На 3 октомври 1993 г. Марк Щейнбок, фотограф за списание “Огонёк”, с когото съм пътувала по събития много пъти, бе ранен, докато снима щурма на телевизионния център Останкино в Москва. Когато чух новината, се втурнах към спешното отделение на болница „Склифосовски“. Там беше пълно с мъже на носилки – предимно млади, мнозина от тях тежко ранени. Скоро научих, че докато някои от тях са защитавали независимостта на телевизията, много други са дошли от кварталите, за да я завземат. Насилието вече бе отминало, но сега и едните, и другите чакаха реда си при хирурзите. Миризмата на дезинфектанти, лекарства и наближаваща смърт тегнеше във въздуха. Погледнах през прозореца и видях как се издига дим от сградата на парламента, известна като „Белия дом”, която току-що бе обстрелвана от танковете на правителството. Страхувах се. Знаех, че с нас се е случило нещо необратимо.
Често мисля за онзи ден: денят, в който зараждащата се и наивна руска демокрация умря. Обстрелът на парламента и Останкино бе кулминация на политическата криза, докарана от сблъсъка на две сили – президента Борис Елцин, подкрепян от правителството на Виктор Черномирдин, и парламентарното мнозинство, водено от Руслан Хасбулатов, който не бе съгласен с реформите на Елцин. Парламентът бе подкрепян и от вицепрезидента Александър Руцкой.
На 21 септември Елцин разпусна Събранието на народните депутати в нарушение на Конституцията. Скоро след това парламентът от своя страна обяви, че президентът е отстранен от длъжност и го обвини в държавен преврат. На 3 октомври поддръжници на парламента, предвождани от генерал Алберт Макашов, овладяват московското кметство и се опитват да завземат телевизионния център. В Москва е обявено извънредно положение, и към сградата на парламента започват да се стичат войски. На 4 октомври всичко е свършило. Нова конституция, която е в сила и днес, дава на президента широки правомощия и премахва поста вицепрезидент.
Докато се опитваме да разберем защо се случват неща, които доскоро бяха немислими – защо демократите и реформаторите са обвинявани в измяна, защо свободата се приравнява с кражбата, а истинските кражби се приравняват с патриотизъм, защо страхът се връща в ежедневието ни, и защо по улиците все по-често се появяват портрети на Сталин – трябва да си спомним тези кървави дни през октомври 1993 г. Началото на това, което днес бива наричано “Путинска Русия”, дойде с първите снаряди, ударили парламента, и с отношението на руските граждани към тези събития.
Ранните дни на пазара дойдоха като шок. Икономиката се срина, а безработицата, престъпността и бедността започнаха да набъбват. По времето на СССР хората живееха в бедност, но не гладуваха, а държавата им осигуряваше образование и здравеопазване. Свободата, за която мнозина бяха готови да страдат през 1991 г., бе синоним на справедливост и просперитет. Лидерите на новата икономика обаче не бяха романтиците на перестройката, а старите съветски директори и алчните собственици на медии, често работещи в тандем с мафията.
В обществото нямаше ясен дискурс. Много от проблемите от периода на перестройката останаха нерешени. Нямаше съдебни процеси срещу комунистическата партия или КГБ, каквито се очакваха. Нямаше реформа на съдебната система или на местното управление. Социалните въпроси бяха забравени.
Много хора се страхуваха от завръщане на съветския тип социализъм и неизбежните му репресии и виждаха в парламентарната опозиция на Елцин въплъщение на тази заплаха. Всичките ми преподаватели и по-възрастни колеги в Москва подкрепяха решението на Елцин да стреля по разбунтувалите се в сградата на парламента. Трима известни дисиденти – Андрей Синявски, Владимир Максимов и Пьотр Абовин-Егидес, които бяха изстрадали много от враждебността на властта, написаха отворено писмо, с което заявиха, че един демократичен режим не може да обстрелва парламента без последствия. Никое демократично издание не го публикува. Писмото се появи единствено в „Комсомольская правда“, а авторите му бяха отхвърлени от доскорошните си почитатели. “Това трябва да се направи, за да се държат комунистите далеч от властта – бе мотото на прогресивната интелигенция през 1993 г. На практика това не се различаваше от лозунга от сталинската ера “целта оправдава средствата”.
Възстановяването на съветския стил в политиката и обществения дискурс не е започнало по времето на Путин – нито при изборните нарушения през 2012 г., нито при анексията на Крим през 2014 г. Това се случи през 1993 г., когато “твърдите лидери” и гражданите одобриха тази първи изстрели. Почти неограничената власт на президента; манипулираните избори, в които са въвлечени високоплатени спин-доктори; триумфът на “Семейството” – близкия кръг на Елцин; липсата на прозрачност във всички аспекти на живота – всичко това се случи през 90-те. Убийствата и преследванията на независими журналисти и антикорупционни активисти също започнаха в средата на 90-те. Първите жертви бяха фотографите и операторите в Белия дом и Останкино. Журналистът Владимир Снегриьов описва как ирландския оператор и негов приятел Рори Пек е убит в Останкино. Нападателите, стреляли по тях, са били напълно наясно, че са от пресата. Никой не бе наказан за това, и с времето хората просто свикнаха с безнаказаността на убийците.
Все още не знаем какъв е броя на жертвите от онзи кървав октомври. По онова време полицията заяви, че 187 са загинали и 437 са ранени. Според някои неофициални изтoчници броят на загиналите достига 2000.
Наскоро млад депутат от Думата предложи да се изплатят компенсации на жертвите. Парламентът отхвърли предложението, защото концепцията за “жертва” и нейното дефиниране не са ясни. Същевременно по руската телевизия ежедневно се лее оправдание за насилието под всякакви форми. Също толкова опасен е фактът, че страната никога не се изправи напълно пред последствията от събитията през 1993 г. Същото се отнася и за репресиите при сталинизма, преследването на свободната мисъл, лагерите, третирането на човешките същества като суров материал или пречка при решаването на геополитически проблеми. Това дълбоко съветско разбиране за отношението между личност и държава победи в днешна Русия, и бива поддържано от пропагандата. Уроците от трагедията на октомври 1993 г. трябва да бъдат научени. Това не зависи само от властите, но и от гражданите.
Надежда Ажгихина е дългогодишен журналист, вицепрезидент на Европейската федерация на журналистите и член на Асоциацията на свободното слово
About The Author
