Алексей Владимирович, добре дошли в България.
Благодаря много! Здравейте!
Здравейте. Бих искала да ви помоля отначало да се представите за аудиторията на сайта „Барикада”. Разкажете, моля ви, за себе си.
Алексей Кочетков, президент на Института за развитие на гражданското общество „Народна дипломация”. Фондацията ни съществува от 2010 г. Основната му задача е развитието на гражданското общество в постсъветското пространство и установяването на хоризонтални връзки между различните институти на гражданското общество, между представителите на обществени и правителствени организации, профсъюзите, свободната преса.
Освен това организацията ни води и активна просветителска работа. Ние издаваме голямо количество литература както в Русия, така и в чужбина. Наши книги са излизали в Полша, много наша литература е излизала на английски език, сега съвместно с наши български колеги подготвяме и излизането на първата ни книга в България.
Това е главно литература с политологическа и антифашистка насоченост. Много внимание отделяме на развитието на украинското общество, на всичко, което става в Украйна, тъй като то силно ни безпокои. Нашата фондация работи дълго в Киев допреди 2014 г., докато не ни се наложи да си тръгнем оттам след известните събития, след преврата. В Европа наричат това Евромайдан. Но ние, които на живо видяхме какво стана там, го смятаме за нацистки преврат, в резултат на който на власт дойдоха квази- и откровено фашистки сили.
Всички сме загрижени от онова, което става в Украйна. Но исках да ви попитам за книгата, която споменахте и на която предстои излизане на български език. Вие сте нейният автор, така ли?
Аз и моят колега Станислав Бишек, руски политолог с полски корени.
Какво е заглавието на книгата и какво е съдържанието ѝ? Какво да очакват българските читатели?
Тази книга се подготвяше още от 2013 г. Ние с колегата точно по онова време работехме в Украйна и активно си взаимодействахме с различни украински обществени организации, включително с леви организации, каквито тогава там все още имаше, а сега практически вече ги няма. Занимавахме се и с мониторингови процеси по време на електорални дейности, избори.
През 2012 г. за първи път в най-новата история на Украйна в парламента беше избрана открито фашистка организация, която се нарича Партия „Свобода”. Ние започнахме да изучаваме историята на тази организация, нейната идеология и всичко, свързано с нея. И бяхме поразени, че тази структура започна да получава все по-голяма и по-голяма подкрепа в онези региони, които винаги са били, както ние ги наричаме „червен пояс”, в които винаги са били силни съветските, соцалистически традиции, в които населението традиционно е поддържало или комунистите, или социалистите.
Но ето, че и там се появява откровена национал-социалистическа структура, която преди да се назове Партия „Свобода”, се казваше Социал-национална партия на Украйна (СНПУ). Впоследствие от нея се отделят още няколко откровено нацистки структури – като Социал-националната асамблея. Печално известното днес Движение „Азов” също с част от корените си произхожда от тази структура. Ние разбрахме, че в Украйна се развиват доста опасни процеси.
Самите наименования, което споменавате, са опасни. Национал-социалисти или социал-националисти – това изглежда е едно и също, нали?
Да. Това е такава игра, жонглиране с думите. Даже не със смисъла, а само с думите. Ние знаем от математиката, че смяната на местата на събирателните не променя крайния резултат. Пък и идеологията… Основни идеолози на това движение са хора, които са били и идеолози на печално известната Организация на украинските националисти – ОУН, която тясно си е сътрудничила с немските нацисти, с Абвера по време а Втората световна война. Абверът е била и инициатор за създаването на ОУН, за геноцида срещу поляци и евреи на територията на Съветския съюз.
Бяхме много учудени. Такива структури традиционно са силни в западните райони на Украйна, които са били полски или австро-унгарски земи. А в Централна Украйна расизъм, ксенофобия, нацизъм, антисемитизъм в такъв мащаб никога не е имало. И въобще в постсъветското пространство се появи тази тенденция за преобразяване, когато в традиционно антифашистки региони изведнъж неочаквано отнякъде се появява ултрафашистка идеология, ултрафашистка организация. Това става, за съжаление, не само в Украйна. Това го има и в балтийските страни, в европейската част на бившия Съветски съюз. В Средна Азия, то се знае, си има собствени особености. Но ето, в Молдова, в Украйна, в някои части от Беларус – е, там са доста маргинални движения, но те присъстват. Или дори и в Русия, в която също се проявиха ултрафашистки структури през 90-те години, през 2000-те години, дори и сега, по време на украинската криза. Тоест не, можем да кажем, че тях въобще ги няма.
Този проблем нас силно ни заинтересува. И ние започнахме да се занимаваме много тясно с него. Още през 2013 г., още преди да стане превратът, ние бяхме подготвили до голяма степен книгата. Но целият този период от събития с Евромайдана, които ускориха всички тези процеси в Украйна… Пред очите ни се развиваха събития, за които ние най-внимателно се опитвахме да предупредим още половин година или година преди това: хора, вижте, ние губим, цивилизованото общество губи Украйна, там на власт идват сили от някакъв отвъден мрак.
После, както знаете, започнаха погромите. Първи беше Корсунският погром, когато автобуси с граждани от Крим, подкрепящи Янукович, които бяха поканени от Партията на регионите, за да окажат помощ на действащата власт, след като се случи превратът, тръгнаха да се връщат у дома. Автобусите бяха спирани, хората ги пребиваха, някои бяха убивани, автобусите ги подпалваха… Това беше първата лястовичка веднага след преврата, още в началото на март.
После започнаха безчинства в самия Киев, когато започна ловът на инакомислещи. След това започнаха да се образуват т.нар. доброволчески отряди от редиците на откровено нацистки организации. Тези доброволчески батальони започнаха да обявяват, че ще организират поход срещу Крим или срещу Донбас, ще научат всички там да разговарят на украински или да обичат новата украинска родина. Стана ясно, че от Киев тръгва сериозен разкол, тоест страната усилено е тикана от новите власти към гражданска война.
Върхът дойде, когато поне на нас, на повечето граждани на Русия и на хората, изучаващи Украйна, всичко ни стана ясно. Това беше на 2 май, когато в Одеса се случи онази трагедия, когато в Одеса живи бяха изгорени 52-ма души, обявили се против нацистите. Изгориха ги именно нацистите под благослконният поглед на властите, в присъствие на полицията. Хората просто бяха изгаряни. А онези, които се спасяваха, скачайки от прозорците, ги доубиваха на улицата. Всичко това е документирано. Тоест ние разбрахме, че най-страшните прогнози започват да се сбъдват.
Описахме това в книгата, проследихме генезиса в развитието на украинския нацизъм в най-новата история, неговите последствия. И дадохме няколко прогнози, които, за съжаление, също се сбъднаха. На руски книгата се казваше „Евромайдан на името на Степан Бандера”. Приятелите ни от Съединените щати я преведоха на английски и в английската версия тя се казва „Неонацистите и Евромайданът”. В полската версия заглавието ѝ е същото, както и в руската – „Евромайдан на името на Степан Бандера”, защото и за руснаци, и за поляци името на Бандера е добре известно, за разлика от англоезичната или българската аудитория. В българската версия тя се нарича „Украйна след Евромайдана”. Тоест – в какво се е превърнала Украйна сега.
Ние просто считаме, че хората в Европа трябва да знаят с какво в действителност се сблъскват. Защото заради съществуващата в Западна Европа пропаганда, пропагандата, чиито проводници са мейнстрийм медиите, европейците си оформят изкривена представа за процесите, които там се развиват. Там няма никаква демокрация. В сравнение със сегашния режим, режимът на Янукович беше направо образец на демокрация, свободомислие, толерантност и всичко друго на света. Сега там има най-натурален фашизъм. Борбата с инакомислието там се развива просто на нивото на убийствата.
През 2015 г. моят приятел Олес Бузина, известен украински публицист, много популярен писател, беше убит от бойците на един от нацистките батальони, направо на прага на собствения му дом. Беше застрелян с четири изстрела от упор. След което тези нацисти бяха арестувани от полицията по още горещите следи и след няколко дни бяха пуснати под гаранция. И ето, вече три години следствието не е мръднало, въпреки че престъпниците са известни. Те се мотивираха, казаха, че това е била екзекуция на идеологически противник, на престъпник, считан от тях за враг на украинската нация, както заявяват. Престъпниците са известни, следствие не се води, те се разхождат по улиците…
Когато приятелите на Олес Бузина – журналисти от различни украински издания, закачиха на дома му паметна плоча, че тук е живял и работил известният украински журналист и писател и е бил убит на това място, нацистите от С14 – това е също такава ултрафашистка организация от „Азов” и от още няколко структури, счупиха тази плоча. И закачиха плоча в чест на убийците му. Това е такъв цинизъм! Оттам всеки ден минават неговата дъщеря, неговата жена, неговата майка… И тази плоча вече се охранява от хора от МВР. Това е според мен най-ярката илюстрация за случващото се в Украйна. Освен Бузина имаше още цяла серия не по-малко шумни убийства. Убиваха и депутати, и регионални журналисти, убиваха адвокати, убиваха просто активисти… Хората изчезват масово. По данни на правозащитници над 3000 души се намират и из затворите без съд и следствие, обвинени в сепаратизъм, в симпатии към Русия, в дейности против украинската държава, в други такива неща…
Тоест тази история напълно повтаря историята отпреди 85 години. Ние, в Европа, това вече сме го минавали – когато нацистите, завземайки властта в отделно взета страна, насаждат там терор и разпалват война със съседите, на първо място с Русия. Обявяват своеволно Русия за агресор, защото, видите ли, на тях не им харесва, че Крим е провел референдум и не е пожелал да остава в страна, в която нацистите могат спокойно да осъществяват преврат и да се ползват от поддръжката на Евросъюза и на Съединените щати. Това беше наречено агресия, въпреки че 99% от жителите на Крим не желаят да живеят в Украйна. Но това никого не го интересува. Независимо че Украйна действително и де факто не счита Крим за свой. Тя му организира блокада, установи задължителни митнически пунктове, фактически признавайки така независимостта на Крим и това, че той е оттеглил в състава на Русия. Независимо, че над пристигащите в Украйна кримчани всячески издевателстват и на битово ниво, и от страна на полицията – независимо от всичко това те все пак спекулират с тази уж окупация, за да разпалват и по-нататък ненавист към Русия, към руснаците. И да изтласкват рускоезичното население от територията на Украйна, което много им пречи.
Разкажете, моля ви, каква е вашата прогноза – какво развитие на отношенията да очакваме между Украйна и Русия, между Запада и Русия? Западът въведе антируските санкции именно заради Крим, заради тази политика по отношение на Украйна. Какво да очакваме – тази конфронтация ще продължава ли или ще се намери място за диалог? Или да не би да идва война? Къде отиваме?
Разбирате ли, със сегашната Украйна, със сегашната власт там за Русия е невъзможен никакъв диалог, никакви преговори. Цялата безперспективност на разговора с украинските власти личи от Минските споразумения. Те не се изпълняват. Украинците спекулират, че уж Русия слага спирачките. Това не е така. Просто условията, противоречащи на Минските споразумения, които издига сегашната украинска власт, са абсолютно неприемливи за жителите на Донбас. Защото жителите на Донбас прекрасно си представят какво ще стане, ако там дойдат нацистите, както се опитваха да го направят през 2014-2015-та. Ще има масови убийства и геноцид на местното население.
Това впрочем се потвърждава и от самите украински власти, систематично обстрелвайки мирни градове с тежка артилерия. От това са загинали над 350 деца. Само от обстрелите са убити няколко хиляди, над 5000 мирни жители -главно старци и деца, жени. Напълно са унищожени няколко населени места.
Всички са наясно, че тук изобщо не става дума за някаква борба с митични терористи. Върви най-натурален геноцид. Изтласкване или пълно унищожаване на неугодни групи население. Тоест на жителите на Донецката и на Луганската народни републики им показаха, че те на Украйна не са нужни. На Украйна са нужни само териториите им. Че за тях няма бъдеще в сегашната Украйна.
Това потвърди и Порошенко, който нееднократно им обеща, че те ще седят по мазетата. Депутатите от Върховната рада, включително и председателят ѝ Парубий, който е основател на Социал-националната асамблея… Тоест представете си, че в днешна Европа официален председател на парламента в една уж европейска страна е откровен нацист, който не крие това, който е помагал на снайперистите на Майдана да се промъкват през блокадата, на снайперистите, които са разстрелвали после така наречената „небесна стотица” и полицаите. Престъпник! И ето такива престъпници сега дават тона в украинската политика. Така че гражданите на Донецк са наясно какво ще направят с тях тези хора. За никакъв диалог с тях не може и дума да става. И при Русия не може да става дума за това. Смятам за голяма грешка това, че признахме изборите през 2014 година, след незаконния преврат. Сега сърбаме попарата на това, че формално признатият от нас президент продължава престъпленията, продължава да разпалва ненавист към Русия в Европа, продължава да се занимава с провокации. Съответно, докато тази власт е налице в Киев, докато официална държавна идеология в Киев продължава да е нацизмът, украинският националсоциализъм в различните му разклонения, ние никакви разговори с тях не можем да имаме, колкото някому и да се иска това.
Възможна ли е някаква промяна на обстановката в Украйна? Защото – къде са все пак разумните хора там? Щом властта е завзета от хората, за които вие разказвате, къде са разумните, какво става с тях?
Първо, те много се страхуват. Второ, населението на Украйна с колосални темпове се съкращава. Хората, както знаете прекрасно, заминават както в западна, така и в източна посока. У нас, на територията на Русия, вече постоянно живеят няколко милиона граждани на Украйна. Още около един милион ежегодно пристигат у нас да работят. Вие знаете, разбирате, че ако бяхме агресори, окупатори, при нас не биха пристигали гражданите на страната, подложена на агресия. Биха заминавали в обратната посока. Ние от собствената си история знаем, че когато идва агресор, населението бяга в обратната посока, а не насреща му, за да се уреди на работа при него.
Хората пристигат не само при нас. Те заминават и на Запад, там също отиват милиони. Ако в началото на перестройката, в началото на украинската независимост през 1991 г., украинците бяха 52 милиона, ако в навечерието на преврата през 2014 г. са били между 46 и 48 милиона според различни изчисления, защото при тях преброяване на населението съзнателно не е извършвано през всичките тези години, то сега, според най-оптимистични сметки, населението на Украйна не надвишава 32 милиона. Тоест, вие разбирате, че за тези около четири години, населението се е съкратило почти с 12 милиона. Между 12 и 14. Та това е катастрофа! Е, и къде са се дянали всички разумни хора? Разумните хора по правило всичките са песимисти. Те са осъзнали, че не могат да се справят с нацистите, особено когато нацистите са поддържани от държавния апарат, от службата за сигурност, от МВР, от част от въоръжените сили… Макар че те там имат и дезертьорство, и офицерите им заминават включително в Русия… По принцип сме наясно от примера с Крим със следното – там мнозинството от военнослужещите не пожелаха да се връщат в Украйна и мнозина положиха клетва пред Руската федерация и служат сега в различните региони на страната ни. Така че хората, които разбират до какво води властта на нацистите, те преди всичко гласуват с краката, както това вече се е случвало през 30-те години в Европа.
Но излиза, че подобно бягство обрича Украйна само на такова управление – на екстремисти…
Да… Трагедията на Украйна е в това – историята ни учи, че нацистите никога не предават властта доброволно. Те ще правят всичко възможно, за да продължат колкото се може по-дълго агонията на тази страна, да продължат своята власт. А тяхната власт и агонията са синоними. Да се спаси, да се продължи тяхното управление може само една перманентна конфронтация с Русия, желателно прерастваща в открита война. Но разбирайки прекрасно, че война с Русия би означавала техният неизбежен край, те разчитат, че ще им се удаде да въвлекат в тази своя конфронтация преди всичко своите господари, своите суверени – американците. А на мен ми се струва, че задачата пък на американците е те самите да не се въвличат, разбирайки, че това може да доведе до най-катастрофални последствия за човечеството.
Както каза нашият президент… Той недвусмислено даде да се разбере, че ние няма да влизаме в дискусии относно собствения ни суверенитет. И когато го попитаха: а какво ще стане, ако има ядрена война, нали ще загине човечеството? – нашият президент каза… Разбира се, това беше шега, но във всяка шега има доза истина: а за какво ни е човечество, в което няма да я има Русия? Нашите врагове трябва да разбират прекрасно, че ние знаем какво означава да отстъпваш и до какво води отстъплението. Затова съответно за нас поражението е равносилно на гибел, както беше в началото на 40-те години, когато срещу нас тръгна обединена Европа под ръководството на нацистка Германия. Същото ще стане и сега, ние го разбираме и затова нямаме намерение да отстъпваме.
Американците разбират, че пряката конфронтация с нас може да доведе до най-катастрофични последствия, включително и за САЩ. Затова те ще постараят, както вече много пъти са го практикували, да воюват с чужди ръце.
Тоест чрез кого – чрез Европа?
На първо място чрез украинците, до последния украинец, и ще се опитат да въвлекат в този конфликт включително и Европа. Както и да завърши този конфликт, загубилата страна във всички случаи ще бъде Европа. Не Русия, не Съединените щати. Европа за САЩ днес е много важен конкурент. Сегашното ръководство на САЩ много ясно го демонстрира. Ето защо да се отслаби конкурента, да се постави на мястото му – това също е една от задачите им. Това също го правят с помощта пак на същите украинци. Украйна е такъв един Троянски кон. Между другото – заедно с Полша.
Вижте, това нагнетяване на истерия, тази уж руска заплаха, Разполагането на военни бази в Прибалтика и в Полша… Тези Полша и Прибалтика, които и даром не са ни нужни. Нашата държава е либерална. Но това е суверенна либерална държава. И ние нямаме никакви намерения да присъединяваме никаква Полша и никаква Прибалтика. Не само защото ние това не можем да го направим, но и защото това на нас не ни е нужно, това е чуждо за нас цивилизационно пространство. И не бива да се сравнява някакво там Варшавско воеводство или някаква Латвия с Крим. Та там живееше руско население и ние не можехме да не реагираме на заплахата. Защото това на 90% са просто наши роднини, близки. Съвсем друго нещо са чужди за нас страни. Няма значение какви отношения сме имали с тях в миналото. Сменили са се вече три поколения. С поляците не сме воювали от 100 години. За какво са ни те?
Разполагат там, при тях, американски бази, американски танкове, които естествено са прицелени даже не към Калининград. Ние разбираме, че те са прицелени към Беларус. А от границата с Беларус до Москва има 400 км. За нас това е пряка и явна заплаха. Разбира се, ние на това трябва някак да реагираме.
Ние разбираме – като свършат украинците, ще почнат поляците. А междувременно най-важното им е как да поднесат конфликта на публиката. Междувременно на обработка се подлагат и други страни на Европа. Историята може да се повтори с точно същия кръстоносен поход на Изток, но вече не против комунизма, а против тези вечни диви варвари, които винаги на всички носят кръв и страдания. Е, какви уж кръв и страдания носят руснаците, българите знаят най-добре от всички.
Затова ние много се надяваме на това, че здравият разум ще надделее на първо място в САЩ и не на последно място в Европа. Защото всички трябва да разбират – тук никой няма да има лека победа и преди всичко Европа ще се окаже главната жертва на възможния предстоящ конфликт.
Толкова песимистична прогноза…
Е, оптимистична прогноза би било да говоря за победоносен марш до Урал, така ли? И той би бил песимистичен, защото така или иначе ще се обърне на трагедия, за онези, които се наканят да осъществят такъв марш.
Ние нямаме никакви експанзионистични планове. Не, че го заявяваме, но дори ако се опитате да погледате или послушате т.нар. кремълска пропаганда, пак ще видите, че липсва всякакъв експанзионизъм. Иначе ние щяхме да казваме, че ще дойдем с кръст в София, в свети Константинопол. Че ще си върнем всички съветски и народни републики от Източна Европа. Но при нас няма такова нещо. Обратно – Русия се концентрира, съсредоточава се върху своите вътрешни проблеми вече 18 години. Ние имаме с какво да се заемем вътре в нашата собствена страна. У нас напълно са сменени приоритетите. У нас за първи път вероятно за последните над 100 години приоритет е увеличението на народонаселението, подобряването на качеството на живота на нашия народ. Това е един от програмните постулати на днешната действаща власт. И на нас такива войни съвършено не са ни нужни. Обратното, те ни отвличат, създават ни сериозни сложности. Ние, независимо от нашите сериозни размери и възможности, ние все пак не сме най-богатата страна, ако бъдем честни. Такъв военен бюджет, какъвто имаме сега, изобщо не е плюс за нас. Имаме огромни, сериозни проблеми с развитието на инфраструктурата. Да, тя се развива. Ние показахме с Кримския мост, че още не сме се отучили да строим, че можем да правим проекти със съветски мащаби. Но за всичко това нали трябват пари… Пет сериозни ракети струват колкото един сериозен, мощен граждански обект, добър път например. Ние имаме с какво да се заемем. На нас съвсем не ни е интересно с помощта на нашите собствени ресурси да решаваме някакви европейски проблеми, да поемаме някаква социална отговорност за милиони хора – нека това да го правят онези, които са си стоварили тази тежест. Не бива да се правят опити да се решават проблемите за наша сметка и на наша територия.
Смятате ли, че подобряването на отношенията или контактите между Москва и Вашингтон може в известна степен да понижи това напрежение? Предстоящата среща, за която вече се говори съвсем сериозно, между Путин и Тръмп, може би ще облекчи някак ситуацията? Каква е прогнозата ви?
Разбирате ли, доброто на англосаксонците е, че те са много предвидими. Всъщност всеки народ е предвидим в по-голяма или по-малка степен. Ние прекрасно разбираме, че да се договори с англосаксонците с добро все още на никого и никога не се е отдавало. Не знам – вашите читатели могат да ме ругаят, могат да се съгласяват… Но ние разбираме – англосаксонците са много прагматичен народ. Те могат, да кажем, да отслабят натиска на своите железни ръце върху чувствителните места на нашето тяло само тогава, когато ние направим с тях някаква размяна.
Смятам, в България също всички разбират прекрасно, че в Сирия не става дума само за добрата воля на руския народ, решил да се застъпи за братски, дружествен нам народ, който страда от международния тероризъм. Това е също така много важно геополитическо действие. Ние навлязохме в много чувствителна за американците зона. По-точно, не се съгласихме да си тръгнем, когато започнаха вече насила да ни изтласкват оттам.
Сирия за нас винаги е била стратегически регион. Може би аудиторията ще се изненада, но тя е била стратегически регион за нас още от времената на Руската империя. Там винаги е съществувало Руското императорско палестинско сдружение, което се е занимавало с просветителски проекти. Около една трета от училищата и учебните заведения, съществували на територията на Палестина и Сирия и съществуващи и до днес, са били основани още във времената на Руската империя. И това след няколко поколения дава много сериозен резултат. Ние там безвъзмездно сме влагали средства в образованието и по този начин поколения наред хора, възпитани в нашите училища и после дошли на власт, напълно сменят вектора на своята външна политика по отношение на Русия. И Русия винаги ги е поддържала – в конфликтите с Израел, в конфликтите със Съединените щати, по време на всички ливански кризи.
И така сега, когато самото съществуване на тази държава, сирийската, се оказа отново под заплаха, ние ѝ помогнахме, спасихме ги в последния момент – по време на крах и катастрофа. Спасихме ги, когато тях се канеха да ги бомбардират заради уж употреба на химическо оръжие. Просто извозихме оттам това оръжие – и свалихме този въпрос от дневния ред, премахнахме повода. С Ирак това не можа да стане, а със Сирия стана.
А когато въоръжаваните от англичаните, французите, саудитците, от Катар главорези вече контролираха практически по-голямата част от територията, ние оказахме поддръжка на остатъците на правителствените войски, изгонихме терористите от по-голямата част на територията на страната, превъоръжихме армията, въведохме собствен контингент и сега се появи надежда поне за някаква стабилност, за съхраняване на държавността. Защото стоеше въпросът за унищожаване въобще на всякакви форми на държавност. А Сирия съзнателно беше хвърлена не просто в хаос, а направо в Средновековието. Съзнателно унищожиха почти цялата инфраструктурата. Това се извършваше целенасочено.
Унищожаваха се например водонапорните кули, електрическите далекопроводи, убиваха се специалисти, унищожаваха се лекари – тук никой не говори за това, всички се стесняват! Всъщност това е съзнателен геноцид. Тях нарочно ги тикаха в Средновековието, за да може после просто да ги разкъсат на части или да ги превърнат в страна на хаоса, както вече направиха това с Либия.
Ние не им дадохме да го направят. Влязохме там и контролираме зона, която е много чувствителна за американците.
Ще има придвижване и по-нататък. Ще има Мозамбик и други места, в които ще се намират наши военни бази. Ние няма да си тръгнем оттам. Точно по същия начин, по който там дойдоха и китайците – за да контролират чувствителни за американците зони.
Ето тук е възможно да има някакъв предмет за пазарене. Но за съжаление по темата за Украйна предмет за пазарене няма. Няма да търпим при нас в слабините, или просто на няколкостотин километра от Москва, от конгломерацията, където живеят около 20 милиона души, ние няма да търпим враждебни нам въоръжени сили или някакви чуждестранни бази. Всички трябва да разбират това прекрасно.
Така че как ще завърши, какво ще предложи Тръмп на Путин – това е загадка, ние ще научим за това дори не в най-близко време. Макар че е важна самата възможност за диалог, фактът, че американците разбират как с такава каубойска атака тук нищо вече не можеш да направиш, че колкото и да ни плашат, на нас, разбира се, ни е неприятно, но не ни е страх чак до смърт. Както мнозина у нас сега казват – и други са ни плашили през нашата история. Ами нека да учат историята в такъв случай… Днес ние имаме достатъчно сили, най-малкото за да отстоим собствената си независимост. А ако ни се отдаде – да помогнем също и на своите приятели.
Ще очакваме с интерес вашата книга. Надявам се, че макар тя ще е първата на български, да не и последната. Българските читатели се нуждаят от някаква алтернативна гледна точка.
Всъщност би било много добре да възродим контактите. Може би ще намерим партньори тук, в България. Имам предвид да възродим взаимодействието между политолозите на нашите страни. За да може, така да се каже, и българската политология да се изведе на предишното ниво, и в Русия също – защото независимо от близките контакти, независимо от огромното количество хора, които си гостуват едни на други, и руснаците, които си прекарват тук лятото, край Черно море – независимо от всичко това, ние също имаме доста смътно впечатление за ставащото при нашите най-близки съседи. И това е лошо, неправилно.
Трябва да си обменяме концепции, мнения, да провеждаме съвместни конференции. Не само за това колко се обичаме едни други. Но и за това, какви проблеми имаме, какво не ни харесва един у друг – защото не може всичко да харесваме, нали?
Прагматизмът си е прагматизъм, но нас с българите ни обединява освен социалистическото минало, още и много общо в цивилизационен смисъл. Аз съм привърженик на цивилизационната теорията за съществуването на Данилевски. Считам, че ние с българите все пак се отнасяме към едно общо цивилизационно пространство, към една обща цивилизация. Тя може да се нарече православна цивилизация, източноевропейска – както искате.
Според мен това е православна цивилизация. Действително, ние в много отношения имаме единен начин на мислене, имаме като цяло общо отношение към обкръжаващата ни действителност. У нас повече е развито общностното съзнание – в добрия смисъл. Не, че обичаме да живеем в лагер или в колхоз. А когато ни се случи тежък момент, ние подаваме рамо един на друг много по-бързо, отколкото правят това западноевропейците.
Ние също сме европейци. Имаме също толкова богати корени. И смятаме, че чрез православието, директно, имаме отношение към Гърция, към Древна Гърция, към съвременната. По същия начин, както западноевропейците чрез католицизма имат пряко отношение към Рим. Нашите корени идват от едно и също дърво. Но това не значи, че ние сме длъжни да се подчиняваме, или тъпо, безсмислено да повтаряме всичко, което някакви западноевропейски аналитици или идеолози считат за добро или необходимо. Струва ми се, че в някои неща ние сме по-мъдри. Именно това, че ние сега се намираме в доста тежко положение – но то не е безперспективно, все пак остава надеждата за по-добро – говори за това, че имаме основания да разчитаме на собствените си сили. Ние имаме цивилизационни основания да се считаме самостоятелни.
Не съм уверен, че Западна Европа ще излезе от тази криза, в която тя сама се вкара. Смятам, че тази днешна криза на Запад е пряко следствие на техните собствени действия. Така че, какво пък – щом те не искат да градят с нас диалог, ако считат, че враждуването с нас ще им донесе много повече успехи или изгоди, ами да грабват тогава знамето, както казват у нас. Ние повече няма да се стараем някак да влияем, или някого да спасяваме, или някъде да идваме, както това се е случвало в 19-ти век. Няма да има пак влизане на руски войски в Париж и в Берлин. Ние просто ще се занимаваме сами със себе си и ще гледаме по телевизията какво става при тях, какви потоци бежанци къде се насочват.
Макар че не знам, у нас сега вече втори ден се обсъжда в руския сегмент на интернет, включително и във Фейсбук, новината, че в нашия Ставрополски край е пристигнала голяма делегация южноафрикански бури и сега обсъждат преселването на 15 000 семейства от Южна Африка в Ставрополския и Краснодарския край. Семейства, които се занимават със селско стопанство. Обсъждат се териториите, които ние бихме могли да им отделим, за да споделят с нашите фермери своя опит, спокойно да си съжителстват. Ние вече сме имали такъв опит през 18-19 век, предоставяли сме земи така…
Много интересно!
Мисля си, че ако у нас наистина всичко беше толкова лошо, колкото го обрисува пропагандата на Запад, при нас едва ли би дошъл голям брой хора.
Също, ако вярваме на пропагандата, у нас по улиците би трябвало да бродят някъде към 100 милиона китайци. Всъщност при нас идват само туристи. Не съм срещал китайци, които да са се опитвали да се натурализират. У нас не съществуват „чайна-таун”-и с постоянно население и такова едва ли някога ще се появи. Първо, ние сме интересни на китайците като търговски партньори, но не и като жизнена среда, защото у нас климатът е малко по-различен. Във всякакъв смисъл. Харесва им да пристигат, да си почиват, да купуват и спокойно да се връщат, за да печелят у тях си. Чудесно! На нас това също много ни харесва. Ние сега също много пътуваме до Китай, все повече и повече. Ами ако така ще се развива и занапред, принципно за нас, за страна, чиято по-малка част се намира в Европа, а по-голямата част заема почти половината от азиатския континент, това означава, че имаме накъде да се развиваме и занапред.
Не мисля, че ще пострадаме от конфронтацията повече, отколкото европейците. Точно обратното. Когато се стараем по-малко да имаме нещо общо с тях, всичко ни върви добре. Но щом се набутаме в някакви вътрешни истории, ние излизаме накрая виновни – виновни сме, че ни е нападнал Наполеон, че е нахлул Хитлер, виновни сме, че у нас е победил марксизмът, за всичко сме виновни. Сега сме виновни, че сме се отказали от марксизма, както ни молеше Западът. Както каза нашият президент: „Ние ви повярвахме, вие ни излъгахте”. Много се надяваме това да е бил последният пример в нашата история, когато да повярваме на някого. Повече не искаме да вярваме. Пораснали сме. Прекалено дълго живуща цивилизация сме, за да вярваме повече на някого. Значи ще живеем така, както смятаме за нужно.
Но това не означава, че, примерно, за българския народ или за сръбския народ, за другите славянски народи, и изобщо за всички други народи, ще е затворен пътят за сътрудничество с нас. Ще си сътрудничим с народите, с хората, а не с бюрократи или с някакви транснационални структури или нови империи. Това е моето мнение като гражданин, но аз много се надявам, че моите съотечественици го споделят.
Явно затова сте избрали името „Народна дипломация”…
Да, ние обикаляме по цял свят. Търсим хора, провеждаме диалози, провеждаме конференции в Русия. Сега, струва ми се, Русия като цяло, не само Москва или Петербург, това е много удобен терен за търсене на някакви нови решения. У нас няма мейнстрийм медии. По-точно – има ги, но те не са чак толкова „мейнстримови“, колкото на Запад. У нас има много гледни точки. По принцип у нас вие можете да пристигнете и да изразявате каквато и да е гледна точка за нашата страна, стига тя да не е свързана с пропагандата на вражда, национално противопоставяне или война. Моля! За тази есен ние подготвяме много конференции, включително с участието на различни течения, направления. Стараем се да изслушваме и крайнодесни, и крайнолеви, и просто консерватори, и дори либерали, и дори неоглобалистите – интересно е от първоизточника да научиш какво ни готвят те.
Открити сме, у нас няма лов на вещици, като в Полша или във Великобритания. Няма и шпиономания. Мондиалът сега показва, че и обществото ни доста се е променило. То е открито. Ние не се боим. Комунистите се бояха от чуждо влияние. Ние от чуждо влияние не се боим. Прекрасно разбираме, че за тези 25 години именно руснаците, Русия, извървяха много голям път. Ние много тежко преживяхме 90-те години. И ето, преодолявайки 90-те години, откривайки пътя, който ние смятаме за правилен за нас, на нас сега ни е много по-лесно да живеем, независимо дори от икономическите трудности. Престанахме да се боим от чужди идейни влияния. Те вече не могат да ни излъжат.
Много ви благодаря и се надяваме, че ще пристигнете за премиерата на българското издание на книгата, за да отговорите вече на по-широк кръг ваши български читатели. Желая ви успех във вашата мисия, всичко най-добро, благодаря.
И аз много се надявам. До скора среща, надявам се. Благодаря.
About The Author
