Данни на Световната здравна организация, по инициатива на която 10 октомври е международен ден на психичното здраве, показват, че над 300 милиона души в света страдат от депресивни сипмтоми. Основният проблем свързан с психичното здраве е, че често заболяванията, които го засягат, са обект на стигма. Когато за тях не се говори, лечението често е ненавременно или никакво, а превенцията недостатъчна. Същевременно, разпространението им е в пряка зависимост от икономическото състояние на съвременните общества, при което отчаяни хора се борят за все по-малко работни места, а неизбежният неуспех на мнозина се отдава на индивидуалната им непригодност. Не си сдобил достатъчно дипломи или квалификации, не си си намерил втора и трета работа, станал си учител или учен вместо да избереш перспективно поле, пенсионирал си се твърде рано и т.н. Именно затова в следващата година СЗО ще се концентрира върху грижата за психичното здраве на работното място, където често има условия за развиване на безпокойство и последваща депресия.
По данни на Евростат за 2014 г. в България делът на страдащите от депресивни симптоми е по-висок от средния за ЕС, което се дължи на извънредно влошеното психично здраве на хората над 65 г., при които почти всеки пети страда от депресивни симптоми. По-тежка е ситуацията само в Унгария. Ако вземем групата на хората над 75 г., България се оказва едноличен лидер в негативната класация с повече от 1/4 засегнати. Страдащите от тежки депресивни сипмтоми на тази възраст пък са почти три пъти повече от средноевропейското равнище.
Засегнатите от психични заболявания често не знаят за състоянието си или просто не биват насочвани към адекватна помощ от личните лекари, сякаш е нещо нормално да си депресиран или изправен пред друг психологически проблем в България. Шокиращата възрастова разлика може да се обясни само с обективни социално-икономически фактори като острата бедност сред пенсионерите и ограничения достъп до безплатна здравна грижа, който се отразява най-вече на хората в напреднала възраст, разполагащи с малко лични средства.
Статистиката относно психичното здраве е оскъдна, но силно обезпокоителна. Въпреки това тя рядко намира място в публичното говорене или поне не в някакъв смислен контекст. Например, самоубийствата са в челото на причините за смърт при младите до 29 г., но когато някоя звезда посегне на живота си, този ролеви модел често се препредава в детайли и без полезна информация за хората, които биха могли да се намират в сходен риск. От друга страна, пасивната роля на държавата в превенцията на такива случаи у нас изобщо не е тема. Трябва да отбележим, че България има стратегия за превенция на самоубийствата, която е подплатена с близо 1.5 млн. евро от бюджета на Министерство на здравеопазването и Норвежкия финансов механизъм, но липсва какъвто и да е отчет за изпълнението и резултатите от нея от момента на обявяването ѝ през 2013 г.
За някой от предвидените в нея мерки не ни трябва никакъв отчет, тъй като знаем, че няма изграден портал с информация по темата, въпреки че такъв е трябвало да заработи още преди 4 години. Тези средства явно дори не са достатъчни за горещ телефон за подкрепа на хора в риск, защото такъв не е предвиден в стратегията. С подобно средство за превенция на самоубийствата и подкрепа на хора, изправени пред психични проблеми, разполага единствено БЧК. Данните на НСИ показват, че починалите в резултат от умишлено самонараняване са повече от фаталните инциденти при транспортни злополуки, където влизат не само автомобилните катастрофи, върху чиято превенция се работи значително повече, макар и очевидно недостатъчно.
Част от обезпокоителните данни за превенцията и лечението на психични заболявания е свързана с факта, че България е страната в ЕС с най-малко психиатри на глава от населението, като те са едва 75 на милион души. Само Малта и Полша имат по-малко от 100, а други 8 държави са с по над 200. Това не значи, че хората в тези страни страдат повече от психични заболявания, а че получават по-адекватна грижа, когато това се случи.
Психиатрите са всъщност лекари със съответното медицинско образование, което ги отличава от психолозите, чиято роля е свързана не толкова с лечението, колкото с превенцията на този тип заболявания. За съжаление, не разполагаме с актуална информация за броя на практикуващите професията и ефектът от работата им върху населението, но данни на Евростат от 2008 г. показват, че едва 1% от българите над 15 г. са споделили, че са имали консултация с психолог през последната година, като този дял е по-малък само за румънците.
Недостигът на специалисти обаче е най-рисков по отношение на училищата. След въвеждането на делегираните бюджети много от тях нямат възможност да поддържат щат за психолог, а дори и относително големи училища имат само педагогически съветник, понякога само на половин работен ден. Към края на 2016 г. от 2600 училища в страната по-малко от 400 имат психолог, а 700 – педагогически съветник. Освен че са недостатъчни, тези специалисти са концентрирани в региони с по-големи и богати училища. На другия полюс, в шест области – Ловеч, Силистра, Кюстендил, Перник, Видин и Враца – са назначени едва между 5 и 7 психолози или педагогически съветници.
„Барикада“ призовава всички свои читатели да подкрепят петицията за промяна на несправедливата и неработеща данъчна система в България. Подпишете се тук:
