За някои неща не може да се мълчи. Във вторник по обед образователният министър Николай Денков се срещна с представители на Националното сдружение на общините, за да умуват как да противодействат на агресията в училище. И понеже няма как кой знае какво да измъдрят, тоест влакът отдавна е изтърван, а и защото единствената що-годе ефективна мярка – разкриването на лекарски кабинети, е неизпълнима,
решиха да препратят към публиката наглост, обвита в целофан.
„След всеки инцидент с дете учителите ще бъдат задължени да го консултират с медицинско лице, независимо дали има конкретни оплаквания. Ако в училището няма здравен специалист, преподавателите ще трябва да търсят личния лекар на детето. МОН ще въведе такова изискване с промяна в Наредбата за приобщаващото образование. Грижата и решението как да се действа при инцидент с дете трябва да се поеме от компетентно медицинско лице, а не от учителите.”, възвести министерството. Друга реална „мярка” срещу изстъпленията в училище не бе произведена. По стар сценарий „новината” бе препредадена с абсолютна сериозност от телевизиите във вторник вечерта, макар да заслужава единствено презрение.
Глупостта „обаждане на личния лекар след всеки инцидент, независимо дали пострадалото дете има оплаквания”, е конкретно по повод смъртта на 11-годишната Габриела в 52-ро столично училище. Детето е починало доста след удара в корема, никой не е предполагал фаталната развръзка. И понеже училищни лекари в много училища няма, то според решението след всеки юмрук, ритник, падане или спъване следва да се звъни на личния лекар… И какво ли ще направи той?
Ще хукне към училището? Ще диагностицира по телефона?
Или ще си прекъсне почивката, ако е в такава? То и сега в училище се реагира по същия начин – звъни се на лекар, най-често спешен, ако учителят прецени. Новото обаче е, че преподавателят вече трябва всеки път да звъни, а докторът по телефона ще казва какво и как (ясно е, че няма да се втурне). Само си представете какво би се случило при трагедията в 52-ро: момиченцето получава ритник в корема, става, изправя се, влиза в час; учителят се обажда на личния лекар, той пък пита: „Има ли му нещо?”; „Ми нищо му няма”, отвръща преподавателят, защото вижда детето в нормално състояние. Следствието щеше да е същото.
Ритници, удари, блъскане, падания… в училище са десетки на ден.
Учителят нито може да разбира от медицина, нито всеки път да звъни на лекар.
Нито пък лекарят цял ден може да се занимава само с ученици.
Денков и хората му много добре знаят неприложимостта на „мярката”. Малка гадна подлост е, че прехвърлят отговорност към личните лекари, която те няма как да носят. Обаче има и една голяма подлост. Променената наредба ще вкара на книга изисквания, които няма как да се изпълняват – подобно на „външни лица да не припарват до училищните дворове”, „детето да бъде винаги под наблюдението на персонала” и т.н. И така при следващ инцидент някой дребен човечец – учител, директор, или охранител, ще изгори. МОН ще си измие ръцете с него.
След всеки инцидент в училище поредният министър – редовен или служебен, измисля „мерки” – паник бутони, видеонаблюдения, мобилни охрани, пенсионирани полицаи като пазачи, психолози… Резултат няма. На Денков се падна да обогати имитациите с хрумка за личните лекари – това се случи като цяло. Презрение заслужават тези хора, защото бъдещето на децата е най-болезненият проблем. Нагли са, тъй като не ги е срам да произвеждат бутафория точно по тази тема.
А ако някой наистина иска реални действия, то
просто трябва прекрати слободията в училище –
нужни са санкции, контрол, увеличаване на правата на учителя спрямо ученика и т.н. Не е единствено решение, но е задължително. Обаче това изисква МОН, дори и всичките ни политици да се отрекат от 25-годишните „реформи”, които налагаха в образованието. Няма как да се случи. Затова ще ни занимават с имитации и подлости.
About The Author
