В категории:Общество

Ленин знаеше, че революцията няма да стане за една нощ – трябва да имаме това в предвид, докато капитализмът се срива пред очите ни

Докато лявата съпротива срещу глобалния капитализъм отново и отново се проваля в опитите си да спре напредъка му, тя по странен начин остава извън досег с множество знаци, показващи прогресивната му деградация, твърди Славой Жижек

„Но къде е Ленин?“ Снимка: facebook.com/HumansOfLateCapitalism

Славой Жижек, Independent

Може би най-ключовото постижение на Ленин е, че тихомълком отхвърля ортодоксалната марксистка идея за революция като необходима стъпка в историческия прогрес. Вместо това той започва да споделя прозрението на френския революционер Луи Антоан дьо Сен Жюст, според когото революцията е като моряк, управляващ лодката си в неизвестни води.

Това бе отговорът на Ленин на големия проблем на западния марксизъм – как става така, че работническата класа не успява да се превърне в носител на революцията? По това време западният марксизъм е в непрестанно търсене на други социални групи, които могат да играят ролята на революционен агент, който да замести несклонната работническа маса. В един момент това бяха селяните от Третия свят, студентите, интелектуалците и отхвърлените от обществото хора… като се стигне до бежанците, които днес някои отчаяни левичари приветстват като „номадски пролетарии“.

Провалът на работническата класа като революционен субект е в самата основа на болшевишката революция – талантът на Ленин се проявява, когато той открива „гневния потенциал“ на разочарованите руски селяни. Октомврийската революция побеждава благодарение на лозунга „Земя и Мир“, насочен към огромното мнозинство от селяни, овладявайки по този начин краткия момент на тяхното радикално недоволство.

Ленин мисли в тази насока близо още десетилетие преди революцията. Поради това той е ужасен от перспективите за успех на поземлените реформи на Столипин, имащи за цел да създадат нова силна класа от независими земеделски производители. Ленин пише, че ако Столипин успее, шансът за революция ще бъде изгубен в продължение на десетилетия.

Всички успешни социалистически революции, от Куба до Югославия, следват този модел, като грабват възможността в някаква критична ситуация, възползвайки се от протичащите националноосвободителни борби или друг „капитал на гнева“.

Въпросът е не само, че революцията вече не се вози на влака на историята, следвайки неговите закони – проблемът е съвсем друг. Сякаш има някаква историческа аксиома, някаква малко или много предопределена линия на историческото развитие, изглежда, че революцията е възможна единствено в нейните пролуки и пропуквания, единствено „срещу течението“.

Често виждаме противопоставяне на „решителния“ Ленин от 1917 година срещу по-прагматичния и реалистичен Ленин от края на живота му, който се опитва да институционализира революцията по много по-сдържан начин. Това, което е общо и при двете позиции обаче е безмилостната воля властта да бъде взета и след това задържана на всяка цена.

Съсредоточаването на Ленин в завземането на властта не е само израз на желанието му за власт, то е много повече – неговата мания (в добрия смисъл на думата) е свързана със създаването на „освободена територия“ – пространство, контролирано от освободили се сили, стоящи извън глобалната капиталистическа система.

Ето защо поетичността на перманентната революция е напълно чужда за Ленин – след като всички надежди за общоевропейска революция се провалят в началото на 20-те години на миналия век, някои болшевики смятат, че е по-добре да изгубят властта, отколкото да се налага да се изправят срещу създалата се неблагоприятна реалност, Ленин обаче е бил ужасен от тази идея.

От друга страна, желанието на Ленин да създаде и запълни „свободно пространство“ извън капиталистическата система е доста утопично. Парадоксът се състои в това, че той е прагматичен в стремежа си към власт, но и утопичен във вижданията си какво да прави с нея.

Днес ние се намираме в сходна ситуация. Докато лявата съпротива срещу глобалния капитализъм отново и отново се проваля в опитите си да спре напредъка му, тя по странен начин остава извън досег с множество знаци, показващи прогресивната деградация на капитализма. Сякаш двете тенденции (съпротивителната и саморазрушителната) се движат на различни нива и не могат да се срещнат. Ето за това имаме много безплодни протести паралелно с видимия разпад на настоящата система. Тези две тенденции не могат да се обединят в един координиран акт на емпанципиращо превъзмогване на капитализма.

Как се стигна до това? Докато (по-голямата част от) левицата отчаяно се опитва да защити старите права на работниците срещу настъплението на глобалния капитализъм, то за пост-капитализма говорят изключително и единствено „най-прогресивните“ капиталисти – като Илон Мъск и Марк Зукърберг. Сякаш самата тема за прехода от капитализма какъвто го познаваме към пост-капиталистическия ред е била приватизирана от капиталистите.

Макар че Маркс предостави ненадминат анализ на възпроизвеждането на капитализма, неговата грешка не бе само в това, че залагаше на окончателният разпад на капитализма, поради което не успя да схване как той излиза по-силен от всяка криза. Но има една още по-трагична грешка.

По думите на немския социолог Волфганг Щреек – Марксизмът е бил прав за „окончателната криза“ на капитализма. Днес ние явно навлизаме в нея, но кризата е точно това – продължителен процес на загниване и разпада, без лесно хегелианско „снемане“ (Aufhebung) на хоризонта. Няма някаква сила, която да придаде на този разпад положителен заряд и да го трансформира в еволюция към по-високо ниво на социалната ни организация.

С оглед на апокалиптичните перспективи за близкото ни бъдеще, от екологичните катастрофи до масовите миграции, трябва да си припомним, а и да следваме съвета на Бекет: „Опитай отново. Провали се отново. Провали се по-добре.“

Истинската утопия е идеята, че ако продължим в рамките на съществуващата глобална капиталистическа система, ще можем да се спасим. Затова повече от всякога имаме нужда от ленинския дух на радикализъм, съчетан с безмилостна прагматичност.

Може би си струва човек да рискува и да повтори класически съветски виц:

В една от официалните московски галерии висяла картина, озаглавена „Ленин е във Варшава“. Художникът бил нарисувал Надежда Крупская, съпругата на Ленин, която се е отдала на див секс в стаята си с млад член на Комсомола. Изненадан посетител попитал намиращия се до него гид: „Но къде тук е Ленин?“, на което гидът спокойно отговорил „Ленин е във Варшава“.

Нека си представим подобна изложба в Москва през 1980 г., с картина със същото заглавие, изобразяваща група от най-висши членове на съветската номенклатура, обсъждащи „опасността“, която полското движение „Солидарност“ представя на интересите на Съветския съюз. Изненадан посетител пита водача: „Но къде е Ленин?“, А последният отговаря: „Ленин е във Варшава“. Въпреки западните интервенции, съгласувани от папата, Рейгън и други, Ленин е във Варшава през 70-те и 80-те – неговият дух бе в работническите протести, от които се роди солидарността.

 

Оставете коментар