Едва ли има нещо по-жалко от това да се биеш фалшиво в гърдите. Една от популярните теми в западните медии е тази за „вината на Запада”. И в какво се състои тя? Ами в това, че вместо да изолира и задуши Русия по всички възможни начини, Западът безсрамно търгува с нея, финансирайки, както гласи модерната фраза, „руската военна машина”.
Такова поставяне не проблема определя Русия като изначално, по природа зла. Просто трябва да приемем, че ето така стоят нещата на света – Западът е просто добър, а Русия, за нещастие, е лоша, затова трябва да бъде унищожена.
Но нека не обвиняваме Запада в някакъв антизападен шовинизъм! Нищо подобно. На Изток – слава Богу! – на Изток не липсват и силите на доброто. Всичко, което е прозападно и, следователно, антируско и антисъветско, е доброто на Изток.
Прозападният Изток е дори по-добър от Западния Запад, защото Западният Запад лениво почива на лаврите на демократичния просперитет, докато Източният Запад се бори за т.нар. европейски ценности, засрамвайки изнежените, псевдопацифистки брюкселски бюрократи и водещи европейски политици, които вероломно търсят всякакъв шанс за мир, вместо да запретнат ръкави и да натоварят на вагоните най-големите оръдия и да ги пратят на Зеленски.
Истинските представители на европейските ценности са тези, които са готови да убиват в тяхно име, а не страхливците, които търсят компромиси. Не може да има компромис с руското зло! За да уточним, гореспоменатите предатели и търсачи на мир са псевдопацифисти, защото истинският мир предполага – съжалявам за клишето, но може би някой все още не го е разбрал – избиването на всички руснаци заедно с проруските предатели и колаборационисти. Разумният човек не може да говори за мир, когато на нашата планета има дори един руснак! Разберете най-сетне!
Но нека променим темата за момент. Преди известно време лексикалните ресурси на западния език бяха обогатени с понятието „дехуманизация”, по-специално по отношение на ЛГБТ общността. С право се твърди, че организирането на различни анти-ЛГБТ кампании, като например прочутите полски „зони, свободни от ЛГБТ”, дехуманизира ЛГБТ хората. Браво, винаги е добре в някой момент да се открие, че земното притегляне съществува. Жалко само, че тази полезна като цяло концепция не се използва по-широко. А това е така, защото умишлено се подминава, че привидно универсалистката идеология на Запада не е в момента нищо друго освен ритуал за дехуманизиране на руснаците.
Западът се гордее със своята демокрация и правата на човека и в това няма нищо лошо. Проблемите започват, когато някой пожелае по съвсем логичен начин да разшири прилагането им. Това може да доведе до различни недоразумения. Някой, например незапознат със съвременната практика на прилагане на тези ценности, може да си помисли, че правата на човека са правата на всяко човешко същество, и от тук нататък се стига много близо до различни опасни заключения. Примерно, че по време на „специалните си операции” в Донбас, очевидно провеждани с най-благородни намерения, Украйна все пак може да е нарушила правата на някое човешко същество, например на човек, който е бил убит, измъчван, рекетиран, шантажиран, насилствено украинизиран или отвлечен.
За да не се стига до такива опасни заключения, е необходимо да уточним, че западните права на човека са просто права на неруснаци и недонбасци! При това те не са произволни права на такива неруснаци и недонбасци, а права, които могат да бъдат нарушени само от руснак или донбасец. Тази втора уговорка ни предпазва от друг вид мислово престъпление, а именно идеята, че правата на лице, което не е руснак или донбасец, могат да бъдат нарушени, да речем, от ЦРУ.
Същото важи и за демокрацията. Случаен човек може да си помисли, че демокрацията е властта на народа, и затова Западът никога няма да се умори да повтаря, че демокрацията е това, което липсва в Русия, а го има на Запад.
Но нека се върнем към правата на човека. Руснаците и донбасците (а това включва приднестровци, абхазци, гагаузи, осетинци и сърби) са изключени от правата на човека, защото по дефиниция само те могат да ги нарушават.
Да оставим настрана въпроса дали руснак, чиито човешки права са нарушени от друг руснак, по този начин придобива – като жертва на руснак – достойнството на субект, защитен от човешките права, т.е. става Човек с главно Ч. Това, изглежда, е случаят на Навални.
Как се проявява този феномен? Ами, примерно, когато Украйна предприема действия срещу руското и проруското население, които повърхностно приличат на нарушаване на правата на човека, не може да се каже, че тя нарушава правата на човека. Трябва да се каже, че тя просто защитава териториалната цялост на Украйна, която е демократична светиня.
Какво е проруски или просъветски човек в сравнение с териториалната цялост на Украйна? Едно нищо – и то непременно пияно нищо! Такива нещастници трябва да се наричат предатели и колаборационисти. Следователно трябва да бъдат украинизирани или унищожени, защото самото им съществуване на вечно украинската земя (същото важи, примерно, и за латвийскатa земя) е явна подигравка с демокрацията и правата на човека!
Всичко сега става много логично, но и малко опасно, защото, примерно, китайците може да го чуят и да не разберат, че териториалната цялост на Китай не е същата святост като териториалната цялост на Украйна. Китайците може би смятат, че ако на уйгурите или тибетците им хрумне да създадат свои собствени сепаратистки републики, тогава по аналогия те могат да бъдат синифицирани или ликвидирани, като бъдат наречени предатели и колаборационисти. Но за това Западът никога няма да се умори да повтаря, че принципът на аналогията не се прилага! Защото не е принцип, а измишльотина на руските тролове, които се борят с демокрацията и правата на човека. С други думи, има добри и лоши сепаратисти.
Нека сега се върнем към първоначалната тема за вината на Запада. Западът съжалява и признава: да, ние сме виновни! Бяхме твърде меки към Русия, давахме ѝ пари! Водени от алчност, забравихме за европейските ценности. Но сега благодарение на най-смелите им пропагандатори от полка „Азов” тези ценности се върнаха при нас. И вече отново сме добри! Покосяваме руснаците, само че оръжията ни достигат до Украйна твърде бавно (така че процесът на въвеждане на демокрация и човешки права не върви с оптималните темпове, но все пак върви). Да се надяваме само, че няма да има недостиг на украинци, които да се справят с тях.
Но не е нужно да занимаваме обществеността с този проблем, защото официалната версия е, че в тази война загиват само руски войници и украински цивилни. Украинските войници изобщо не умират, защото са толкова способни и мотивирани да защитават демокрацията, че един украинец убива стотина руснаци за една минута! Страхливите руснаци, които бягат от бойното поле, не могат да понесат унижението и си го изкарват на цивилното население, като изнасилват деца. Да допълним, че украинският омбудсман по човешките права Людмила Денисова, която разпространи такива ужасяващи лъжи, не само бе уволнена от официален Киев, а и публично вече призна, че този сюжет е тотална фантазия.
Западът заслужава да бъде похвален за самия факт, че склонява да признаие съществуването на нещо като западна вина. Но все пак посоката на това покаяние е фалшива. Западът можеше лесно да предотврати тази война, ако не дехуманизираше руснаците и проруските/просъветските хора, т.е. ако признаеше, че тези хора също са субекти, които заслужават защита от насилие. Тогава Украйна щеше да бъде принудена да седне на масата на преговорите със сепаратистите и да се споразумее за някакво компромисно решение. Така например, можеше да се стигне до широкообхватна автономия за Донбас – такава, за каквато гласуваха около 90% от населението на Донецка и Луганска област още на консултативния референдум през 1994 г.
През 2014 г. в Украйна се проведе така наречената Революция на достойнството, която (още по-категорично от предишната така наречена Оранжева революция) потъпка достойнството на украинските граждани, не желаещи да се идентифицират с „украинството”, определено от украинския национализъм, превръщащ Степан Бандера в положителен герой. В противовес те се идентифицират с Русия или с многонационалната и многорасова съветска нация, гордеейки се с победата си над фашизма във Великата отечествена война, или евентуално с Донбас (като тяхна единствена родина), или пък с традицията на донските казаци.
Всички тези хора се превърнаха – съвсем официално – в граждани от трета класа, които трябваше да бъдат украинизирани или заличени. Това беше едно голямо символично изнасилване на огромна част от украинското население, а практическият му потенциал беше най-ясно демонстриран от Одеското клане (2 май 2014 г.), което Западът пренебрегна.
След всичко това автономията на Донбас, за която се настояваше още през 90-те години, се превърна в морална и политическа необходимост. Изнасилването предизвика ответна реакция под формата на безкръвно сепаратистко въстание, отчасти контролирано от Русия, но и овладяно от нея – за да остане пространство за дипломатически решения.
Отговорът на властите в Киев бе война. Русия действа много сдържано, като чак до февруари 2022 г. така и не признава официално двете сепаратистки републики и не им оказва необходимата подкрепа, за да постигнат победа над украинската армия и националистическите формации на цялата територия на областите. Украинските сили си върнаха голяма част от завзетите от сепаратистите земи, но не успяха да постигнат пълна победа. Конфликтът донякъде замря, въпреки че хората продължаваха да бъдат убивани.
Западът можеше да се намеси и да принуди Украйна да започне истински мирни преговори. Но това би изисквало Западът да представи ясни аргументи в полза на правото на самоопределение на Донбас, т.е. да отхвърли дехуманизиращата оптика на – опростено казано – проруското население. Очевидно е, че това не се случи.
Да, западните политици предприеха стъпки за постигане на мир, но през цялото време се придържаха към предположението, че жителите на Донбас нямат права, които биха могли ефективно да застрашат териториалната цялост и единството на Украйна.
Този подход на поддържане на това разбиране, на дехуманизация на населението на Донбас, не можеше да доведе до никакви положителни резултати. А Путин чакаше и чакаше, без да предприема никакви решителни стъпки. Руският президент даде на Запада осем години толеранс преди да промени позицията си. Осем години, през които можеше все пак да се признае, че руснаците и проруските граждани също са хора и следователно същества, чието благосъстояние е ценност.
Путин можеше и да не чака, а да реши проблема със сила – още повече, че украинската армия прз 2014-та беше на много по-ниско ниво, отколкото в началото на 2022 г., и войниците не искаха да стрелят по съгражданите си (именно затова често им помагаха футболни хулигани с нацистки убеждения). Голяма част от обществото и армията по нова време не се идентифицираше с агресивния курс срещу сепаратистите.
Последвалата изборна победа на Зеленски отразява, освен всичко друго, и умората на част от украинското общество от агресивната националистическа реторика.
Така че Путин може би щеше да постигне лесна победа преди осем години, но изчака, защото се грижеше за икономическите си интереси (които налагаха отношенията с Украйна да не се влошават), или защото вярваше, че Западът все пак ще признае руснаците за хора.
Ето тук трябва да уточним, че политиката на Запада спрямо руско-украинския конфликт е последователна в някои отношения, а в други – не съвсем.
Част от Запада явно искаше мир в Украйна, защото липсата на такъв накърняваше икономическите му интереси, най-вече на германските капиталисти. Изглежда, че Нормандският формат е бил инициатива, целяща постигането на мир. За разлика от тях обаче, САЩ, особено след идването на Байдън на власт, бяха недвусмислено ориентирани към война с Русия. Разбира се, не пряка, а чрез Украйна като прокси.
Подобна война може да донесе на САЩ различни икономически ползи, за които могат да се напишат цели томове. Но в контекста на непоследователността на западната политика въпросът за американско-германското съперничество заслужава да бъде подчертан.
От икономическа гледна точка войната срещу Русия е война срещу германския капитал, който при управлението на Меркел ефективно възпрепятства стремежа на американския капитал да управлява Европа. Ключът към разбиването на германския капитал беше да се разрушат германско-руските икономически връзки. И точно това се случва. Германия, подложена на силен натиск от страна на САЩ и източноевропейски им сателити, е принудена да води самоубийствена политика. Накратко: на Запад Германия е основният губещ в тази война.
Разбира се, германският капитал ще прехвърли разходите за своето поражение върху народа. Нека уточним, че Германия, както и Франция, действаше в полза на мира, докато това беше възможно, не поради някакви благородни идеали, а защото войната между Запада и Русия е абсолютно неизгодна и за двете европейски „носещи” държави. Тяхното положение е съвсем различно от това на САЩ, които саботираха Нормандския формат и дадоха на Украйна зелена светлина за насилие в Донбас.
Въпреки това политиката на Запада като цяло, с изключение може би на Израел, остана последователна на по-общо, аксиологично ниво. Руснаците и проруските граждани нямат право на защита от насилие от страна на държави като Украйна, Латвия и др. Русия и проруски настроените хора по дефиниция не са прави. Всяка обосновка винаги е на прозападната страна. Конфликтите, в които участват руснаци и проруски настроени хора, никога не са конфликти за права, които могат да бъдат сравнявани. Ако си струва да се търси мир, то не е защото руснаците могат да имат дори грам право, а защото войната с тях може просто да не е изгодна.
От руснаците се очаква да седят тихо и да се извиняват, и да са благодарни, че въобще им е позволено да живеят.
След осем години Путин най-накрая разбра, че каквото и да прави, Западът никога няма да се съобрази нито с него, нито с Русия. Ако беше предприел военни действия по-рано, когато офанзивата щеше да бъде много по-лесна, можеше с основание да бъде критикуван, че не е позволил дипломатическо решение. Той реши да даде заповед за атака сега и да се представи като сдържан (до определен момент) защитник на хората, подложени на продължително насилие. Но това не доведе до нищо, защото антирусизмът е просто вписан в същността на западната идеология. Цялата идеология, която легитимира режимите на западните държави, се основава на противопоставянето между западния ред на доброто и руската/съветската империя на злото.
Всякакви дипломатически игри със Запада са безсмислени от гледна точка на Русия. Западът никога няма да я призане за равностоен субект в каквото и да било отношение. Западът просто трябва да бъде изтласкан колкото се може по-назад, за да не може да подкрепя насилието срещу руснаци и проруско население в съседните държави.
Ако се стигне до пълен военен разгром на Русия, който да доведе до украинска окупация на целия Донбас с Донецк и Луганск, сепаратистите и техните поддръжници ще се окажат в трагична ситуация. Те няма да бъдат третирани като войници на губещата страна. Украйна и Западът ще ги третират като криминални престъпници. Те ще изгният в затвора, ще умрат при посегателства или изтезания. Следователно те нямат избор. Те трябва да спечелят. Руската федерация ще се справи по някакъв начин в случай на поражение. Тях ги чака смърт.
Руската агресия, осъждана толкова шумно, е, освен всичко друго и израз на разочарованието на един народ, на който се казва, че той и неговата държава нямат място сред човечеството. Това е отчаян бунт на дехуманизираните срещу дехуманизиращите.
На руснаците, които са си у дома, в Руската федерация, може да не им пука чак толкова много. Те могат да гледат на Запада като на враг, сравним с нацистите, и точно това се случва. Те могат да действат като ЛГБТ хората, които, за да не се сблъскват с хомофобията, се затварят в гета или балони. Този комфорт обаче не е достъпен за руснаците и хората, които се идентифицират с Русия или със Съветския съюз, и са разпръснати в различни страни в орбитата на Запада. За тях победата в борбата срещу Запада е въпрос на физическо оцеляване.
Освен част от радикалната левица, единственият човек на Запад, който не се е провалил на моралния и хуманистичен тест, поставян от настоящата война пред западните граждани, е папа Франциск. Той можеше да направи очакваното от него шоу, да хвърли обиди по Русия, да заплаши Путин и патриарх Кирил с цял набор от наказания, предвидени от правилата на ада. Но Франциск, за свое нещастие, избира пътя на истината и мира. Полезните идиоти на Байдън го заляха с помия, крещейки за руски агенти във Ватикана или че папата е стар идиот, който е загубил връзка с реалността, да не говорим, че е от Латинска Америка. Папата или е агент на Путин, или е, меко казано, лошо информиран човек.
Недоброжелателите на Франциск не се притесняват от факта, че институцията, начело на която той стои, от векове подкрепя всяко потисничество на човек над човека. Те го нападнаха, когато ръководителят на тази институция зае истински хуманистична позиция и осъди – половинчато, но все пак – „лаенето” на НАТО. Франциск отказа да легитимира една откровено престъпна институция и да преведе нейните пропагандни послания на „духовен” език. Не благослови оръдията и дроновете. Един от главните пропагатори на католическия фундаметнализъм в Полша, журналистът Томаш Терликовски, голям привърженик на всички възможни форми на дискриминация и дехуманизация, не може да повярва, че неговият папа е обидил… НАТО. Защото има ли по-голяма святост за католиците от НАТО?
И не слушайте онези, които казват, че папата е дезинформиран. Папата и ватиканската дипломация имат много по-добър достъп до информация за истинския ход на настоящата война и нейния генезис, отколкото пропагандистите във всички западни медии, взети заедно, които получават от службите само това което е подходящо да бъде оповестено. И тъй като е латиноамериканец, а това означава, че знае нещо за капитализма и американския империализъм, той е в състояние да интерпретира тази информация правилно.
Отношението на сегашния полски мейнстрийм към Франциск ясно показва къде се намираме в процеса на фашизиране на Полша, който продължава от 1989 г. насам. Много сериозно сме напреднали. Не подкрепям сляпата вяра в авторитети, но осъждам факта, че вече не съществува нито един авторитет, който да може по някакъв начин да спре надигащата се вълна от антируски шовинизъм и ксенофобия. Дори най-авторитетните полски издания като списание „Политика” наричат руснаците „орки”, а жителите на Донбас „дивашки, небръснати същества окичени с червени лентички”. Всеки, който публично се противопостави на тази атмосфера на погром, ще бъде жестоко оплют и лишен от място в публичното пространство.
Настоящата ситуация, разбира се, предизвиква асоциации с погрома в полския град Киелце през 1948 година, но също и с атмосферата, която цари в цяла Европа преди избухването на Първата световна война, когато така наречените цивилизовани европейски народи се подлагат взаимно на ритуална дехуманизация.
Франциск възмути подпалвачите на света, като допълнително заяви, че руснаците също страдат. Папата се основава на един на пръв поглед очевиден хуманистичен принцип, който в контекста на въоръжените конфликти изисква действия, насочени към свеждане до минимум на жертвите и страданията. В същото време основното течение на уж цивилизования Запад вече съвсем открито застава на антихуманистичния принцип за максимално увеличаване на руските жертви. Не бива изобщо да се занимаваме с руските жертви. Колкото повече руснаци умрат, толкова по-добре. Смъртта на всеки руснак е малка човешка стъпка, но голяма стъпка за демокрацията. Смъртта на всеки руснак се отбелязва с радост и хумор, а образите на умиращи руснаци, разпространявани от украинската пропаганда, имат за цел да ни накарат да се чувстваме по-добре и да ни насърчат да се борим за европейските ценности.
Поддръжниците на принципа за максимално увеличаване на руските жертви (чрез превъоръжаване на Украйна) се преструват, че не осъзнават, че прилагането на този принцип е същото като прилагането на принципа за максимално увеличаване на украинските жертви. Колкото повече оръжия пристигат от Запада в Украйна и следователно, колкото по-дълго продължава тази война, толкова повече хора ще загинат, както от руско-сепаратистката, така и от украинската страна. Украинските войници, както пропагандата на войната се старае да не разкрива, загиват в тази война в огромни количества. Единственото решение за защита на човешкия живот е украинските войски да бъдат изтеглени от Донбас и да започнат истински мирни преговори. Някой ще се възмути: защо Украйна, а не Русия трябва да изтегли войските си от Донбас? Причината е, че ако руската армия внезапно се изтегли от Донбас, ще има масови репресии, лов на т. нар. колаборационисти и предатели (не е ясно къде ще се изтеглят армиите на ДНР и ЛНР) – накратко, насилието ще продължи в най-добрия си вариант.
В сегашната обстановка никой в Полша не би се осмелил да каже нещо, което е абсолютно очевидно, а именно – че поради безсмислената упоритост на така наречените защитници на Мариупол градът е напълно разрушен. Тези защитници се занимават основно със защитата на самите себе си, като действат в ущърб на града и неговите жители. Независимо от това, героичните защитници на Мариупол са в безсмислен култ и триумфално се изчислява колко руснаци и сепаратисти са успели да убият. Няма значение колко украинци са загинали в този процес – важното е, че са загинали много руснаци. Има ужасяващо пренебрежение към човешкия живот, включително към живота на украинците. Принципът за минимизиране на украинските жертви не се прилага – украинците трябва да умират, за да бъдат убити колкото се може повече руснаци. Слава на папа Франциск, че е единственият от влиятелните хора на Запад, който не иска да заклейми тази престъпна аксиология.
Скъпи глупави западняци, ако не искате войни, тогава не дехуманизирайте!
About The Author
