В категории:Анализи / Европа / Репортажи / Свят

Забравената война край Днестър – четвърт век по-късно

Тук-там има паметници на Ленин – отидете, вижте и се възхищавайте. Ако предпочитате различни климатични условия, не ходете там, тъй като освен паметниците на Ленин няма да намерите никакви атракции в и около Тираспол

Публикуваме репортаж от Приднестровието на полската анализаторка Агата Розенберг. Регионът е в Североизточна Молдова, на границата с Украйна. В края на 1990 г. там избухва въоръжен конфликт, като отношенията между замесените страни остават обтегнати и до днес.

Темата за Приднестровието се появява изключително рядко и то по-скоро в туристически контекст. Струва ли си? Не си ли струва? Ще ме оберат ли или не? Не знам руски – двойно ли ще ме ограбят? Недоволните пишат за „игра на криеница с паспортите“, „градове, в които се чувстваш под постоянното наблюдение от страна на милицията“. А други успокояват публиката: „На границата нищо не ми искаха“.

Какво общо заключение бихме могли да направим? Приднестровието преди всичко е последният музей на открито на това, което сме свикнали да наричаме „комунизъм“ в Европа. Тук-там има паметници на Ленин – отидете, вижте и се възхищавайте. Ако предпочитате различни климатични условия, не ходете там, тъй като освен паметниците на Ленин няма да намерите никакви атракции в и около Тираспол.

В Тираспол наистина има статуи на Ленин, Парк на победата, каменна плоча в памет на Михаил Фрунзе, възпоменателни табели за Григорий Котовски и местните комунистически активисти. В градовете на Приднестровието има улици с имената не само на вожда на революцията, но и на Яков Свердлов, Дзержински, Либкнехт, Комсомола, Зоя Космодемянская.

Но не това е музеят на открито. В музея показват на туристите реконструкция на ненаселени места и как е бил животът преди. А Приднестровието продължава да съществува, въпреки всички несгоди и трудности. Преди двадесет и пет години то спечели с война своето съществуване. Война, за която тук се говори и с болка, и с гордост, и непременно се завършва с думите: „Победихме! Защитихме се!“

Фотография от Музея на бендерската трагедия.
Фотография от Музея на бендерската трагедия.

Любов Николаевна работи в Бендери на изложба, посветена на един от най-драматичните моменти от тази война. Юни 1992 г. – отвореният конфликт между властите на новосформираната независима Молдова и рускоезичните жители на Приднестровието трае вече няколко месеца. Правителството на Молдова не предвижда никакви политически компромиси с опонентите си и се готви за решителен удар срещу тях – завземането на Бендери (румънско говорещите наричат града също Тигина) в хода на операцията „Троянски кон“.

Името на операцията изцяло отразява предвидения тактически план. Кишинев възнамерява да въведе в града възможно най-много цивилно облечени войници, полицаи, военни главорези и саботьори, които да се притекат на помощ на редовните войски в момента на превземането на града.

В нощта на 19-ти срещу 20-ти юни две бойни групи приближават града, тази от Кишинев по моста на река Днестър, а втората от юг. Успяват да разбият блокадата, но във вътрешността на града срещат силна съпротива. Въведеният „Троянски кон“ не действа съгласно предвидения план. Вместо бърза и решителна битка започва поредица от улични сражения за ключовите обекти. Едновременно с това молдовската артилерия обстрелва града, където по това време живеят около 138 000 човека. „Демократите“ от Кишинев много добре знаят, че при тези условия ще има жертви сред цивилните.

Няколко дни по-рано най-добрите войски от Приднестровието са били насочени към Дубъсари и Григориопол. Молдовската дезинформация по отношение на посоката на атаката се оказва успешна. В резултат в Бендери цари хаос, молдовската страна е с преимущество и контролира формално неутралните казарми на руската 14-та армия, сградата на печатницата и изпълнителния комитет в града. Молдовците унищожават фабриките, които са превзели, и изнасят съоръженията им в посока Кишинев.

Сградата Градския изпълнителен комитет в Бендери. Тежки боева с били проведени през юни 1992 г. за този обект.
Сградата Градския изпълнителен комитет в Бендери. Тук е имало тежки боеве през юни 1992 г.

От сградата на комитета, който продължава да се брани, излиза послание за мобилизация. Впоследствие в Тираспол приднестровските ръководители начело с Игор Смирнов обявяват мобилизация и в 1:30 по радиото призовават хората да се събират на работните си места.

Руската 14-та армия снабдява доброволците с оръжие и лична екипировка, дава на разположение няколко броя тежки въоръжения и танкове, но първите три контраатаки от страна на моста над река Днестър завършват неуспешно. Едва при четвъртата молдовците са принудени да се оттеглят, не толкова заради ефективността на доброволците, а най-вече заради слуха, че срещу войниците от Кишинев има не само въоръжени работници, но настъпва и руската армия.

Ала на следващия ден мълвата се изпарява. В Кишинев разбират, че защитниците на Бендери нямат нито сериозна командна система, нито достатъчно сили. От молдовската столица и Каушани пристигат нови войски, в акцията влизат и снайперисти.

Но в Приднестровието също се мобилизират. В Бендери се връщат войскови части, разположени по-рано на други места, реорганизират се казашките войници, лоялни на властите в Тираспол. Прииждат и руски, и украински доброволци, ужасени от това как молдовците постъпват със събратята им. И накрая, на страната на защитниците на града застава 14-та руска армия. Присъединява се нейната бойна единица, разположена в Паркани, от другата страна на Днестър.

С помощта на руските гвардейци, на доброволците и казаците везните се наклоняват. Неточното бомбардиране на мостове на река Днестър на 22 юни не дава нищо на Молдова – бомбите падат в Паркани и умират няколко цивилни. Приднестровието печели и сблъсъка с танкове на улица „Суворов“. Ужасените жители побягват. На 23-ти юни молдовците контролират вече само южната част на града, тяхната артилерия и снайперисти продължават да обстрелват останалата част. Прекратяването на огъня е подписано на 7-ми юли 1992-ра благодарение на натиска на Москва върху Кишинев.

На същия този ден командирите в Приднестровието издават заповед за прекратяване на огъня, но два дни по-късно наблюдателите на двата бряга на Днестър съобщават, че молдовските войници не знаят нищо за спирането на сраженията. Що се отнася до подписването на примирието и неговото реално прилагане, то е плод на оказания руски натиск. На 21-ри юли Мирча Снегур и Игор Смирнов се срещат в Кремъл, за да сложат край на кръвополитията. В Приднестровието пристига руски мирен контингент. Докато правителството на Молдова подписва под принуда, на левия бряг на Днестър с радост приветстват руските войски. И тази радост е увековечена в снимките, показвани на сегашната изложба.

Любов Николаевна, която е родена в Бендери, през 1992 г. се озовава в сибирския град Омск. Не е преживяла на живо тези трагични дни. Но не може да забрави и ще помни цял живот, телефонното обаждане от своя роднина, прекъсвано от експлозии и изстрели, нейния вик за помощ и прощалните ѝ думи, защото жената е била убедена, че ще умре – тя, нейното семейство, съседите, целият град. Любов Николаевна помни също как е изглеждал града, когато се е завърнала в родините си места – град-призрак, сгради с пресни следи от снаряди, паметник на Пушкин, направен на решето от куршуми…

Пред очите ѝ градът-призрак се е превърнал в град-паметник. Направено беше гробище за падналите доброволци. Благодарността към руската 14-та армия и привързаността към Русия бяха изразени чрез построяването на нови паметници в чест на руските победи, тези от преди няколко десетилетия, както и тези отпреди няколко века. Някои в по-традиционна форма, други – в по-нов стил, с по-малко патос, по-близки до хората, като например издълбаната в метал история на Бендери, орнаменти в парка в центъра на града. Тук е и Александър Добрия, и турските еничари, и Одринският мирен договор, и локомотивът с надпис „За власть Советов!“. Тук е и светецът Сергий Радонежки, обявен за покровител на града. Вижда се, че прогоненото от болшевиките православие отново се завръща в публичното пространство в града-паметник.

Паметник на загиналите във войната през 1992 г., Беднери.
Паметник на загиналите във войната през 1992 г., Беднери.

Най-красноречив е военният мемориален компплекс, който е в непосредствена близост до пътя, водещ до мостовете на река Днестър: на пиедестал стои бронетранспортьор, опасан с червено-зелено знаме, до него – православен параклис с молитви за мъртвите, малко по-далеч стои бюстът на генерал Александър Лебед, командир на 14-та армия, многобройни табели с имена на загиналите, разпръснати, сякаш след избухване на бомба.

Таблица в памет на Баймашкин и Сторожук.
Табела в памет на Баймашкин и Сторожук.

Временните кръстове, поставени на местата, където са падали убити и ранени, са заменени с гранитни плочи. Две от тях Любов Николаевна вижда всеки ден, отивайки на работа: „Тук, в непосредствена близост до сградата на музея, в една ужасна нощ на 19-ти срещу 20-ти юни загинаха Равил Баймашкин, на 28 години, Валерии Мировски, на 22 години, Анатолий Сторожук, на 63 години“. В действителност, паметник е целият музей, отворен през 1997 година – снимките на изложбата показват почернялата, продупчена от снаряди неокласическата фасада на сградата. Днес вече няма следи от разрушенията.

В Молдова тази война беше наречена помпозно „война за териториална цялост“, въпреки че по-точно би било да се каже, както властите в Кишинев добре знаят, че това беше война за Молдова без руснаци, без руски език, без никакви връзки с Изтока, за румънска Молдова, ако не изцяло етнически, то поне езиково и идеологически. Защото именно ексцесиите на молдовските шовинисти с лозунгите: „Куфар-гара-Русия“ и „ Ще удавим руснаците в еврейска кръв“, мобилизираха рускоезичните жители на левия бряг на Днестър да създадат Обединен съвет на работническите колективи в Тираспол и да започнат обща стачка.

Техните искания са били игнорирани. На 31-ви август 1989 г. Върховният съвет на МССР прие резолюция за въвеждане в републиката на един-единствен официален език: молдовския (румънския). На 14-ти май 1990 г. в Кишинев екстремисти убиват един млад човек, само защото той е говорил публично на руски език. Някои от лидерите на рускоезичната общност, която е почти половината от населението на Молдова, са арестувани. По този начин се наливаше масло в огъня. През декември 1991 г. жителите на Приднестровието чрез референдум гласуваха за независимост – отговорът на Кишинев беше да започне война.

Транспарент от 1992 г. с лозунг: "Ние сме протви румънизацията на град Бендери".
Лозунг от 1992 г.: „Ние сме против румънизацията на град Бендери“.

Войната, която почти никой в света не си спомня, освен пряко заинтересуваните. Може би щеше да е различно, ако беше обратното: ако рускоговорящите, с леко мнозинство, бяха казали на румънскиоворящите, че спират с взаимното уважение и че това, каква ще бъде тяхната идентичност и на какъв език ще си говорят на улицата, ще се решава от „елита“ на новата, разбира се, „демократична“ държава. Тогава тази война лесно би се вписала в контекста на вековния руски империализъм и на воля бихме оплаквали цивилните жертви.

А всъщност сега остава само да се смеем с превъзходство на „музея на комунизма на открито“.

Принтиране

Агата Розенберг
Агата Росенберг е политически експерт и анализатор в областта на Източна Европа и Близкия Изток. Занимава се с журналистика и академична дейност в Полша, във Варшавския университет.

Оставете коментар