Миналата седмица държавният секретар на САЩ Майк Помпео не само посочи с пръст Иран като виновник за атаките срещу два танкера в Оманския залив, но успя да обвини Техеран и за още един акт на насилие.
На 31 май атентатор-самоубиец атакува щатски конвой в Кабул, убивайки афганистански цивилни и ранявайки четирима американски военни. Талибаните не се посвениха да поемат отговорност – техният говорител Забюлах Мужахид се похвали с атаката пред Associate Press.
Помпео представи инцидента като „една от серията атаки срещу американските и съюзническите интереси, подстрекавани от Ислямска република Иран и нейните сурогати“. Това изказване на Помпео бе толкова нелепо, че чак да те хване срам за него. То е или чиста лъжа в услуга на военната пропаганда, или демонстрация на такова бездънно невежество от страна на най-висшия американски дипломат, че би могло да служи за основание за отстраняването му.
Талибаните са почти изцяло съставени от представители на етническата група на пущуните – мюсюлмани сунити, които съставляват 44% от 35 милионното население на страната. Те населяват предимно източната и южна част на страната, макар да има значителни пущунски анклави на Север (обозначени със светло зелено на картата долу). Пущуните говорят на източноирански език, който обаче не е взаимно разбираем с персийския, говорен от мнозинството в Иран.
Талибанската идеология първоначално се разви сред бежанците и сираците от пущунски произход, избягали в Пакистан по време на съветската военна интервенция в Афганистан. Много от тях, особено деца, са минали през медресета и други религиозни институции под силно саудитско влияние.
В Афганистан има и други големи етнически групи: таджики, които също са сунити (кафяво на картата). Те обаче говорят на диалект на персийския. Афганистанските таджики се числят основно към суфисткото течение на исляма и не харесват твърдолинейната интерпретация на талибаните. Таджиките бяха и една от групите от „Северния алианс“, който удържаше напора на талибанското господство.
Около 10% от населението са узбеки, населяващи териториите в близост до границата с Узбекистан. Те са сунити, говорят форма на тюркски език и следват ханафийската школа за ислямско правораздаване. Част от тях са суфисти, а други са със светски разбирания заради влиянието на узбекистанския съветски модернизъм.
В средата на страната живея хазарейците, които ако се съди по изборните резултати може би достигат около 22% от населението, или осем милиона души (отбелязани с тъмно зелено на картата). Те също говорят персийски, но са шиити. Хазарейците обикновено имат източноазиатски черти и някои историци смятат, че са наследници на монголите, нахлули по тези земи през 13 и 14 век.
Някои хазарейци клонят към Иран, но по принцип имат силно афганистанско национално чувство. Тяхната шиитска вяра е по-скоро народна и почти митологична, за разлика от буквоядския шиизъм на аятоласите в Иран.
Доколкото пущуните са повлияни от саудитския сунизъм, те като цяло изпитват предразсъдъци към хазарейците-шиити. Талибаните, бидейки екстремистка и фундаменталистка групировка, дълбоко презират и мразят шиитите.
През 1998 г., когато талибаните осъществяваха първата си офанзива за овладяване на цялата страна, тя бяха препънати от хазарейците, които оказваха яростна съпротива. Тогава талибаните подложиха шиитското малцинство на кланета. През същата година шиитски Иран и доминираният от талибаните Афганистан почти стигнаха до война. През май 2000 и януари 2001 г. имаше нови кланета на хазарейци-шииити.
Когато САЩ нахлуха в Афганистан през есента на 2001 г., управляващите в Техеран бяха толкова доволни от перспективата за сваляне на талибаните, че даже обещаха безпроблемно да връщат всеки американски парашутист, който погрешка се приземи на иранска територия.
Атаките на талибаните срещу шиитското малцинство в Афганистан продължават и досега. Поради това хазарейците не са изпълнени с оптимизъм за резултата от мирните преговори между САЩ и талибаните.
През последните години Иран набира сред хазарейците доброволци за милициите, сражаващи се на страната на правителството в сирийската гражданска война. Завърналите се от такива мисии ветерани продължават да бъдат възприемани като ирански агенти в Афганистан.
Доколкото талибаните имат външна подкрепа, тя идва основно по линия на фундаменталистките сунитски среди в пакистанските тайни служби ISI. Идеята, че Иран подстрекава или изобщо има нужда да подстрекава талибани да взривяват нещо в Кабул, е изключително странна.
Подхвърляните от Помпео обвинения обаче не са нещо ново. Хора от Пентагона и представители на управляващите в Израел крайнодесни партии неколкократно са се опитвали да начертаят връзки между Иран и талибаните.
Публикуваните от WikiLeaks през 2010 г. дипломатически грами хвърлят известна светлина върху този въпрос и най-вече върху разликата между публичните изказвания и действителността. През 2009 г. например бе оповестено, че директорът на Националното разузнаване Денис Блеър е информирал Конгреса, че „Иран тайно доставя оръжия на афганистанските бунтовници докато публично твърди, че подкрепя афганистанското правителство“. Според него, Иран предоставя леко огнестрелно оръжие, мини, РПГ-та, ракети, минохвъргачки и експлозиви. Иронично е, че в същото време Блеър отбелязва, че Иран помага на афганистанските власти да изграждат съоръжения за охрана на границите. Генерал Стенли МакКристъл публично отправи подобни обвинения към Иран през есента на 2009 г. Официалните лица обаче не успяват да обяснят защо Иран ще се опитва да свали афганистанския президент Хамид Карзай, когото спонсорира с по 2 млн. долара годишно.
Публикуваните от WikiLeaks обаче показват, че през февруари 2010 г. министърът на отбраната Робърт Гейтс е обсъждал Афганистан с италианския външен министър Франко Фратини. По време на разговора Гентс споменава, че според разузнавателните данни „през ирано-афганистанската граница минават малко смъртоносни материали“.
Документите на WikiLeaks предоставят малък прозорец, през който се вижда как лични изказвания на хората от Вашингтон по отношение на Иран и талибаните са напълно противоположни на нелепите обвинения, които хвърлят в публичното пространство. По време на разговора на Гейтс с Фратини в Афганистан има разположени италиански войници и едва ли той би рискувал да предава невярна информация на натовския си съюзник по толкова чувствителна тема.
Днес Помпео се опитва да възроди стария пропаганден трик да вменява на Иран връзки с други сили, които се противопоставят на щатските имперски интереси. Целта на упражнението е ясна – да подготвя почвата за война. Сигурно следващата стъпка ще е да кажат, че Иран си сътрудничи със Северна Корея… а, чакайте – това вече сме го чували.
About The Author
