Наскоро писах за това, че властта в нашите общества не се държи от индивидите, а от структурата, идеологията и наративите, поддържащи това, което най-общо можем да наречем текущ “неолиберален ред”. Показателно, нашите политически и медийни класи, които разбира се са дълбоко вградени в тази неолиберална структура, са ключовите популяризатори на точно обратната идея: че индивидите или групите от съидейници държат властта; че от тях трябва, поне на теория, да се търси отговорност за използването и злоупотребата с тази власт; и че смислената промяна може да се постигне чрез смяната на тези индивиди, вместо чрез фундаментално изменение на властовата структура, в която те действат.
С други думи, нашите политически и медийни дебати се свеждат до това кой трябва да бъда държан отговорен за проблемите в икономиката, здравеопазването, образованието или воденето на война. Това, което никога не се обсъжда, е дали погрешните политики представляват преходна отговорност на индивиди и политически партии, или са симптоми на сегашното неолиберално неразположение – манифестация на една идеология, чиито нужди, като преследването на максимална печалба и безкраен икономически растеж, са безразлични към други съображения, като например щетите, нанесени на живота на нашата планета.
Фокусът върху индивидите не е случаен. Той е предназначен да гарантира, че структурата и идеологическите основи на нашите общества ще останат невидими за нас, за широката публика. Неолибералният ред не бива да бъде поставян под съмнение – предполага се, че въпреки историческите доказателства за обратното, той е неизменен, фиксиран, неподлежащ на обжалване.
Това подвеждане е толкова дълбоко, че дори опитите да се говори за реалната власт крият опасности. Горните ми думи биха могли да внушат, че властта по-скоро има характеристики на личност, че тя има намерение и воля, че може би ѝ харесва да заблуждава и да играе номера. Но и нищо от това не е вярно.
Голяма и малка власт
Затруднението ми да изразя прецизно какво имам предвид, нуждата ми да прибягвам до метафори, разкрива ограниченията на езика и неизбежните ограничени идеологически хоризонти, налагани от него на всеки, който го използва. Разбираемият език не е адекватно формулиран, за да опише структурата на властта. Той предпочита да конкретизира, да хуманизира, да индивидуализира по начини, които правят мисленето по по-мащабни, по-критични начини почти невъзможно.
Езикът е на страната на онези хора, като политици и корпоративни журналисти, които прикриват структурата, които боравят с понятията за малката власт на индивидите, вместо на голямата власт на структурата и идеологията. В това, което минава за новини, медиите предоставят голяма сцена за могъщи личности, за да се борят за избиране, да прокарват закони, да придобиват бизнеси, да започват войни, и малка сцена за същите тези индивиди да си получат заслуженото, да бъдат уличени в престъпления, лъжи и изневери, да бъдат видени пияни или най-общо да се изложат.
Тези маловажни разкази прикриват факта, че подобни индивиди биват обгрижвани още преди да получат достъп до власт. Бизнес лидери, водещи политици и задаващи дневния ред журналисти са достигнали до тези позиции, след като са се доказвали отново и отново – не съзнателно, а чрез нехайната си сервилност към властовата структура на обществата ни. Те са подбрани чрез представянето им в училища и университети, чрез програми за обучение и чиракуване. Те се издигат до върха защото са най-талантливите примери за хора, които са слепи за властта или покорни към нея и могат да мислят най-находчиво, но без същевременно да мислят критично. Тези, които надеждно разгръщат своите умения там, където са насочвани да го правят.
Техните големи и малки драми съставляват това, което наричаме публичен живот, независимо дали става въпрос за политика, международни отношения или развлекателна индустрия. Да предположиш, че текат по-дълбоки процеси, че дори най-големите от тези драми съвсем не са достатъчно големи, за да ни дадат представа как функционира властта, означава незабавно да бъдеш отхвърлен като параноик, фантазьор и най-изобличаващото от всичко – теоретик на конспирациите.
Тези термини също обслужват илюзията. Те са предназначени да спрат всякакво размишление за реалната власт. Това са плашещи думи, които ни пречат да отместим поглед от екрана. Те целят да ни принудят да го гледаме толкова отблизо, че да виждаме само пикселите, а не голямата картина.
Медийно преобразяване
Историята на британската Лейбъристка партия е много показателен пример и това се виждаше още преди Джереми Корбин да стане лидер. През 90-те години Тони Блеър “прероди” партията като “Нов Лейбър”, отказвайки се от идеите за социализъм и класова война и вместо това изобретявайки “третият път”.
Идеята, осигурила му достъп до властта – който по онова време бе олицетворен от срещата му с Рупърт Мърдок на частния остров на магната – се свеждаше до това, че новите лейбъристи ще намерят златната среда между 1-ят процент и 99-те процента. Фактът, че срещата бе точно с Мърдок, а не с някой друг, сигнализираше нещо значително: че властническата структура се нуждаеше от медийно преобразяване. Имаше нужда да бъде преоблечена в нова одежда.
Реално Блеър превърна Лейбъристката партия в полезен инструмент за властта, като преоформи турбо-неолиберализма, който бе отприщен от консерваторите на Маргарет Тачър – партията на богатите. Той го накара да изглежда съвместим със социалната демокрация. Блеър сложи по-нежна, добродушна маска на неолибералния стремеж към разрушаваща света власт. Нещо много подобно ще направи и Барак Обама в САЩ десетилетие по-късно, след ужасите на инвазията в Ирак. Нито Блеър, нито Обама промениха същината на икономическата и политическата ни системи, но ги накараха да изглеждат подвеждащо привлекателни, като се заиграваха със социалната политика.
Ако неолибералният ред бъде оголен – макар че едва ли императорът би позволил да бъдат отнети одеждите му – никой извън малобройния психопатичен елит не би гласувал за поддържането му. Така че властта е принудена да се преоткрива и преобразява. Тя е като променящата формата си мутанта Мистик от филмите X-мен – постоянно изменя външния си вид, за да ни внуши фалшиво чувство за сигурност. Целта на властта е да продължи да изглежда така, сякаш се е превърнала в нещо ново, нещо иновативно. Тъй като властническата структура не иска да се променя, тя избутва на предна линия мъже и жени, които да персонифицират една трансформация, която реално е напълно куха.
Както показа Блеър, властта може да изпълни този номер, като препакетира същия продукт – неолиберализма, в по-красива идеологическа опаковка. Или пък може, както се случва в САЩ в последно време, да опита по-простонароден подход, като добави и щипка политики на идентичността. Чернокож кандидат за президент (Обама) може да осигури надежда, а жена кандидат (Хилари Клинтън) може да се представи като майка-спасителка.
С прилагането на този модел, изборите се превръщат в илюзорен конкурс между по-прозрачни и по-прикрити въплъщения на неолибералната власт. Обама предаде 99-те процента и провали тази стратегия толкова грубо, че големи части от избирателите обърнаха гръб на избраната за негов наследник Хилари Клинтън, чиято кандидатура трябваше да осигури поредното превъплъщение. Хората прозряха през нейната роля. Те предпочетоха, макар и неохотно, честната вулгарност на оголената власт, представлявана от Тръмп, пред претенциите на фалшиво състрадателните политики на Клинтън.
Нестабилна политика
Въпреки всичките си усилия неолиберализмът става все по-дискредитиран в очите на голяма част от избирателите в САЩ и Обединеното кралство. Неговите опити за прикриване стават все по-измъчени, стратегиите му се изчерпват. Вече доближава края на играта, което е причината политиката да изглежда толкова нестабилна. Различни форми на ”бунтовнически” кандидати процъфтяват.
Неолибералната власт се отличава в стремежа си да е абсолютна – цел, която може да бъде постигната единствено чрез глобално господство. Глобализацията – използването на света като играчка за един малък елит, изсмукващ активите му – представлява както средството, така и целта. Поради това в бунтовници се превръщат тези, които искат да преобърнат тенденцията към глобализация – или поне твърдят, че искат.
Ако неолиберализмът трябва да избира, той обикновено предпочита бунтовниците отдясно, отколкото тези отляво. Фигура като Тръмп също може да е полезна за властта, защото е надянал дрехите на бунтовник, но не прави почти нищо, за да отправи реално предизвикателство към структурата.
Въпреки това Тръмп е потенциален проблем за неолибералния ред поради две причини.
Първо, за разлика от Обама и Клинтън, той твърде ясно осветява истинския залог на властта – максимизиране на богатството на всяка цена, поради което рискува да свали маската на заблудата. И второ, той е ретроградна стъпка за глобализиращата се структура на властта.
Неолиберализмът извлече капитализма от неговата зависимост от националните държави, характерна за 19-ти век, към идеологията на 21-ви век, изискваща глобален обсег. Тръмп и други лидери-нативисти искат връщане към предполагаемата златна епоха на базиран в отделните държави капитализъм – онзи капитализъм, който предпочита да праща собствените ни деца да чистят комини, ако така ще предотврати деца от далечни земи да дойдат до нашите брегове, за да правят същото.
Неолибералният ред предпочита Тръмп пред Бърни Сандърс, защото бунтовниците-нативисти са далеч по-лесни за опитомяване. На Тръмп може да се позволи да се перчи на своята Twitter сцена, докато глобалната структура на властта ограничава и подкопава всякакви обществени ходове, които биха могли да я застрашат. Кандидатът Тръмп например бе равнодушен към Израел и искаше САЩ да излязат от Сирия. Президентът Тръмп се превърна в най-голямата мажоретка на Израел и няколко пъти изстреля ракети по Сирия.
Фаустовски сделки
Сегашната структура на властта се страхува много повече от ляв бунт от типа, представляван от Корбин във Великобритания. Той и поддръжниците му се опитват да преобърнат договорките с властта, направени от Блеър. Поради това Корбин постоянно бива атакуван от всички посоки – от политическите си опоненти, от предполагаемите си политически съюзници, включително от голямата част от собствената му парламентарна група, и най-вече от държавно-корпоративните медии, включително псевдо-либералните елементи като Guardian и BBC.
Трите години на непрестанни атаки срещу Корбин представляват начина, по който властта се манифестира, показва с какви карти разполага, когато губи. Това е стратегия на крайните мерки. Фигури като Блеър и Обама дойдоха на власт, след като вече бяха направили толкова много компромиси зад кулисите, че оригинално заявените им политики бяха до голяма степен беззъби. Те подписаха фаустовски сделки като условие да бъдат допуснати до властта. Това бива описвано като прагматизъм, умереност, реализъм. Далеч по-точно е да се характеризира като предателство.
И това не спря, след като те достигнаха до високите си постове. Обама направи серия от ранни грешки, мислейки си, че ще има пространство за маневри в Близкия Изток. Той изнесе в Кайро реч за “новото начало” за региона. Не след дълго помагаше “арабската пролет”, избухнала на площад Тахрир, да бъде потушена. На египетските военни, които отдавна са клиенти на Вашингтон, бе позволено да си върнат властта.
Обама спечели Нобеловата награда за мир заради международната си дипломация през 2009 г. – още преди да е имал време да направи каквото и да е. Въпреки това той засили “войната срещу терора”, надзираваше рязкото разрастване на екзекуциите без съд и присъда с дронове и оглави разширяването на операциите за смяна на режими от Ирак към Либия и Сирия.
Той наистина заплашваше Израел със санкции заради политиката на изграждане на незаконни селища в окупираните територии – половинвековно военно престъпление, което остава напълно ненаказано от международната общност. Но на практика неговото бездействие позволи на Израел да укрепи селищата до степен, в която анексирането на части от Западния бряг вече става неминуемо.
Опитоми или разруши
Неолиберализъмът вече е толкова окопан, толкова хищен, че дори умерени социалисти като Корбин са възприемани като заплаха. И за разлика от Блеър, Обама и Тръмп, Корбин е много по-труден за опитомяване, тъй като зад гърба му стои масово движение, което го държи отговорен. В САЩ неолибералното крило на Демократическата партия предотврати левия бунтовнически кандидат Бърни Сандърс да се състезава за президентството, като манипулира системата в негов ущърб. Във Великобритания Корбин преодоля тези структурни защити по случайност. Той бе набутан в състезанието за лидерско място като символичен “налудничав ляв” кандидат, бюрокрацията на Лейбъристката партия му позволи да участва като начин да покаже, че изборите са приобщаващи и честни. Никой не очакваше той да спечели.
След като Корбин пое лидерството, властовата структура имаше два избора – да го опитоми, подобно на Блеър, или да го унищожи, преди да е имал възможност да стигне до висок пост. За тези с къса памет си струва да припомним как тези алтернативи бяха претегляни през първите месеци след победата на Корбин.
От една страна, той бе осмиван в медиите защото се облича в износени дрехи, защото не е патриот, защото застрашава националната сигурност, защото е сексист. Това бе кампанията за опитомяването му. От друга страна, контролираният от Мърдок вестник Times – любимото издание на неолибералния елит, даде трибуна на анонимен генерал, който предупреди, че британската армия няма да позволи на Корбин да вземе властта – че ще има военен преврат, преди той да доближи “Даунинг стрийт” 10.
Показателно за това, колко неефикасни са станали тези властови структури е фактът, че нищо от горното не се отрази на успеха на Корбин сред обществото. Истински бунтовнически кандидат не може да бъде накърнен от атаки на властническия елит. В крайна сметка той за това е стигнал до там, където е.
Поради това онези от собствените му депутати, които са обвързани със структурата на властта, предизвикаха втори избори за лидер, за да го отстранят. Тъй като вълната от нови партийни членове не само превърна партията в най-голямата в Европа, но и подсили редиците на привържениците му, лейбъристката партийна бюрокрация се постара да лиши възможно най-много от тях от право на глас – с надежда Корбин да загуби. Те се провалиха отново. Той победи с още по-голямо мнозинство.
Предефиниране на думите
В този контекст неолибералният ред трябваше да изиграе най-рисковата си карта. Той обвини Корбин, който през целия си живот е бил активен антирасист, че е антисемит, заради подкрепата му за палестинската кауза; заради това, че предпочита правата на палестинците пред бруталната израелска окупация. За да изглежда това обвинение достоверно, трябваше да се предефинира значението на думите: “антисемитизъм” вече не означава просто омраза към евреите, но включва и критика към Израел; “ционист” вече не е препратка само към политическо движение, което поставя правата на евреите над тези на местното палестинско население, а се предполага, че е зловещ код за всички евреи. След безмилостен натиск собствената партия на Корбин бе принудена да приеме тази злонамерена подмяна на смисъла.
Антисемитизмът бе превърнат в оръжие, използвано в защита не на евреите, а на неолибералния ред. Това стана съвсем явно, след като наскоро Корбин разкритикува финансовия елит, който докара Запада на ръба на икономическа разруха преди десетилетие и скоро ще повтори, ако не бъдат въведени нови силни регулации. Полезни идиоти като Стивън Полард – редактор на дясното издание Jewish Chronicle, видяха шанс да съживят отново скалъпената история за антисемитизма, като обвинят Корбин, че тайно е имал предвид “евреите”, когато всъщност говори за банкерите. Тази логика цели да направи неолибералния елит недосегаем, да го облече в броня, разчитаща на табуто на антисемитизма.
Почти цялата британска политическа класа и цялата медийно-корпоративна класа, включително най-изявените журналисти от ляво-либералните медии, достигнаха до същите нелепи заключения за Корбин. Каквото и доказателство да бъде предоставено пред очите им, той без заобикалки бива обяваван за антисемит. Горе вече е долу, а денят е нощ.
Високорискова стратегия
Тази стратегия на високи залози е опасна по две причини.
На първо място, това рискува да създаде точно този проблем, с който твърди, че се бори. Когато се вика постоянно “вълк” за предполагаемия антисемитизъм на Корбин без каквито и да е конкретни доказателства и когато тези неоснователни обвинения в антисемитизъм биват превръщани в мерило за компетентността на Корбин да управлява, вместо да се говори за заявените му политики, тогава се създава основа, върху която аргументите на истинските антисемити да започнат да покълват.
Това може да се превърне в самосбъдващо се предсказание, тъй като отдавнашните идеи на антисемитската десница за еврейска кабала, дърпаща конците зад завесите, може да започне да резонира сред все по-разочарованата и раздразнена публика. Превръщането на антисемитизма в оръжие, с което неолибералният ред защитава властта си, рискува да превърне евреите в съпътстващи щети. Това ги превръща в поредната малка или голяма драма във все по-отчаяните опити да се създаде наратив, който да отклонява вниманието от реалната структура на властта.
Второ, усилията да се съшие „костюм“ за антисемитизма на Корбин от несъществуващи платове вероятно ще окуражи все повече и повече хора да отстъпят по-далеч от екрана, така че неразбираемите пиксели по-лесно да бъдат разпознати като оръжие на престъплението. Самата абсурдност на обвиненията и това, че те биват приемани толкова сериозно от представителите на политическата и медийна класа, подбрани заради покорството си към неолибералния ред, ускорява процеса, в който тези “лидери на мнение” се самодискредитират. Техният авторитет избледнява ежедневно, в резултат на което тяхната полезност към властовата структура бързо намалява.
Тук се намираме сега: във финалните етапи на една провалена система, която се е вкопчила с нокти в остатъците от своята правдоподобност. Рано или късно хватката ще се отскубне и неолиберализмът ще пропадне в бездната. И тогава ще се чудим защо изобщо някога сме се хващали на измамите му.
Междувременно трябва да се заемем със спешната задача да освободим собствените си умове, да се освободим от токсичното интелектуално и емоционално дресиране, на което бяхме подложени, да критикуваме и осмиваме тези, чиято работа е да налагат корумпираната правоверност, и да начертаем нов курс към бъдеще, което ще спаси човешкия род от неизбежно изчезване.
*Джонатан Кук е британски журналист, живеещ в Назарет, Израел. Носител е на редица награди за журналистика и е автор на три изследвания на израело-палестинския конфликт.
About The Author
