В категории:История / Общество / Политика

Безполезни чествания

Левицата е в такова жалко състояние, че дори и да иска да отбележи по някакъв смислен начин Октомврийската революция, тя просто няма нито достатъчно знания за собствената си история, нито пък капацитет, за да ги осмисли

Нищо не ни остана от революцията преди 100 години, и нищо не ни остана след нейния юбилей.

В контекста на настоящата политическа ситуация е напълно логично, че стогодишнината от революцията бе отпразнувана най-вече с актьорски сценки от миналото по площадите на Москва и Санкт Петербург – ефектни за очите, но без реално съдържание и почти аполитични.

Остава ни само надеждата, че някъде, все пак, съществуват все още хора или групи, които ще отделят поне малка част от деня си за политически размисъл.

А има за какво да се мисли. Тук въобще нямам предвид някакви програмни проектирания в сегашно време – наследството от революцията не се ограничава само до „Априлските тезиси”, а политическото мислене не може да се състои само в механично им копиране в нашата реалност. Имам предвид това, което се случи по-късно – с идването на власт на Йосиф Джугашвили и факта, че сме част от определен исторически процес, независимо дали това ни харесва или не. Колкото повече сме осъзнати за това, толкова повече ще имаме шанса да достигнем равнище на такава политическа зрялост, която ще ни позволи да излезем от трагичната изолация, в която левицата сама се вкара.

Освен важните стратегически решения и произлизащите от тях идеологически заключения (октомврийска реликва, станала днес особено сложна за почти всички), левицата е повлияна и от няколко различни, но често повтарящи се и невероятно разпространени практики, чиито корени са в далечната 1917-та година и в това, което настъпи по-късно. Огромен успех би било в тази символична годишнина левицата да се отърси от тях!

Революцията в Русия бе вероятно най-важното политическо събитие в човешката история. Тя, за първи път успя да събори гигантското монархично-пазарно подтисничество и показа могъществото на човешкия потенциал.

Това се случи при много критични обстоятелства. Системата и нейните структури не искаха да се предадат, 16 военни експедиции (някои източници твърдят дори, че 21) от различни страни се притекоха на помощ на статуквото, но Червената армия успя да спаси и защити революцията с цената на много жертви. Новото болшевишко правителство трябваше да действа на два „фронта”: катастрофалната ситуация на живот в страната и последиците от международната изолация – най-тежката от които беше икономическия колапс.

След поражението на революцията в няколко европейски страни (начело с Германия) през първата половина на 20-те години, изчезна надеждата за озаптяването му. Комплексната и сложна конюнктура доведе до спад на мобилизацията и мотивацията в партията. Още към края на гражданската война през 1922 г. Владимир Ленин заявява на осмия конгрес на Съветите:

„Другарят Троцки продължава да говори за работническа държава и безпаметно повтаря това. Това е абстракция. (…) Нашата страна не е изцяло работническа и това е основният ни проблем. И това е една от грешките на другаря Троцки. (…) Нашата държава е работническа държава, но с бюрократична деформация”.

Година по-късно ситуацията продължаваше да е критична.На 2-ри март 1923 г. в известната статия в „Правда”, озаглавена „По-добре по-малко, но по-добре”, Ленин заявява:

„Нашият държавен апарат е в такова жалко състояние – да не кажа, трагично – че ние трябва преди всичко старателно да преосмислим борбата си с неговите недъзи, незабравяйки, че те са резултат от миналото. Минало, което още не е изцяло преодоляно и културата му все още не е в пълно забвение. Говоря тук за култура, защото като постижение можем да смятаме само това, което се е превърнало в част от нея, това, което се е превърнало в навик и ежедневие. Можем да кажем, че при нас, това, което е положително в социалната организация, не е съвсем осмислено, не е изцяло разбрано, не е усетено, не е тествано и не е потвърдено от опита и така нататък. Ясно е , че не би и могло да бъде другояче в революционна епоха и при такова зашеметяващо темпо на развитие, което в рамките на пет години след края на царизма ни доведе до съветската система”.

Този, както и много други социално-културни проблеми се наслагват върху тежкото икономическо състояние в страната. Същата година Троцки публикува важно есе по темата: „Водка, църква, кино“.

Невъзможно е, разбира се, в рамките на няколко реда да изчерпим въпроса около политическата деградация на младата съветска държава и нейните причини – на тази тема са написани стотици книги, но въпреки всичко трябва да се отбележат тези елементи, в името на историческа истина, чиято липса днес се усеща все повече.

Младата съветска държава и измъченото ѝ общество не съумя да издържи на натиска на контрареволюцията, която бе извършена от Сталин и неговите съмишленици. Той беше този, който сложи край на Октомврийската революция, създавайки странен, често ужасяващ конгломерат на абсолютна монархия с елементи от социалистическата система. Това негово „творение”, просъществувало седемдесет години, премина през различни етапи. През втората половина на 70-те години, КПСС, беше вече просто една обикновена партия на властта, но действаше в съответствие с моделите и навиците, които се създадоха по време на контрареволюцията. И в наш ущърб този тип политическа култура не само оцеля, но се софистицира и засили.

Пост-сталинският модел на организация, мислене и поведение е днес доминиращия модел на левицата.

Разбира се, тук не става въпрос за бруталните репресии, убийства, изгнание и т.н. Проблемът е тоталитарния модел на мислене, който постоянно генерира в левицата налудничави идеи и все по-екстравагантни идентичностни обсесии. За съжаление не самата Октомврийска революция е оставила най-голям отпечатък в историческото съзнание на левицата, а модела издигнат върху трупа ѝ.  За това до ден днешен по бюрата на леви парии, организации, групи и групички, колкото и да са периферни вършее духът на т. нар. „демократичен централизъм“. За това веднага се появяват тенденции към задължително идеологическо единство, склонност към потайност, желязна привързаност към устави и регламенти, създаване на множество структури, взаимни подозрения, мания всичко да е „официално” (официални канали за комуникация, официални решения, официални тържества…), липса на зачитане на личната свобода, бягство от лична отговорност която винаги се товари върху комитети, комисии и полит-бюра, централизъм, политическа фобия относно самостоятелността и самоуправлението, маниакална любов преминаваща понякога в метафизично отношение към „държавата”, без оттенък на какъвто и да било размисъл или поне поставяне под въпрос що за явление е това освен група служители и длъжностни лица, политически лайфстайл включващ  преследване на „вредители”, „нарушители”, „врагове”, и т.н. … Списъкът е дълъг….

Същевременно (много би ми се искало да кажа – диалектически, но това е просто от глупост) левицата, черпейки модели от съветския период, демонстрира огромните си комплекси спрямо него. Крайъгълният камък е липсата на елементарна културо-политическа автономия и чувство за мярка, без които политика не може да се прави. Иначе, ще продължим да изпадаме в двете крайности – ту сектантщина, ту опортюнизъм.

При такива условия няма какво да празнуваме – трябва да действаме.

Боян Станиславски

Роден в София, постоянно живущ в Полша; публицист, преводач и издател. Автор е на коментари и анализи в различни полски и български вестници и списания. Работи като зам. главен редактор на ляв полски сайт Strajk.eu. От 2008 година е кореспондент в Полша на Българското национално радио.

Оставете коментар