ще има по-голям шанс да достигнат хора, които не са експерти. Същевременно е рисковано да отиват твърде далеч и да избягват силните и категорични заявления, аргументирайки се с внушителната сложност на климатичната система. За учените това е предпазлив и удобен подход, но когато става въпрос за невъзможна за опростяване несигурност – нещата, които “не знаем, че не знаем” за климатичния проблем – говоренето за това изглежда само обърква хората.

“За обществото изглежда е трудно да разбере как трябва да се действа спрямо подобна информация”, Казва Хоу. “Те си мислят – чакай малко, учените първо ми представиха този точен диапазон за възможните резултати, а сега ми казват, че този точен диапазон не обхваща всичко, което може да се случи?”.

"Барикада" е независимо издание, което се издържа от своите читатели. Стани един от тях! Ако този материал ти е харесал, подкрепи съществуването на "Барикада". Нуждаем се от теб! Виж как можеш да помогнеш–тук!

Оставете коментар