На 1 октомври 2014 година взрив в завода „Миджур“ край Горни Лом отнема живота на 15 души. Три години по-късно заводът има нов собственик, виновни все още няма, а през ноември тази година делото трябва да продължи с разпит на свидетели. Само преди ден кметът на града заяви, че край завода все още имало опасни боеприпаси, които не са премахнати. По този повод „Барикада“ предлага материал на един от нашите автори, публикуван часове след трагедията.
Руската рулетка е смъртоносна игра с огнестрелно оръжие, при която залогът е животът на играчите. Барабанът на револвер се зарежда с един или повече куршума и се завърта. Приближаваш дулото до слепоочието и натискаш спусъка. Ако имаш късмет, оцеляваш.
Да играеш на руска рулетка с живота всеки ден – това е била задачата на няколко десетки българи в завода „Миджур“ край село Горни Лом. На 1 октомври 2014 година куршумът се оказа в цевта и играта на „ломска рулетка“ води до смъртта на 15 души.
„И днес оцелях!“
Син, съпруга, сестра, майка и близки са чували тази реплика по-често от „Добър ден“. Изрича я техният баща, съпруг, брат и син – работник в завода. Така и не я чуват на 1 октомври тази година. Вместо това чуват мощен взрив, който буквално заличава един от цеховете в завода, а с него и всички работници на смяна. Смъртоносната рулетка в Горни Лом завършва толкова трагично, че след взрива доказателство за присъствието на „играчите“ остават само техните обувки.
За разлика от оригиналния вариант, при родната разновидност причината да рискуваш да участваш би могла да бъде само една – тотален недоимък, мизерия, спасение от глада. Живот, възможен единствено разчитайки на празното място в барабана на револвера. Ако се съди по разказите за условията на труд в завода, погубил 15 живота, то при ломската рулетка е липсвал само един куршум в барабана. Няколко десетки семейства всеки ден са се молели и днес да имат късмет. И днес да чуят: „Оцелях“. Ден след ден, година след година.
Около 17:00 часа на 1 октомври, пистолетът най-после гръмва в слепоочието на родната действителност. Взривът в село Горни Лом изкънтява чак до Белоградчишките скали. Първоначално всички се надяват инцидентът да се размине с три ранени жени, но с всяка изминала минута става все по-ясно, че трагедията е много по-голяма. Ужасът от фаталното завъртане на барана се разнася бързо. 15 души, принудени всеки ден да обезвреждат мини с голи ръце, са изпепелени. Властите ги обявяват „в неизвестност“ само докато измъдрят речите си. По обед на следващия ден новината е съобщена – надеждите да има оцелели в цеха са се изпарили.
Залогът в смъртоносната игра? 250 лева.
Толкова е получил през август 44-годишен мъж, една от жертвите на взрива. Съпругата му и сестра му разказват, че преди да приеме работата бил безработен цели две години. Жена му също остава без работа, а синът им е студент и се нуждае от средства за обучението си. Така мъжът от Монтана започва работа в цеха в село Горни Лом. Първоначално съобщил на близките си, че е „по-добре да не знаят“ какво точно ще работи там. По-късно става ясно – ръчно обезвреждане на мини. През последните месеци на няколко пъти споделя у дома, че работата му е прекалено опасна и ще подаде молба за напускане. Оставя го за утре. И за утре. И за утре. В крайна сметка „утре“ пристига с взрив и донася смърт.
Недоимъкът е превърнал хората от региона в роби. Защото какво друго, ако не форма на робство, е да работиш за 250 лева в цех за обезвреждане на боеприпаси? Новото българско робство е икономическото робство. То те принуждава да търсиш начин да оцелееш, като рискуваш самото си оцеляване. Неоробството – това е абсурдът да обезвреждаш мини, за да не гръмне напълно животът ти. Но ето, че нещата фатално се обръщат за 15 новопоробени българи.
Няколко автомобила са наредени пред полицейската блокада на пътя към фаталния завод часове след трагедията. В тях са близките на работниците, които все още се водят „в неизвестност“. Не им казват нищо, не знаят нищо. В очите им има сълзи, но още по-ужасяващо е болезненото примирение – знаят много добре при какви условия са работили близките им в завода. Пистолетът най-после е гръмнал. Няма ги. Останали са само обувките. И всичко това – за 250 лева. При повече обезвредени мини и парите стават малко повече – нали така работи пазарът.
„Къде е държавата?!“
Два дни след ужаса в Монтанско, въпросите наброяват завъртанията на барабана, преди да се стигне до трагедията на 1 октомври. Сред обичайните са: „Къде е държавата?“, „Защо държавата е позволила на собственика да продължава дейността си при тези условия?“. Държавата, държавата, държавата… През всички тези 25 години тази дума беше превърната в мръсна. Заради държавниците бе намразена до кости самата държавност. Тя бе хулена, оплювана, гонена и призовавана да се махне завинаги и отвсякъде. „Държавата трябва да се оттегли изцяло от този сектор“; „Държавата не трябва да се бърка и да пречи в тази сфера“; „Намесата на държавата може единствено да вреди“; „Държавата е неизменно лош стопанин“. Това са добре познатите мантри на прехода.
Е, частният стопанин Валери Митков – председател на Съвета на директорите на „Видекс“ АД, собственик на завода „Миджур“, харесва ли ви повече? Във финансовия отчет на завода за 2012 година е записано, че членовете на Съвета на директорите – Валери Митков, Ирина Миткова и Емил Митков са получили 462 хиляди лева. Това прави по 154 хиляди лева за всеки от членовете на семейството или по около 13 000 месечно. За персонала от 102 души към онзи момент отчетът сочи, че са отишли 674 хиляди лева – средно по малко над 6600 лева за годината или по 550 лева на месец, като в това число се включват осигуровките. След изваждането на данъка върху доходите на физическите лица и процента лични осигуровки се оказва, че „стопаните“ са получавали над 20 пъти повече от своите служители. Разбира се, в това според мнозина вероятно няма нищо лошо. Може би – стига в техните задължения да не се включваше осигуряването на условия, при които заводът да не полита във въздуха.
Горящи редовно електрически табла, стара техника, липса на необходимата за подобна работа екипировка на служителите – за това разказват близки на загиналите. В „Миджур“ е имало инциденти и преди онзи ден. Предписанията на контролиращите органи са изпълнявани, ама не съвсем. Част от наказателните постановления са паднали в съда. Вероятно хората са били допълнително притискани да подписват спорни договори, регламентиращи неоробството им. Според самия служебен министър на труда и социалната политика този завод „едва ли ще заработи отново, тъй като при тези условия за работа той не трябва да работи“. Г-н Христосков, от завода останаха огромен кратер, ужас и обгорени обувки. За какво заработване говорите изобщо?
Причината, разбира се, не е единствено в „стопанина“ Валери Митков. Нито пък държавата би могла да бъде невинна, напротив. Виновна е, при това фатално. Вината ѝ, обаче, е в отсъствието, а не в прекомерното присъствие. Разликата е огромна. Крещим за дерегулация, а после се питаме „Къде е държавата?“. Гоним я от всеки сектор и заклеймяваме всяка регулаторна намеса, а после се питаме защо няма правила и защо те не се спазват.
Тогава нека да не бъде странно, че частните стопани с лиценз за обезвреждане на държавни боеприпаси ще пестят от безопасност в името на своята по-висока печалба. Нека не бъде странно, че за 250 лева в края на месеца, притиснати от немотия бащи и съпрузи ще са готови да играят на руска рулетка с гръцки мини. Нали това са законите на джунглата, нали така работи пазарът – в името на печалбата и оцеляването.
Докато група хора с пряк интерес правят така, че думата „държава“ да бъде мръсна, във въздуха ще продължават да летят цехове; села и градове ще бъдат заливани от язовири на местни феодали, а асансьори-убийци ще продължават да отнемат животи, защото няма държава, която да ги контролира и наказва.
А след поредното завъртане на барабана на българската рулетка, все по-рядко ще успяваме да чуем от бащите си думите: „И днес оцелях!“.
Материалът е публикуван за първи път на 3 октомври 2014-та година в Информационна агенция БГНЕС.
About The Author
