Страната ни скандално отсъстваше от състоялия се на 14 и 15 май в Пекин световен форум „Един пояс, един път” с участието на президенти и премиери от 30 държави, заинтересовани от гигантския транспортен и инфраструктурен проект на Китай, известен като „Новия път на коприната”. Целта му е да свърже с ефективна търговска мрежа по суша и море Азия, Европа и Африка. Сред участниците на най-високо ниво, които договориха рамката на мащабното трансконтинентално сътрудничество, бяха и лидерите на Турция, Гърция, Сърбия, Унгария, Чехия, Полша, Италия, Испания и т.н. Къде беше Бойко Борисов?
Проверка на „Барикада” установи от сигурни източници, че всъщност участие на премиера в този форум, обявен от домакините в Китай като среща на най-високо равнище, от българска страна дори не се е предвиждало.
Замислено било в Пекин да се изпрати делегация начело с министъра на икономиката.
Когато в София се получила китайската покана за „Един пояс, един път”, на власт било още служебното правителство на Огнян Герджиков. И понеже в онзи момент нямало премиер титуляр, българският отговор бил, че ще участваме на ниво икономически министър.
Тук трябва да направим първия „стоп”. Каквото и да е правителството, то е правителство. Когато то получава покана за форум от такъв мащаб и такъв ранг, то е длъжно да направи адекватната преценка, че достойното представяне там на нашата държава не е „отбиване на номера” на някой дежурен посолски коктейл, а важна съставляваща от дълъг стратегически процес, пряко свързан не с преходната съдба на един или друг кабинет, а с националния интерес на България. Тоест – хрумването страната ни там да бъде представена от икономически министър, а не от министър-председател само по себе си е симптом на отчайваща некомпетентност или направо неадекватност.
Източниците ни казват, че китайците, сблъсквали се вече с какви ли не български странности (ще ги споменем по-нататък), приели с китайска мъдрост и хладнокръвие и тази. Друг е въпросът как са я изтълкували. В онази култура нищо не се преглъща безследно и българското „карай да върви” изобщо не върви. Китайците, разбира се, дипломатично приели отговора от София и се подготвили да посрещнат наша делегация на министерско ниво. Стъкмили ѝ съответстваща програма.
А сега вторият „стоп”. Междувременно тук минават изборите и идва на власт поредният нов кабинет на Бойко Борисов. Съответно се сменя и икономическият министър – постът отива при Емил Караниколов. Докато поеме щафетата от служебния си предшественик и навлезе в документацията, така и не успял да стигне до записаното за 14-15 май участие във форума в Пекин. И силно се изненадал, когато звъннали китайците да проверят кога точно каца в столицата им българският икономически министър. Оказало се, че графикът му вече е пълен и в него никак, ама просто никак не може да се намери пролука за онова там пекинско коктейлче… А, имало програма? Е добре де, ще я отменят, какво толкова…
Ето така в крайна сметка се оказа, че България, на която географията е подарила уникално място, поставящо я на трасето на един от епохалните проекти на съвремието ни, не се появи на кръглата маса в Пекин, край която седнаха държавни и правителствени ръководители от 30 държави, за да очертаят трасето на новия световен ред. Най-вероятно това трасе сега ще ни заобиколи, а страната ни безнадеждно изпуска скоростния китайски влак с милиардни инвестиции.
Интересно, дали премиерът Бойко Борисов изобщо е разбрал какво е изпуснал в Пекин?
Във въпроса няма ирония. При това ниво на администрацията му напълно възможно е до него изобщо да не е стигнала информацията, че в китайската столица се провежда форум с такъв размах. Ако знаеше, трудно е да се допусне, че би изпуснал възможността да седне на световната кръгла маса там и да се снима до толкова много ключови лидери. И все негови приятели, разбира се.
Трудно е да се допусне също, че българският премиер не си дава сметка какво значи проектът „Един пояс, един път” и какви огромни инвестиции и дългосрочни постоянни приходи е в състояние да донесе той на България. Миналата есен Бойко Борисов ясно доказа, че добре схваща значението на епохалната китайска инициатива, превърнала се вече и в глобална.
Тогава българският премиер, който беше поставил на карта и собственото си управление, обвързвайки го с резултатите на президентските избори у нас, точно в навечерието на първия им тур, състоял се на 6 ноември, заряза нашенската предизборна треска и отлетя за Рига. Защото на 5 ноември там се откриваше петата поредна среща на правителствените ръководители на Китай и страните от Източна и Централна Европа – формат, станал известен като 16+1 и тясно вплетен именно в инициативата „Един пояс, един път”. Китайският премиер Ли Къцян дори благодари на Борисов, че именно в този важен вътрешнополитически момент за България все пак е намерил възможност да участва и в срещата 16+1.
Не по-малко усърдие прояви българският министър-председател и на предходната – четвъртата поред – такава среща, която се състоя през ноември 2015 г. в китайския град Суджоу. Там Борисов заведе със себе си и шестима министри. Вярно, не можа да достигне чешката делегация, пристигнала с два самолета и останала цяла седмица. Но все пак показа, че е влязъл в час със значението на Китай и на стратегическите му проекти.
Уви, тези две премиерски участия – през 2015-та и 2016-та – бяха предшествани от други две негови
отсъствия – на срещите 16+1 през 2012 г. във Варшава и през 2014 г. в Белград.
През 2013 г., когато тази сбирка се проведе в Букурещ, тогавашният премиер Пламен Орешарски не я пропусна.
Отсъствието на Бойко Борисов от първата такава среща във Варшава през 2012 г., на която той изпрати тогавашния финансов министър Симеон Дянков, направи лошо впечатление. В Китай, а и в цяла Азия отдават голямо значение на протокола, на йерархията, на уважението към деловия партньор. След като премиерът на една държава не си прави труда да отиде на среща с премиера на Китай, а всички останали 15 премиери са там, какъв извод може да следва от това за въпросната държава? Правилно – че не се интересува от възможностите, които биха могли да ѝ се отворят от такова сътрудничество.
Орешарски на следващата година се опита да позачисти петното. Но после дойде пак ред на Борисов да поеме премиерския пост. Изборите, които го върнаха на власт през 2014 г., бяха през октомври. И чак два месеца по-късно – през декември – в Белград се състоя третата среща 16+1. Тоест – новият-стар премиер Борисов напълно можеше да смогне да участва в нея. Вместо това той пак се оказа единственият ръководител от Източна и Централна Европа, който липсваше и в Белград. Буквално в последния момент изпрати натам вицепремиерката Румяна Бъчварова.
Други регионални участници в онази среща очевидно са показали много по-адекватно поведение и резултатът не закъсня: скоро след това премиерите на Китай, Унгария, Сърбия и Македония подписаха споразумението за изграждане на високоскоростна жп линия, която заобикаля България и е насочена към свързване с вече взетото от китайците пристанище в Атина.
Дали най-после този очеваден факт е накарал Борисов да прозре, че
обучените му в друга геополитическа школа външни министри го съветват зле,
но е факт, че от следващата 2015-та той наистина положи големи лични усилия да демонстрира пред Китай повишена заинтересованост и активно присъствие на четвъртата и петата срещи 16+1. Видимо личеше старанието му да измие първоначалното лошо впечатление и да стопи всякакви недоразумения в отношенията с китайците.
Ето защо съвсем необяснимо е какво му стана сега, та не отиде лично до Пекин и за сегашния толкова мащабен и представителен форум „Един пояс, един път”?
Нека пак подсетим – там бяха държавните и правителствените ръководители на 30 страни, сред които личните му приятели Виктор Орбан и Реджеп Ердоган, както и съпаратиецът му от ЕНП Мариано Рахой. Там бяха и генералният секретар на ООН Антонио Гутериш, директорът на МВФ Кристин Лагард, президентът на Световната банка Джим Йон Ким. Да не говорим за руския президент Владимир Путин, който държа фундаментална реч за изчерпаните досегашни модели на глобализация, за растящата роля на Евразия и колко е важно приобщаването също на Европейския съюз с цел изграждане на единно пространство за сътрудничество от Атлантическия до Тихия океан.
Ключово слово държа, естествено, и домакинът – китайският президент Си Цзинпин. Той изложи петте принципа, въз основа на които ще се гради международното сътрудничество в рамките на „Един пояс, един път” – поддържане на мира и взаимно уважение; съвместно развитие, балансирано разпределяне на благата, координиране на индустрии и финансови системи, обединяване на енергийни и транспортни мрежи; откритост, водеща към прогрес; иновации и сътрудничество в новите технологии; обмен в културата, образованието, спорта.
За онези, които повече се влияят от финансовите измерения, Си Цзинпин също предложи конкретика – в рамките на „Един пояс, един път” се предвиждат
над 55 милиарда долара кредити от китайски банки и около 9 милиарда преки китайски помощи
за страни и организации, участващи в мащабния проект.
В края на пекинския форум, състоял се на 14 и 15 май, участниците приеха и заключително комюнике. В него 30-те държавни и правителствени ръководители декларираха, че сътрудничеството по инициативата „Един пояс, един път” ще се базира на равноправни консултации, взаимна изгода, хармония и толерантност, пазарни механизми, балансираност и стабилност. Ще се зачитат принципите и резолюциите на Съвета за сигурност на ООН, нормите на вътрешните законодателства, териториалната цялост и суверенитета на държавите партньори. Планирането и реализирането на проектите ще се осъществява чрез консултации и преговори.
Подписалите комюникето се ангажират да се съобразяват с интересите на другите партньори, с естествените културни различия, със спецификата на всяка страна. Отбелязва се важността на пазарните и справедливите делови механизми, а също и ръководната роля на националните правителства, които играят ключова роля в осъществяването на открита, прозрачна и недискриминационна политика. Подчертава се необходимостта съвместните проекти да се базират на високи нормативи и стандарти, да са обосновани икономически, социално, фискално, финансово и екологически, да залагат на устойчив икономически ръст, на обществен прогрес и на защита на околната среда.
В тези формулировки няма нищо, което би допуснало предположението, че българският правителствен кабинет и лично премиерът би могъл да има каквито и да било политически или геополитически задръжки за участие във форума „Един пояс, един път”.
Тогава защо, по дяволите, България липсваше на този ключов форум? Заради некадърност на администрацията ни? Заради
байганьовска убеденост, че все едно „китайците няма къде да идат”,
че заради географията така или иначе ще трябва да прокарат жп линията си през наша територия?
Всъщност широко тиражираните в медиите по света линии през картата, които очертават както железопътната, така и морската част на проекта „Един пояс, един път”, са все още хипотетични. Те лесно могат да се променят, да заобикалят неудобни препятствия.
Вижда се, че отсечката на жп линията, която евентуално може да мине през наша територия, е насочена към… Москва. Ако държавното ни ръководство продължава да предпочита спазването на изработени другаде норми в отношенията с Русия, то заинтересованият от мащабното руско участие в проекта Китай с лекота ще избере по-благоразположени в това отношение трасета. А вероятно вече ги е и избрал. Споменатото подписване след Белградската среща през 2014-та на споразумение за изграждане на жп линия през Македония, Сърбия и Унгария вече е гарантирало по-спокойния и сигурен маршрут за китайските интереси. А ние можем да помахаме отдалеч на подминаващия ни скоростен китайски влак.
About The Author
