Изглежда сякаш живеем в доста парадоксално време – колкото повече напредват науката и технологиите, толкова повече в обществото покълва скептицизъм и презрение към рационалното и научното. Ако някога невежеството е осигурявало плодородна почва за суеверието, догмата и масовите заблуди, то днес те иронично черпят сила от свободното разпространение на информация. Съвременни лудити използват високите технологии, за да водят (предимно виртуален, но не само) джихад срещу науката, било то в сферата на медицината, климата или еволюцията… стигнали сме до това отново да се обясняваме, че Земята е кръгла, и сякаш не е далеч моментът, в който Джордано Бруно пак ще се окаже еретик.
Затъването в псевдо- и анти-наука обаче не е нещо ново и съвсем не е присъщо само на безпросветните маси и разните шамани и шарлатани, които яхват агресивното им невежество за лична облага. Те винаги са били използвани като оръдие от тези, опитващи се да се изкачат на върха на властовата пирамида, или да се задържaт там.
Един от най-явните и актуални примери е начинът, по който през последните 30-40 години едни изцяло идеологически постулати бяха наложени като безалтернативна икономическа догма. Езотеричната вяра в невидимата, но безгрешна ръка на Пазара бе обявена за еманация на рационалността. Икономиката се превърна в икономистика, а всякакви емпирични, социални, морални и идейни възражения бяха дамгосвани и задушавани като еретични и нерационални атаки срещу очевидната и безспорна истина. Вулгарните класови интереси на имащите, искащи да запазят привилегированото си положение спрямо нямащите, бяха опаковани в модерна, „рационална“ опаковка, която да замени изгубили правдоподобността си формулировки като „синя кръв“, „божествен мандат“ и прочее.
Голямата идеологическа битка обаче винаги и навсякъде е била за паметта, а бойно поле – науката, която трябва да я изучава, опазва и най-вече да я предава към бъдещите поколения: историята. Тъй като всеки има претенции към паметта, историята в по-голяма степен от всички хуманитарни науки си има своята „хомеопатия“ (фантазии, подхранващи инфантилни делюзии за национална изключителност, древно величие и превъзходство, които при по-малките нации винаги са съчетани и с чувство за онеправданост), както и свое „антиваксърство“ (злонамерено изопачаване и откровено фалшифициране с политическа и/или комерсиална цел). И тъй като паметта може да е изключително полезен инструмент, историята винаги е подлагана под натиск да бъде метреса на властта.
Когато Оруел е написал „Който контролира миналото, контролира бъдещето; който контролира настоящето, контролира миналото“, той просто е формулирал стегнато една отколешна практика. Политическата пропаганда от най-древни времена до днес неизменно включва представянето на текущото властово статукво като естествено произтичащо от историческата логика и носещо някаква форма на историческа „справедливост“. Едни събития и личности биват маргинализирани или изтривани от паметта, докато други са хиперболизирани и митологизирани. Историческите събития са вкарвани в призма, героизираща или най-малкото оправдаваща личностите и групите, с които силните на деня се отъждествяват.
Поради това във всяка една епоха искреният стремеж да изучава и описва историята като такава неминуемо се е превръщал в битка с властта, с доминиращите политически и обществени догми, със самовъзпроизвеждащите се или пък нарочно стимулирани митове и най-вече с неизменните банални конформисти, които са се захванали с историята по далеч не толкова безкористни съображения. Нужно е само да си спомним Прокопий Кесарийски, който е написал „тайна“ история в добавка към официалните си хроники на славното управление на Юстиниан, за да ни стане ясно, че този проблем предхожда значително пропагандните машини на тоталитарните режими по Хана Аренд или медийно-корпоративното производството на съгласие по Ноам Чомски.
Боричканията кой и как да разказва миналото текат постоянно и навсякъде – от махленски спорове по форуми и кабеларки, та до трибуната на парламента. И доколкото напъните историята да бъде монополизирана и „дезинфекцирана“ са се превърнали в професионално занимание и за хора извън акaдемичните среди, махленщината често се прокрадва и в практиката на уж сериозни частни и държавни институции. Един от най-пресните примери в това отношение е развихрилият се през последната седмица „скандал“ с новите учебници по „История и цивилизация“.
До него се стигна, след като отговорното Министерство на образованието е дало проектите за учебници за предварителна оценка на група подбрани по очевиден политически признак хора. Въпросните люде, повечето от които с доста съмнителна експертиза, предвидимо обвиниха авторите на част от учебниците, че не представят периода на „комунизма“ обективно и дори го възхваляват. Министерството прие безрезервно тезите им и нареди учебниците да бъдат коригирани, а професионалните историци, стоящи зад текстовете, се оказаха в ситуация да се обясняват и оправдават.
Историята, разбира се, не е и не може да бъде напълно безпристрастна наука поради същността на материята, с която се занимава. И за колкото по-близка във времево и в географско отношение история става въпрос, толкова по-трудно е да се говори за нея по достатъчно неутрален начин, който хем да не я елементаризира прекомерно, хем да не ядосва една или друга група хора.
Добронамереният изследовател обаче се старае да установи фактите, доколкото го позволяват изворите и дистанцията на времето, да ги представя коректно с необходимите пояснения и да основава всякакви свои изводи върху тях – а не да се опитва да напасне фактите към някаква предварително зададена теза. Натискът да се догматизира някаква окончателна историческа истина може да е само политически и идеологически – особено когато идва от хора, които се занимават професионално с пропагандиране на политически постулати.
Всеки може да изчете „спорния“ раздел на най-обсъждания учебник – и ако го направи без предразсъдъци сам да се убеди, че не може да става дума за „възхвала на тоталитаризма“. За да има някакво ниво на обективност, историческият разказ изисква нюансиране, което винаги изглежда недопустимо в очите на разсъждаващите в абсолютни категории – и е неудобно за стремящите се да налагат такива абсолютни категории.
В конкретния казус, разбира се, не става дума за търсене на обективност, което си личи от препратените през министерството възражения към учебника на издателство „Булвест“. Освен че поставят под съмнение доколко изобщо „експертите“ са си направили труда да прочетат внимателно текстовете, които критикуват, тези възражения всъщност се свеждат до настояване в учебниците да бъдат декларативно включени наложили се сред десницата идеологически клишета и политизирани интерпретации – независимо от това дали и доколко отговарят на установените факти и дали мястото на подобни постулати е в учебник за 10 клас. Тълпата десни опиниънмейкъри с виртуални вили и факли се опитва да направи точно това, в което обвинява авторите на учебниците.
Макар основните действащи лица да са няколко, в изтъкнатите приоритети ясно си личи почерка на лицето Христо Христов, който ако се вярва на собствените му претенции, е едновременно разследващ журналист и свръхестествено продуктивен изследовател на архиви. Ако оставим настрана неинформираността, която прозира от критиките му към текста на учебника, някак си естествено възниква въпросът как точно този индивид може да си позволява да обвинява когото и да било друг в политическа пристрастност, необективност и пропаганда – и на всичко отгоре да бъде приеман сериозно.
Вероятно могат да се извадят безброй примери защо това е лицемерно до степен на абсурд, но мисля би било достатъчно да се разгледа едно от неговите „документални изследвания“, занимаващо се с държавния терор през 1923-1925 г. Там деветоюнският преврат е дефиниран като обикновена „правителствена смяна“, която не е била достатъчно добре обяснена на населението, зверското убийство на демократично избрания министър-председател Александър Стамболийски е представено като дребна работа, която е била неоправдано преекспонирана с пропагандни цели, Гео Милев е определен като незначителен поет, чиито произведения обаче легитимират ликвидирането му като „терорист“, а май и Йосиф Хербст е бил нещо съмнителен, така че няма защо да го жалим излишно. Изобщо държавният терор преди 44-та е оправдан, защото „обществените ценности и методи на Царство България“, видиш ли, били приети в целия свят, а идентичните практики след 1944 г. обаче са непростими, защото били плод на „паралелна реалност“.
Този тип тактически закъснял, опортюнистки, for-profit „антикомунизъм“ на десните гурута като Христов би бил доста по-търпим, ако не вървеше с такъв вулгарен исторически и идеен ревизионизъм. Такава нотка не липсва и във възраженията към учебника на Булвест, чиито автори Искра Баева и Евгения Калинова са критикувани, че не са отдали дължимото на „изтъкнати българи“, сред които изрично е посочен легионерът Илия Минев. По някаква причина професионалните антикомунисти избират да героизират и да представят като лица на съпротивата срещу тоталитаризма най-вече хора като Минев и съидейника му Дянко Марков. Не е като да няма хора, които са били репресирани заради своите демократични убеждения и борба в името на човешките права, а не защото са членували във фашистки и антисемитски организации. Не е и като да е нямало и хора, които са били тероризирани от държавната машина и преди, и след девети, като например анархистът Бай Сандо.
Днес такива хора обаче не получават почетни медали и не са пробутвани като икони на хуманизма. Вместо това на пиедестал биват издигани някогашните колаборационисти с Третия райх, политиците, докарали поредицата национални катастрофи, превратаджиите в униформи, потъпквали демокрацията, конституцията и най-вече собствения си народ, и не на последно място някогашната олигархия (само си представете как по същата логика днешните олигарси някога ще бъдат вписвани в учебниците като патриотичен елит и строители на нацията).
Всичко това естествено не значи, че въпросните учебници са съвършени или неприкосновени, и че те и учебната програма изобщо не бива да бъдат подлагани на обществено и най-вече професионално обсъждане. Разиграващите се през последната седмица сценки обаче не представляват обществено или професионално обсъждане – става въпрос за един прозрачен, дърварски напън едни професионалисти да бъдат дискредитирани, а други „професионалисти“ да оправдаят дейността си.
Не би могло да се каже и че образователната система произвежда адекватно познаване и разбиране на историческите процеси. Всъщност, в съзнанието на по-голямата част от обществото цялата нова и съвременна история представлява някаква мъгла от опростенчески и логически непоследователни басни – и бих могъл да споря, че това се отнася с най-голяма сила не за годините на „комунизма“, а за междувоенния период.
Съществуват много клиширани мъдрости за историята като почти всички пасват на обсъждания казус – особено онази, според която, ако не познаваш своята история, си осъден да я преживееш отново. Може би, така може да се обясни защо хората, които най-настоятелно изразяват възмущението си от времената, в които невежи, но идеологически натопорчени политически комисари са организирали публично порицание срещу отклонили се от нормата автори и са ги принуждавали да пренаписват творбите си според някакво идеологическо правоверие, основано на своеволни и повърхностни интерпретации на фактите и думите, са същите хора, които се опитват да адаптират такива практики към новия дух на времето; защо най-театрално ужасените от доносничеството и външнополитическата сервилност се занимават със съчиняване на доноси, обслужващи актуалния „Голям брат“; защо част от осъждащите политическото и идейно възраждане на крайната десница от уж либерални позиции полагат систематични и целенасочени усилия да отрекат, омаловажат или оправдаят някои от най-драстичните исторически проявления на фашизма и десния авторитаризъм; защо на претендиращите да са говорители на плурализма и демократичните ценности сякаш им липса основно разбиране за тези концепции.
На всичко отгоре това се развива на фона на една управленска реалност, която не само произхожда пряко от долните рангове на предишния „режим“, но и възпроизвежда някои от най-негативните му черти, съчетавайки ги с най-противните тенденции от „преходния“ период (което по никакъв начин не ѝ пречи да получава външнополитическа индулгенция като предпочитан местен „изразител“ на правилните геополитически ценности).
В крайна сметка какво си нямаме – култ към личността на едно олицетворение на егоцентризма, чиято дума се оказва последна за всяко решение в държавата, без зачитане на законовите и институционални правомощия? Сливане на партия и държава, обслужвано от клиентелистка мрежа от безсрамни и безпринципни апаратчици? Използване на институциите като безобразен инструмент за саморазправа и официализиране на практики, усъвършенствани през мутренските времена на 90-те? Има го и усещането за политическо безвремие и безперспективност, само че днес то е подхранвано най-вече от политическата опозиция, която или всячески се стреми да стане дясна патерица на същото това управление, или пък изглежда сякаш не може да предложи нищо, освен да прави същото от „ляво“, но вероятно не толкова ефективно.
Тук идва мястото на една друга сентенция за историята – че веднъж се повтаря като трагедия, а втори път като фарс. Колкото и драматично да са прозвучали горните редове, не бих могъл да споря, че текущата ситуация клони повече към фарса. Честно е и да се каже, че не може да се прави сравнение с репресивната машина от предходния период – ето например аз мога да напиша тази статия и почти със сигурност няма да бъда пратен в лагер за това, а авторите на учебниците имат възможност да отговорят на атаките чрез медиите. Но съвремието ни също си има начини да обезврежда, обезверява и маргинализира несъгласните и неудобните – обикновено не толкова директни, но в някои отношения също толкова ефективни.
Не на последно място е естествено получаващото се заглушаване и удавяне на всеки смислен разговор0 и аргумент в море от агресивна посредственост, агиткаджийска злоба и изкуствено разпалвани истерии. Това, че в тези какафонични обществени дебати има своеобразен плурализъм не е от особена полза – рецитирането на фейсбучно-кръчмарски мъдрости като „по байтошово време беше по-добре“ не помага особено за изграждане на балансирано и полезно разбиране на миналото и настоящето (особено ако вървят в комплект с „норвежки либерал-соросоиди искат да ни откраднат децата и да ги превърнат в транссексуални ислямисти чрез облъчване с културен марксизъм. Явор Дачков го каза, значи е вярно“).
Ако се съди по историята обаче, подобни наклонности към по-меките опити за налагане на цензура и идеологическо правоверие са показателни, че ако някога се стигне до по-тежките им форми, реакцията вероятно ще варира от примиренчество до ентусиазъм – независимо дали става въпрос за обществото като цяло или за отделни индивиди. В този смисъл, може би, наистина би било полезно да се възпитават принципите и ценностите на демокрацията, свободата и плурализма.
За да бъдат изпълнени тези красиви думи със съдържание обаче ще изисква първо да има консенсус какво точно означават – което изглежда невъзможно. Далеч по-лесно е да си караме по познатия модел, при който ставаме активни борци срещу несправедливостите, но не по принцип, а само с такива, които са останали в миналото, поради което борбата с тях вече е безопасна и потенциално рентабилна.
About The Author
