Слушайки Олексей Данилов, секретар на Съвета за национална сигурност и отбрана на Украйна, разбирам, че никой не се интересува особено от „реинтеграцията на Донбас“. Това, което има значение, е територията, за предпочитане изчистена от „излишното“ население. Хората по принцип са неудобни. Всички те са толкова различни и нюансирани, със собствени възгледи и идентичности. Те трябва по някакъв начин да бъдат слепени, представени. Никой не иска да се занимава с това.
Защото, ако искаш да водиш диалог с жителите на окупираните територии, не им казваш: „Вие сте тези, които трябва да намерят общ език с нас, а не обратното“; не обвиняваш бабата в предателство, защото е сдъвкала хуманитарна помощ от камиона със “Z”; не си изтриваш краката със съветските символи – сега вече не идеологически, а социални и културни – които са част от идентичността на нечии майки и бащи до такава степен, че унищожаването им означава не толкова политически реванш (декомунизация), колкото социални изключвания. Дори руските нашественици мислеха да включат украински език в училищата в Херсон, защото връзките с обществеността имат значение, докато украинската страна не може да създаде някакъв образ на толерантност и приобщаване дори на ниво пропаганда.
Когато искаш гражданите на завладяната страна да въстанат срещу режима си, не призоваваш да им се отнемат визите и да бъдат затворени в клетка с Путин, защото са се родили на грешното място. Не казваш, че всички без изключение са „такива“, не гориш културни мостове, не чупиш барелефи с Булгаков, кастрирайки се напук на врага…
Русия е агресорът тук. Това е пределно ясно. Това, което не е ясно, е какво трябва да привлече тези „излишни“ украинци в страна, която не полага никакви усилия да намери място за тях. Нищо, освен чистия ужас от Русия. Там ще е по-зле, тук е просто лошо. Кое е по-добре – по-лошото или лошото? Лошото е по-добро, разбира се! Това е целият избор, който ви се предоставя.
„Не ти харесва тук? Тогава ходи на майната си.“ Е, благодаря за това. Поне ти е позволено да напуснеш света, в който си израснал, който някога си обичал, в който си мечтал. Ще запълнят празнотата с надежден гражданин. Освен ако не си мъж на наборна възраст, разбира се. Тогава не можеш да ходиш никъде.
Надявам се Украйна да спечели. Обаче не храня сляп оптимизъм за светлото бъдеще.
Сега единството на обществото е гарантирано от руската агресия и наличието на външен враг. Веднага след като войната приключи, вътрешните противоречия ще се изострят.
Войната ще се превърне в универсален аргумент. Тя ще служи за оправдание на всички проблеми в икономиката, на репресиите, на произвола. Жертвата винаги е права. На жертвата е позволено всичко и тя не носи отговорност за нищо.
Тъй като Русия няма да изчезне от земното кълбо, близостта до нея и споменът за инвазията винаги ще правят възможна, дори необходима, подготовката за война. Така войната се превръща във Великата причина, във въпроса и отговора, в обединяваща, инициираща сила, в идея на нацията, в самата ни орбита. Междувременно, докато основният външен враг остава недосегаем, ще се занимаваме с достижимия, вътрешен „враг“.
Всичко съветско ще бъде изтрито като част от отхвърлянето на тази част от себе си; то ще стане срамно, потиснато, което ще доведе до обедняване на културата, намаляване на приобщаването, намаляване на обхвата на приемливите идентичности. Кой е виновният тук? Русия. Но това не прави по-лесно положението на „излишните“ граждани.
Ще станем свидетели на много гротескни прояви на отхвърляне на „езика на нашествениците“, тъй като много хора следват или посоката на преобладаващите ветрове, или логиката „след като баба ми е била русифицирана, сега ще се самоизнасиля публично“.
Украинците, които са преживели войната в Украйна, естествено ще се чувстват по-оправдани от тези, които са я преживели в Берлин, но хората в Лвов или Киев няма да приложат тази логика към вътрешно разселените лица и жителите на окупираните територии, които са имали най-непосредствен опит от войната. Защото „те“ са тези, които трябва да намерят общ език с „нас“.
Всички призиви за защита на правата на „излишните“ граждани ще бъдат обявени за нещо подозрително, фалшиво, подкрепяно от Кремъл и изкуствено, нереалистично или дори опасно. Нещо, което украинската държава е търпяла твърде дълго, нещо, което доведе до настоящата война, така че сега е моментът да се справим с него веднъж завинаги.
Не очаквам нищо добро за тези „излишни“ украински граждани. В най-добрия случай нещо като двойствен живот в мълчание и ритуално съгласие с „патриотични стандарти“. Да бъдеш чужденец в собствената си страна. Новите потисничества ще бъдат оправдани със старите, което ще ги направи непрекъснати, безкрайни и, на пръв поглед, справедливи.
Бъдещето звучи като тропот на приближаващи се ботуши. И все пак има някаква надежда. Най-вече, че греша.
Анатолий Улянов е живеещ в Лос Анджелис журналист, визуален артист и документалист от Украйна. Можете да се свържете с него чрез блога му, Facebook, Twitter, Instagram, или Telegram.
About The Author
