През миналата седмица вестник Washington Post публикува сензационен материал, озаглавен “Афганистанските досиета: Тайната история на войната”.
В резултат на дълга съдебна битка изданието е получило документите, изготвени от SIGAR – Службата на специалния инспектор по възстановяването на Афганистан. Заемащият тази позиция Джон Сопко е интервюирал над 600 души, свързани с войната в Афганистан, за да подготви серия от доклади, наречени “Научени уроци”, които целят да обяснят какво се е объркало след инвазията на САЩ в Афганистан през 2001 г.
От Washington Post изтъкват, че докладите “Научени уроци” са били много важни, но в тях не са били включени “най-суровите и откровени критики в интервютата”. След като изданието успява да спечели делата за достъп до необработените интервюта, започва да публикува съдържанието им.
Досега Съединените щати са похарчили един трилион долара за поддържане на окупацията на Афганистан, която вече е коствала живота на 157 хил. души – и въпреки това представлява очевиден провал.
Най-голямото разкритие на “Афганистанските досиета” е това, че на американците отново се пробутва история, която познават от 60-те и 70-те години – когато управляващите прикриваха провала във Виетнам като си измисляха фалшиви измерители за успех.
Във Виетнам основната “цел” бе защита на подкрепяното от САЩ южновиетнамско правителство (не само от Северен Виетнам, но и от южновиетнамските бунтовници). Тъй като не е лесно да се измери доколко помага присъствието на американските военни, Министерство на отбраната решава да измерва успеха с броя на мъртвите врагове чрез “следене на резултата” за неща като “брой трупове” и “съотношения на убийства”.
Измерването на напредъка чрез броя убийства има два резултата. Първо, американците започват да изглеждат като безумни кръвопийци в очите на местните хора, чиито “умове и сърца” се предполага да печелят. Второ, на американското общество се внушава, че се постигат успехи, докато реалността е точно обратната.
Лидерите на военните и на страната влошават допълнително проблема като правят данните по-“окуражаващи” – разбирай чрез надуване на числата. Първо се измислят глупави показатели, след което тези показатели биват фалшифицирани. Феновете на сериала The Wire ще се сетят, че в полицейските участъци се наблюдава подобен феномен: “наместване на статистиките”. Ръководството на армията праща оптимистични доклади, така че министърът на отбраната да може със задоволство да отчита напредък, както правеше Робърт Макнамара през 1962 г.
“Афганистанските досиета” излагат на показ същия проблем. През целия конфликт американските власти твърдяха, че нещата вървят добре. През 2008 г. Генерал-майор Джефри Шлойсър каза, че “отбелязваме стабилен прогрес”. През 2011 г. Генерал Дейвид Петреъс заяви, че “през последните осем месеца е постигнат труден, но важен напредък”. През 2012 г. Министърът на отбраната Леон Панета настоя, че “кампанията… е постигнала значителен напредък”. И т.н. и т.н.
Изначалният архитект на военните усилия в Афганистан бе министърът на отбраната на Джордж Буш-син Доналд Ръмсфелд – бивш главен изпълнителен директор на компания за електроника, който имаше същия корпоративен количествен подход и към войната. Той окуражаваше властите да слагат ударението върху статистиката. Скоростта на афганистанските пътища е повишена с 300 процента! 19 хил. афганистански жени са минали обучение за “подобрено управление на домашните птици”! 14 милиона глави добитък са били “ваксинирани или лекувани”!
Същевременно висшето ръководство отчаяно се опитва да измисли как да измерва напредъка в една страна, раздирана от фракционерски конфликти и партизанска война. Както заявява пред SIGAR един член на Националния съвет за сигурност:
“Беше невъзможно да създадем добри измерители. Опитахме се да използваме броя на обучените войници, нивата на насилие, контрола над територии, но нищо от това не рисуваше точна картина… Показателите бяха манипулирани в цялото продължение на войната”.
Това е същата игра като във Виетнам: сложно човешко уравнение, което американските лидери от другата страна на земното кълбо искат да сведат до прости числа, които могат да разберат.
САЩ нахлуха в Афганистан без да имат дори основно разбиране за това кои и какви са тези хора, кой е или е бил на “наша страна”, и дали враговете са Ал Кайда, талибаните или дори военните командири, финансирани от собственото ЦРУ.
В доклада на SIGAR неназован бивш съветник на силите със специално предназначение обяснява колко са били безплодни усилията Афганистан да бъде обяснен на американските лидери:
“Те си мислеха, че ще дойда при тях с карта, на която е отбелязано къде живеят добрите и къде – лошите… Първоначално те просто продължаваха да питат: Но кои са лошите, къде се намират?”
“Афганистанските досиета” разкриват порочната стратегия, прилагана отново и отново от САЩ по целия свят – от Виетнам, през Близкия Изток, та до бившите комунистически държави в Източна Европа. Влизаме триумфално в някоя страна, или след инвазия, или след “покана” от ново “демократично” правителство. За да задържим новите си територии, било то в политически или военен смисъл, започваме да поддържаме клиентела от приятелски към Америка местни политици – с пари, оръжия, обучение и политическа подкрепа.
Ако, или, по-скоро когато тези политици се окажат корумпирани – както е в случая с Афганистан, където правителството на Хамид Карзай бива опредлеяно като “самоорганизирала се клептокрация” – това неизбежно подклажда антиамерикански настроения сред населението и улеснява набирането на доброволци за военната съпротива. Това на свой ред принуждава САЩ да харчат повече пари за оръжия и обучение, което води до повече въоръжени сблъсъци, нестабилност и репресии, от които пък следва още повече масово недоволство и насилие, и така нататък.
Този затворен кръг на глупостта е запазена марка на американската външна политика. Наместваме се на места, които не разбираме, създаваме антиамерикански настроения с присъствието си и чрез подкрепата на корумпирани властници, след което сме принудени да си измисляме фалшиви показатели за успех, за да прикриваме задълбочаващият се провал.
При липсата на по-добър начин да се измерват несъществуващите успехи, харченето на пари и животи само по себе си се превръща в измерител – то доказва, че правиш нещо, макар и да не знаеш какво.
В Афганистан, подобно на Ирак, САЩ изсипаха безбожни суми пари в отчаян опит да направят нещо. В материала на Washington Post е включен един невероятен пример:
“Един неназован подизпълнител е заявил на интервюиращите, че от него се е очаквало да раздава по 3 млн. долара дневно за проекти в една афганистанска област, която е с размерите на окръг в САЩ. Веднъж той попитал посещаващ конгресмен дали той би могъл да разпределя отговорно подобни суми в щата, където е избран. “Той каза – не по никакъв начин. Отговорих му – ами господине, вие сте ни задължили да харчим по толкова и аз го правя за общности, живеещи в колиби от кал без прозорци”.
Ето как може да се окаже че харчиш по три милиона долара дневно за нищо – тъй като нямаш ясна мисия, нито пък каквото и да е разбиране как да дефинираш присъствието си там. В Афганистан всичко това бе изострено от огромното културно невежество, съпровождано с пълно неразбиране как местните хора биха отговорили на тези действия.
Британците например се опитали да плащат на фермерите да унищожават насажденията с опиум, което естествено довело до това те да отглеждат още повече опиум, който да бъде унищожаван срещу заплащане. След това САЩ се опитали да унищожат опиумните полета без компенсация, което разгневило земеделците и довело до наплив в редиците на талибаните. САЩ са изхарчили 9 млрд. долара за унищожаване на производството на опиум в Афганистан, единственият резултат от което е увеличаване на опиумната продукция. Днес в Афганистан вече се отглежда 82% от опиума в световен мащаб.
Дори по-дълго от вече 18-годишната война продължават опитите на американците да изградят силно централно правителство в тази страна, в чиято история просто няма централно управление. Както казва един служител на Държавния департамент: “Времевата рамка за изграждане на силно централно правителство е 100 години, с които не разполагаме”
Един от другите интервюирани казва, че единственият истински измерител за успеха там е насилствената смърт. Ако има много такива случаи, значи се проваляш. Ако са малко, значи успяваш.
През миналата година в Афганистан са загинали 3804 цивилни. Това е най-големият брой откакто ООН започна да води статистика преди около десетилетие. Това е доказателство, че ние не само не постигаме нищо, но и влошаваме ситуацията. Това е дълго, скъпо, кърваво пътуване назад, чийто край не се вижда.
About The Author
