Доналд Тръмп се наслаждава на проблемите на Еманюел Макрон с протестите на “жълтите жилетки”. Наскоро той се изказа в Twitter, че французите са стигнали до неговия скептицизъм относно Парижкото споразумение за климата и цената на борбата срещу глобалното затопляне.
Милионерът-президент на САЩ не би трябвало да е толкова самодоволен. Това, което започна като гневен вой срещу повишаването на таксите върху горивата, бързо се превръща в по-широко движение, настояващо богатите да плащат справедлив дял от данъците като цяло. Същите сили, които в момента настояват Макрон да се откаже от данъчните облекчения за богатите – което той отказва – лесно биха могли да покълнат и в Америка на Тръмп или “Брекзитова” Великобритания. И това би било напълно оправдано, ако се водим от неравенството.
Подкрепата за по-високо облагане на богатите нараства, и то не само във Франция – една от малкото развити икономики, които все още имат данък върху богатството. Според скорошни социологически проучвания, три четвърти от американците подкрепят по-високи данъци за богатите. Същото се отнася и за британците. Както показаха жълтите жилетки, импулсът за по-справедлив социален договор се засилва и отвъд политическото ляво. Идеята капиталът и доходите на най-богатите да се облага се възприема все по-положително, показва доклад на Вашингтонския център за справедлив растеж, основаващ се на социологически проучвания в САЩ. Това е новост.
Докладът констатира, че настроенията в Съединените щати клонят към данък върху богатството от около 1% – подобно на предлагания от френския икономист Тома Пикети данък от 1-2% върху глобалното богатство. Пикети критикува решението на Макрон да облекчи данъчното бреме за най-богатите си сънародници, но също така изтъква, че настояването за по-справедливо преразпределение е глобален феномен, поради което към него трябва да бъде подхождано като към такъв. Ако е така, не само френските политици трябва да са нервни. Данъчните реформи на Тръмп не правят нищо за американските работници.
И не само това – според данните на ОИСР, САЩ са пример за най-забележителния ръст на доходното неравенство през последните 35 години в целия развит свят. Днес горният 1% прибира около една четвърт от доходите в страната, в сравнение с по-малко от 10 на сто през 1980 г. През същия времеви период, доходите най-богатите хора в Обединеното кралство са нараснали с около 10 процентни пункта до близо 15%.
Този показател във Франция почти не е мръднал от нивата си от под 10 процента.
Неравенството на общото богатство (собственост, активи) е по-трудно за измерване, но според данните на ОИСР от началото на века, то се стеснява във Франция, но се разширява рязко в САЩ. Горният 1% от американците вече притежават около 40% от нетното богатство в страната.
Трудното при справянето с този проблем е да се подсигури, че данъците върху богатството не се свеждат просто до “политика на завистта”. Нуждаем се от стимули за създаване на богатство. Но също така е нужно да използваме богатствата по продуктивен начин, вместо да трупаме активи с презумпцията, че стойността им ще нараства. Ако притежавам земя или имот, която не използвам за генериране на приходи, данък върху богатството от 1% може да ме окуражи да използвам собствеността си, за да генерирам възвръщаемост над това ниво, или да я продам на някой, който ще го прави.
В защита на Макрон трябва да се каже, че той се опита да направи нещо такова. Старият данък върху богатството във Франция носеше повече приходи, но бе изпълнен с безброй дупки, вратички и изключения. Той действаше и като стимул за износ на активи в чужбина. Макрон сведе данъка само до недвижимата собственост, т.е. до капитал, който не може да бъде изнесен от страната. Това трябваше да е стимул за богати индивиди да обмислят репатриране на активи обратно във Франция и начин Париж да се възползва от проблемите на Лондонското Сити покрай излизането на Великобритания от ЕС. Бюджетът на Макрон намали приходите от данъка върху богатството с 3.2 млрд. евро, но повиши бремето за шофьорите с 2 млрд. евро, а за пушачите – с 1.7 млрд.
Колкото и да е непохватна реформата на Макрон, тя не представлява пълен завой към икономика на ниските данъци и „просмукването“. Франция все още си остава държава с високи данъци, високи разходи и голямо преразпределение. Макрон може да се окаже поредният обитател на Елисейския дворец, който се проваля в опитите си да разводни данъците върху богатството. Но ако в миналото на това се е гледало като на една от френските особености, този път последствията са глобални.
