Стивън М. Уолт, Foreign Policy
Тъй като войната е несигурна, а надеждната информация е оскъдна, никой не знае как ще се развие войната в Украйна. Нито пък някой от нас може да бъде напълно сигурен какъв е оптималният начин на действие. Всички ние имаме свои теории, предчувствия, вярвания и надежди, но ничия кристална топка не е 100% надеждна в разгара на война.
Може да си помислите, че тази ситуация би насърчила наблюдателите да подходят към целия проблем с известно смирение и да изслушват справедливо алтернативни гледни точки, дори когато те не съвпадат с техните собствени. Вместо това дебатите за отговорността за войната и за правилния курс на действие, който трябва да се следва, са необичайно злобни и нетолерантни, дори по съвременните стандарти за ожесточение в социалните мрежи. Опитвам се да разбера защо това е така.
Това, което намирам за особено поразително, е как либералните интервенционисти, непокаялите се неоконсерватори и шепата прогресивни хора, които са изцяло за Украйна, изглежда нямат никакви съмнения относно произхода на конфликта или правилния курс на действие, който трябва да се следва днес. За тях руският президент Владимир Путин е единственият и напълно отговорен за войната, а единствените грешки, които другите може да са допуснали в миналото, е да са били твърде мили с Русия и твърде склонни да купуват нейния петрол и газ. Единственият резултат, който те са готови да приемат, е пълна украинска победа, в идеалния случай придружена от смяна на режима в Москва, налагане на репарации за финансиране на възстановяването на Украйна и съдебни процеси за военни престъпления срещу Путин и неговите сътрудници. Убедени са, че всичко, което е по-малко от този щастлив резултат, ще възнагради агресията, ще подкопае възпирането и ще застраши настоящия световен ред, и затова мантрата им е следната: „Каквото и да е, колкото и дълго да е необходимо.“
Същата група е изключително критична и към онези, които смятат, че отговорността за войната не е само на руския президент и които смятат, че целите на войната може и да са желателни в абстрактен план, но е малко вероятно да бъдат постигнати на приемлива цена и с приемлив риск. Ако имате смелостта да предположите, че разширяването на НАТО (и свързаните с него политики) е спомогнало за проправянето на пътя към войната, ако смятате, че най-вероятният резултат е уреждане на конфликта чрез преговори и че е желателно да се стигне до него по-скоро рано, отколкото късно, и ако подкрепяте Украйна, но смятате, че тази цел трябва да бъде претеглена спрямо други интереси, почти сигурно ще бъдете осъдени като поддръжник на Путин, примирител, изолационист или нещо по-лошо. Пример за това: Когато преди няколко седмици шепа прогресивни представители на Конгреса публикуваха доста плахо изявление, в което призоваха да се разчита повече на дипломацията, то беше погребано под градушка от критики и бързо отречено от собствените си вносители.
Именно по време на война човек трябва да мисли най-безпристрастно и внимателно за собствените си интереси и стратегии. За съжаление, запазването на хладнокръвие е особено трудно, когато летят куршуми, страдат невинни хора, а събирането на обществена подкрепа е приоритет. Стесняването на дебата е характерно за повечето войни – поне за дълъг период от време – като правителствата насърчават патриотичното групово мислене и маргинализират дисидентските възгледи. И войната в Украйна до момента не прави изключение.
Една от причините за разгорещената обществена дискусия е моралното възмущение и аз донякъде симпатизирам на тази позиция. Това, което Русия върши на Украйна, е ужасно и е лесно да се разбере защо хората са гневни, искат да подкрепят Киев по всякакъв начин, щастливи са да осъдят руските лидери за техните престъпления и искат да наложат някакво наказание на виновниците. Емоционално удовлетворяващо е да застанеш на страната на слабия, особено когато другата страна нанася големи вреди на невинни хора. При тези обстоятелства мога да разбера и защо някои хора бързат да сметнат всеки, който има различно мнение, за недостатъчно отдаден на справедливата кауза и да заключат, че той трябва по някакъв начин да симпатизира на врага. В сегашната политическа обстановка, ако някой не е изцяло за Украйна, то той трябва да е на страната на Путин.
Моралното възмущение обаче не е политика, а гневът срещу Путин и Русия не ни подсказва какъв подход е най-добър за Украйна или за света. Възможно е ястребите да са прави и да се даде на Украйна всичко, от което тя смята, че се нуждае, за да постигне победа, да е най-добрият начин на действие. Но този подход едва ли ще е гарантирано успешен; той може просто да удължи войната без никаква полза, да увеличи страданията на украинците и в крайна сметка да накара Русия да ескалира или дори да използва ядрено оръжие. Никой от нас не може да бъде 100 процента сигурен, че политиките, които подкрепя, ще се окажат такива, каквито очакваме и се надяваме.
Възмущението от сегашното поведение на Русия също не оправдава мнението, че онези, които предупреждаваха, че политиката на Запада прави бъдещия конфликт по-вероятен, са на страната на Москва. Да се обясни защо се е случило нещо лошо, не означава да се оправдае или защити, а призивът за дипломация (като се изтъкват пречките, с които ще се сблъскат тези усилия) не означава липса на загриженост за самата Украйна. Различни хора могат да бъдат еднакво отдадени на идеята да помогнат на Украйна, но да предпочитат силно различаващи се начини за постигане на тази цел.
Дебатите за Украйна също бяха изкривени от желанието да се отклони отговорността. Външнополитическият естаблишмънт на Съединените щати не обича да признава, че е допуснал грешки, а хвърлянето на цялата вина за войната върху Путин е оправдание, което освобождава поддръжниците на разширяването на НАТО от всякаква роля в този трагичен развой на събитията. Путин несъмнено носи огромна лична отговорност за тази незаконна и разрушителна война, но ако предварителните действия на Запада са направили решението му по-вероятно, то тогава западните политици не са без вина. Да се твърди обратното означава да се отхвърлят както историята и здравият разум (т.е. че никоя голяма сила не би останала безразлична към един мощен алианс, който се приближава постоянно към нейните граници), така и планината от доказателства, които в продължение на много години показват, че руските елити (а не само Путин) са били дълбоко обезпокоени от това, което правят НАТО и Европейският съюз, и активно са търсили начини да го спрат.
Поддръжниците на разширяването сега настояват, че Путин и неговите сътрудници никога не са се притеснявали от разширяването на НАТО и че многобройните им протести срещу тази политика са били само гигантска димна завеса, прикриваща отдавнашни империалистически амбиции. Според тях това, от което Путин и съюзниците му наистина са се страхували, е разпространението на демокрацията и свободата, а възстановяването на старата съветска империя е било истинската им цел още от първия им ден на власт. Но както показва журналистът Бранко Марчетич, тези линии на защита не отговарят на фактите. Нещо повече, разширяването на НАТО и разпространението на либералните ценности не бяха отделни и различаващи се проблеми. От руска гледна точка разширяването на НАТО, споразумението за присъединяване на Украйна към ЕС от 2014 г. и западната подкрепа за продемократичните цветни революции бяха част от един цялостен и все по-тревожен пакет.
Възможно е западните официални лица наистина да са вярвали, че тези действия не представляват заплаха за Русия и дори могат да ѝ донесат ползи в дългосрочен план; проблемът беше, че руските лидери не виждаха това по този начин. И все пак американските и западните политици наивно предположиха, че Путин няма да реагира, дори когато статуквото продължаваше да се променя по начин, който той и неговите съветници намираха за тревожен. Светът си мислеше, че демократичните държави благосклонно разширяват основания на правила ред и създават обширна зона на мир, но резултатът беше точно обратният. Путин трябва да бъде осъден за това, че е параноичен, прекалено самоуверен и безсърдечен, но западните политици трябва да бъдат винени за това, че са арогантни, наивни и безцеремонни.
Трето, макар войната е катастрофа за украинците, то поддръжниците на американската либерална хегемония – особено по-ястребовите елементи на външнополитическата „върхушка“ – си върнаха част от настроението. Ако подкрепата на Запада позволи на Украйна да разгроми нахлуващата армия и да унижи един опасен диктатор, тогава провалите в Ирак, Афганистан, Либия, Сирия и Балканите ще могат да бъдат изхвърлени в дупката на паметта и кампанията за разширяване на ръководения от САЩ либерален ред ще получи нов живот. Нищо чудно, че върхушката толкова много иска да впише Украйна в графата „победа“.
Същото това желание да се оставят миналите неуспехи в огледалото за обратно виждане се съчетава отлично с продължаващите усилия за маргинализиране на привържениците на външнополитическата сдържаност. Макар че привържениците на сдържаността остават незначително малцинство във Вашингтон, те бяха набрали известна популярност преди избухването на войната. Като се имат предвид провалите във външната политика през последните 30 години и разнопосочният хаос в ерата на Тръмп, това развитие едва ли е изненадващо. Въпреки че от началото на войната изтъкнати въздържатели многократно критикуваха действията на Русия и подкрепяха западната подкрепа за Украйна, те също така предупреждаваха за рисковете от ескалация, подчертаваха необходимостта от по-гъвкава дипломация и напомняха, че непредпазливите усилия за разпространение на либералните идеали са помогнали за тази трагедия. За твърдите привърженици на либералната хегемония обаче подобни възгледи са анатема и трябва да бъдат дискредитирани, а активното използване на американската мощ в световен мащаб трябва да бъде реабилитирано.
В сравнение със страданията на украинците (и милиони други хора по света), разбира се, споровете между познавачите на външната политика не са толкова важни. На кого му пука, че хардлайнерите в Съединените щати се впускат в хиперболизирани нападки срещу онези, с които не са съгласни, или че мишените на техния гняв отвръщат на удара? Всички участници в този обмен на мнения водят завидно комфортен живот и нечие его със сигурност може да понесе известно количество оскърбления. Имат ли значение тези вътрешнозаводски препирни?
Имат, защото администрацията на Байдън може да се окаже в неудобно положение през следващите месеци или години. От една страна, тя е публично ангажирана с победата във войната и се надява американските войници да не участват в бойни действия, но цялата институция за национална сигурност помага на Украйна по много начини. От друга страна, администрацията изглежда също така е наясно с рисковете от ескалация, не иска да влиза в директен сблъсък с Русия, а някои американски служители очевидно смятат, че пълната украинска победа е малко вероятна и че в крайна сметка ще трябва да се стигне до сделка.
Ето го и проблемът: какво ще стане, ако войната наистина завърши с неприятен и разочароващ компромис, вместо с щастливия холивудски край, който повечето хора по света биха искали да видят? Въпреки положителния напредък, който Украйна постигна през последните месеци, такъв неудовлетворителен резултат може би все още е най-вероятният. Ако след една година Русия все още контролира значителна част от украинската територия, ако междувременно Украйна е понесла допълнителни щети, ако Путин все още управлява в Москва въпреки вредите, които неговата война е нанесла на Русия, и ако европейските съюзници на Съединените щати трябва да поемат поредния приток на бежанци и да издържат на тежки икономически трудности, свързани с Украйна, тогава за администрацията на Байдън ще бъде все по-трудно да представи тази война като успешна. Тогава соченето с пръст, прехвърлянето на вината и избягването на отговорност ще направят днешния ожесточен дебат да изглежда съвсем умерен в сравнение.
За съжаление това са политическите обстоятелства, които карат президентите да продължават отдалечени войни. Дори и да няма правдоподобен път към победата, желанието да не бъдат обвинени, че не са направили достатъчно, ги изкушава да ескалират по някакъв начин или да продължат с действията си. (В случай че сте забравили, точно така Съединените щати се оказаха в Афганистан в продължение на почти две десетилетия). Президентът на САЩ Джо Байдън и екипът му не са си оставили много свобода на действие, а свободата им на действие се намалява още повече, когато всеки намек за непълна подкрепа за Киев предизвиква буря от ястребски порицания. Ако светът е принуден да избере по-малкото зло от множество лоши решения, един по-цивилизован и по-малко обвинителен дискурс би улеснил политиците да обмислят по-широк кръг от алтернативи, както и би направил по-вероятно Украйна и коалицията, която понастоящем я подкрепя, да направят правилния избор.
Стивън М. Уолт е колумнист във Foreign Policy и професор по международни отношения в университета „Харвард“.
About The Author
