В категории:Анализи / Свят

„Ние сме с теб, Каталуния“: Бунтът в Испания е нещо по-голямо от знамената и езика

Историите за „разбиването” в съвременна Европа – независимо дали става въпрос за отделяне от национална държава, обща валута или самия ЕС – са движени от един централен факт: сегашната система не работи

Протест пред централата в Барселона на управляващата в Мадрид Народна партия. Снимка: El Pais
Протест пред централата в Барселона на управляващата в Мадрид Народна партия. Снимка: El Pais

Пол Мейсън, Guardian

Първата група, която се опита да изгради барикада, беше от ученици. Те използваха мантинелите от улицата и ги вързаха с дебел кабел. Следващата група беше от млади мъже с наболи бради и момичета в суитчъри, които изразиха несъгласие с работата на първите. Те искаха вместо това бариерите да бъдат струпани върху някакви торби с цимент. Докато обсъждаха възможностите пристигна трета група, която разглоби оригиналната структура и я преправи на дълбока няколко метра преграда.

Това се случи в неделя сутрин в един университетски комплекс в Барселона, който служеше за избирателна секция за референдума за независимост на Каталуния. Вотът бе обявен за незаконен от испанската държава, но бе решителен за каталунското коалиционно правителство, което бе формирано около една цел: независимост или нищо.

Социалните мрежи се изпълниха с кадри на полицейско насилие срещу мирни граждани, млади и стари, които искаха да гласуват. Възрастни хора, съборени на земята; бягащи жени, удряни с палки; полицай в пълна екипировка, скачащ от стълбите върху човек. Тези кадри ужасиха Европа, но хилядите хора, струпани около секцията, не изглеждаха уплашени или изненадани.

След референдума за независимост в Шотландия през 2014 г. и гръцкия вот против остеритета през 2015 г., хората, които се противопоставят на икономическия и социален ред в Европа са наясно, че тактиките са сплашване от страна на държавата са част от процеса.


Макар и брутални, действията на Гражданската гвардия (жандармерията) в неделя бяха обмислени. Това се виждаше от избирането на отряди за борба с безредици от други региони, където битовата омраза към каталунците е широко разпространена, атакуването на възрастни хора и жени, както и селективността на интервенциите, които според хората по барикадите бяха насочени основно към квартали на средната класа.

В кораби на пристанището имаше хиляди жандармеристи. Ако Мадрид искаше, можеше бързо да конфискува всяка урна, можеше и да блокира мобилното приложение, което каталунските власти използваха, за да съпоставят резултатите с избирателните списъци. Министър-председателят Мариано Рахой обаче искаше да прати по-фино послание: нека най-пламенните сепаратисти да бъдат оставени да гласуват и главите им да бъдат разбити, докато останалата част от населението бъде сплашвано да не участва.

В шестте избирателни секции в северната и източната част на Барселона, които посетих в неделя, само една бе затворена. Зад счупения прозорец на обществения център се виждаха две 15-годишни момчета с каскети, пазещи единствената урна, която са успели да скрият от жандармерията. Гласоподавателите обаче просто бяха отишли в други секции – краят на опашката за най-близката секция бе само на метри от мястото.

През целия ден гласуването бе бавно заради блокирането на сайтове от централната власт, но в крайна сметка се осъществи. Насред ударите с палки и свистящите гумени куршуми два милиона каталунци успяха да пуснат гласа си, като 90% от тях се обявиха за независимост. Наблюдавайки това ми се струваше, че се ражда една нова, космополитна нация. Това е рядко събитие в ерата на глобализацията, но може би няма да е последният такъв случай.


В работническото предградие Ел Клот, чиито тесни криволичещи улици подсказват средновековен произход, секциите бяха толкова близо една до друга, че през една пресечка имаше различни опашки от по хиляда души. В няколкото метра между опашките се случваше истинска демокрация. Хората стояха под дъжда и разговаряха на малки групи – без жестикулиране и повишаване на гласа – и обсъждаха какво трябва да се направи. Уличното пространство бе изпълнено с дим от цигари и понякога от марихуана, мокри кучета, разгневени пенсионери и представители на общината, които молеха всички да изключат интернета на телефоните си, за да се намали трафика и да може приложението за гласуване да работи. Ако имаше някакъв консенсус сред водещите се спорове, той бе това, че Каталуния трябва веднага да обяви независимост и да свършва с Испания.

Такъв ход може да изглежда нелегитимен, като е подкрепен от около два милиона от общо 5.3 млн. души с право на глас, в гласуване, което бе възпрепятствано технически. Количеството на демокрацията обаче трябва да се преценява спрямо качеството ѝ. Това, което видях в кварталите на Барселона толкова много приличаше на оригиналната атинска форма на демокрацията, че паралелите си заслужават да бъдат разгледани.

Атиняните са имали еднакво право на глас в събранието и са гласували по „деми” – малки географски групи. Те са били грамотни, така че езикът на литературата и театъра, на икономическите елити, е бил разбираем за народа. Разбира се жените и робите са били изключени от това – социален апартейд, опетняващ този „идеал”.


В Каталуния миналата неделя видях нещо, която изглеждаше като истинско демократично участие – и което трябва да накара ЕС и останалата част от света да премислят внимателно, преди да отхвърлят всичко това като националистически номер.

Един от младежите на барикадите – 18-годишният студент по право Алекс – ми каза, че не става въпрос за знамена, или дори за езика – според него една държава с размера на Каталуния, свободна от контрола на испанския финансов елит, е най-добрият вариант за защита и разширяване на гражданските му права. “Drets humans” (човешки права) бе фраза, която чувах в десетки различни разговори през деня.

Предвид отговора на полицията във фашистки стил и подстрекателското твърдение на Рахой, че силите за сигурност са действали „спокойно”, можеш да разбереш позицията на каталунците.  Като излизат мирно по улиците, като създават в собствените си общности истинска демокрация на съвместното съществуване, толерантността и пацифизма, те показват, че качеството на тяхната демократична култура е далеч по-високо от това на прикритите фенове на Франко и Opus Dei, които дърпат конците в Мадрид.

Каталунците обаче ще са изправени пред същите проблеми като атиняните. Докато древните елини са имали роби и обезправени жени, в Каталуния има огромно количество чужденци без право на глас. Десетки хиляди местни избират да не говорят каталунски език – включително 10% от хората над 75 годишна възраст, които не го разбират. Плюс това там живеят до един милион души, които не са испански граждани – от африканци, продаващи дреболии по улиците, до студенти, идващи от всички краища на света, и които слагат по прозорците си плакати, с които декларират „Ние сме с теб, Каталуния”. Макар броят на чужденците, разбиращи каталунски да расте, те остават малцинство.


Ако Каталунския порив за самоопределение разчита на езика, фолклора и умението да танцуваш сардана, то той няма да е адекватен на реалностите на 21 век. Големи, успешни градове като Барселона винаги ще трябва да са отворени; винаги ще трябва да се позволява на испаноговорящите и чужденците да живеят и работят там – и да имат пълноправно участие в управлението.

Каталунският национализъм обаче прави непрекъснати опити да се спогоди с глобалистките и космополитистки идеологии на модерна Европа. Монсерат Гибернау, професор от университета Pompeu Fabra в Барселона и един от водещите академични специалисти по национализма през 21 век, бе първия човек, използвал термина „космополитен национализъм”. Това разбиране за национализма си пролича и на последната голяма демонстрация в Барселона преди вота, когато мигранти и бежанци бяха поканени на сцената като „типични” представители на каталунското общество.

Ако Каталуния обяви независимост тази седмица, или определи ясен график за това, успехът на целия проект ще зависи от способността ѝ да въплъти космополитизма – което на свой ред ще зависи от това дали поколението, което изграждаше барикадите ще може да отпечата своите ценности върху национализма на по-възрастните.

Шотландският, гръцкият и каталунският бунт бяха движени отчасти от провала на икономическия модел. През 2014 г. 45% от шотландците показаха, че според тях правата, културата и икономическото им бъдеще ще са по-добре защитени, ако са свободни от Лондон. През 2015 г. 62% от гърците отхвърлиха с вота си икономическата логика на еврозоната. Сега два милиона каталунци не се уплашиха от заплахата на полицейския ботуш и поискаха независимост както от ЕС, така и от Мадрид.

Това вещае бъдещи предизвикателства за Европейския съюз и отделящата се от него Великобритания. Шотландската национална партия, уелската „Плейд Кимру” и ирландската „Шин Фейн” пратиха наблюдатели на референдума по покана на каталунското правителство. Британските либерал-демократи също пратиха представители, а лидерът им Винс Кейбъл осъди репресиите.

След обиколка на избирателните секции представителят на „Шин Фейн” Еоин О’Бройн коментира мълчанието на ЕС. „Никой не очаква от тях да коментират същността на референдума. Обаче има искрен шок от това, че не осъждат отказа на Мадрид да признае правото на вот, както и на бруталността на полицията и използването на дигитални медии за възпрепятстване на вота. Шокиран съм, че никой в Брюксел не смята това за неприемливо”, заяви той.

Присъствието на „Шин Фейн” и силната им подкрепа за каталунците не са с абстрактни цели. Англо-ирландското споразумение включва обещание за общоирландски референдум за обединение – а към средата на следващото десетилетие се очаква анти-юнионистите да се превърнат в демографско мнозинство в Северна Ирландия.


Каталунските аргументи за самоопределение са силни – и трябваше да бъдат тествани в законен референдум. Вместо това имаме криза, която е изцяло движена от водената от Мадрид атака срещу автономията – която на свой ред е движена от нуждата да се налага остеритет по време на дълговата криза в еврозоната.

Трагично е да се гледа как европейският центризъм, който някога разбираше принципа на самоопределението, е готов да го разводни в името на правилата на ЕС, икономическата рационалност и дипломатичния компромис с неразумни политици като Рахой. Прогресивният национализъм обаче не е нещо, което ще си отиде.

От площадите в Глазгоу до тези в Атина на протестите винаги някой в тълпата развяваше каталунски флаг. Досега не разбирах защо тези знамена са съществена част от историята. Историите за „разбиването” в съвременна Европа – независимо дали става въпрос за отделяне от национална държава, обща валута или самия ЕС – са движени от един централен факт: сегашната система не работи.

 

Оставете коментар