Някой каза ли „империализъм“? Украйна между аналогиите

Тази статия е част от предстоящият брой пролет/лято 2022 на лявото списание Salvage.

Ленин се завърна. Владимир Путин го обвини за независимостта на Украйна, която обеща да премахне в зловещ акт на „декомунизация“. „Великоруски шовинизъм“ е терминът на Ленин за точно този вид иредентистко господство над подвластните народи. Но докато украинците събират вещите си във влакове или патрулират на импровизирани барикади, за да се изправят срещу нашествениците, централната теоретична категория на Ленин – „империализъм“ – се завръща изненадващо в лексикона на западните дебати. В продължение на две десетилетия коментаторите говореха за западни „интервенции“. Дори критиците на тези войни понякога ги наричаха „хуманитарни“. Сега тези ужасни евфемизми най-сетне са обект на подигравки в Европа и Северна Америка. Когато Путин говори за „специална военна операция“ в Украйна, а руският медиен регулатор нарежда на пресата да не говори за инвазия, Борис Джонсън категорично осъжда „руския империализъм“. Истинската цел, казва той, е да се разшири „сферата на влияние“ на Русия. Профили на руския империализъм и неговата дълга история сега се появяват във Washington Post и в американските списания за външна политика.

Разбира се, Ленин не се е завърнал наистина. Точно както „работническата класа“ вече не съществува, освен ако не се прибави думата “ бяла“, така и „империализмът“ не може да се спомене, докато не бъде прикрепен към някой далечен съперник. Тук има капан, в който самата дума „империализъм“ става част от империалистическия арсенал. Империализмът е нещо гадно, което правят лудите чужденци. „Ние“ действаме в самозащита или филантропски за благото на човечеството. Всички империалисти играят тази игра. Ужасяващата война на Путин в Украйна се води, както той казва, за да се защити уязвимото малцинство в Донбас или за да се освободят всички украинци от игото на новите хитлеристи, които ги управляват. Това звучи познато. В Русия бомбите на Буш над Багдад и на Обама над Кабул могат да бъдат наречени имперски, но руските войски, бомбардиращи Мариупол и Харков, са освободители. В Съединените щати историята е просто обърната. Някои видове империализъм са освобождаващи. Това е фантазия, която води началото си от Британската империя, дори от завладяването на Америка. Критиката на руския империализъм сега е потопена в тази междуимпериалистическа отрова.

Аналогиите с моменти от края на XIX и началото на XX век са многобройни. „Империализмът“ тогава описва система, структурирана от съревнованието между приблизително равностойни участници от първи или втори ранг. Следователно мащабните войни с много участници са били норма за Европа. Докато руските танкове напредваха в Украйна, Time нарече това „Завръщането на историята“. Путин е Петър Велики, Хитлер или Сталин. Най-късното сравнение, до което този исторически поглед стига, е до 60-те години на миналия век: за сравнение с момента на ядрено напрежение по време на Студената война и необходимостта от възраждане на традициите на Кампанията за ядрено разоръжаване. Това не е характерно само за войната в Украйна. Капиталът и империята преди техните трансформации в края на ХХ век остават отправна точка за историческите препратки, метафори и връзки, които се правят днес. Тази тенденция е налице в аналогиите между Тръмп и Хитлер; в широкото използване на „викториански“ за описване на бедността и консерваторската помпозност на строгите икономии във Великобритания; в кейнсианските призиви за ново Бретън-Уудско споразумение за глобалната макроикономика; в Дейвид Харви и Свен-Ерик Лидман, които рекламират значимостта на Маркс, като твърдят, че нашият момент бележи завръщане към laissez-faire на XIX век, който той осмива.

Основната теза, зад която заставаме в списание Salvage е, че преустройството на глобалния ред през 70-те години на ХХ век – сложна структура на контрареволюция срещу въстанията на расата и пола, на колонизираните и империализираните, както и (и във връзка със) въстанията на труда – промени света по-дълбоко от тези по-ранни събития. Настъпи цезура, въпреки че разривите никога не са пълни. Украинците са бомбардирани. Повсеместно използваните аналогии могат да заблудят. Изправени сме пред взаимосвързана поредица от кризи на световния ред, а сега и пред горчивата среща на империализмите след “края на историята”. Трябва да започнем всичко отначало: с работата по осмисляне на собственият ни исторически момент.

Под кръстосания огън на империализмите

Заслушайте се в разговорите по медиите. Хората са изплашени. Те виждат в общите репортажи на всички западни медии един луд, който отприщва агресия без провокация. Guardian се чуди дали Путин не се е поддал на психическо заболяване. Кореспондентите на Sky News са без дъх от радост, докато снимат как украинците правят коктейли „Молотов“, които да хвърлят по окупатора. Колумнистите на New York Times се състезават помежду си, за да докажат кой от тях е най-склонен да „направи необходимото“, за да сложи край на жестокостите на инвазията. Русия наруши международното право и започна кампания на безсмислена агресия, затова журналистите от BBC питат развълнувано „какъв е напредъкът на съпротивата?“. В Ирак те не задават същите въпроси. Британското правителство хвърля хора в затвора, ако заминат за Кюрдистан, за да се борят за свобода, но външният министър изтърсва, че доброволците трябва да вземат оръжия и да отлетят за Украйна. Другите министри я порицават. На този фон хората изпитват желание да “направят нещо”. Отменят се концерти на руски композитори или с руски диригенти; хранителните продукти се преименуват на западните рафтове, за да звучат по-малко руски. Нищо от това не е достатъчно. Правителствата ни в Лондон, Вашингтон и Берлин изглеждат жалки. Те се притесняват да изключат Русия от макрофинансовия воден цикъл SWIFT, докато танковете напредват. Виден и уважаван британски член на парламента казва: „Можем да изгоним руските граждани: всичките“. Раздразнен, Джо Байдън заявява в прав текст, че Путин не може да остане на власт. Цялата динамика на репортажите копнее за стрелба, която да отговори на стрелбата. Фейсбук и Инстаграм променят правилата си, за да позволят на потребителите да копнеят открито за смъртта на руските лидери и войници. Някои се притесняват от ескалация на войната, от падането на бомби над цяла Европа. Изборът изглежда е опасна смелост или разумна сдържаност, която обаче е в услуга н аагресора. Няколко политици на Запад и един генерал от НАТО призовават за налагане на забранена за полети зона над Украйна, което би означавало въздушна война между ядрените сили на НАТО и Русия. Голяма коалиция от украински организации за защита на правата на човека се присъединява към призива, а след това го прави и украинският президент. Украински журналист се просълзява, молейки британския министър-председател да изпрати своите бомбардировачи. Усещането за бездействие и инертност е срамно. Това е, което говоренето за „руския империализъм“ прави в цяла Европа и Америка сега.

Ако слушате този медиен хор повече от миг, ще усетите нервно напрежение. Във всичко, в което Владимир Путин е справедливо обвиняван – нарушаването на националния суверенитет; пренебрегването на ООН; нападението над по-малка държава, която едва ли има шанс, ако бъде оставена да се бори сама; трагикомичните езикови игри, които третират нападнатия като таен агресор или наричат нашествениците освободители; дори труповете, разпръснати по улиците на Буча, Украйна, както някога в Панджвай, Афганистан и Хадита, Ирак – имитацията на западните модели е очевидна. Смисълът очевидно не е в това, че това прави Путин наистина прав или че само западните сили представляват реални империалистически заплахи. Но когато слушаме тези тиради, ни се иска да разчупим това напрежение, да кажем: „Най-после! Да поговорим за империализма! Може би сега ще разпространите искреното желание за национално самоопределение и противопоставянето на бомбардирането на болници и върху народа на Афганистан; възхищението си от съпротивата и върху народа на Палестина; а знаете ли, че йеменците кървят и умират също като украинците, въпреки че убийците им принадлежат към другия империалистически лагер? Погледнете списъка на американските войници, които са измъчвали и убивали по време на Студената война и Войната срещу тероризма – една обща черта е, че никой от тях не е получил нещо повече от пошляпване през пръстите. Неискреността на този хуманитарен парад е очевидна.

Това може да прилича на фалшива еквивалентност, на разсейване или на желанието на непокорното дете да обвинява родителите си при всяка възможност. Но сега тази загриженост често идва от страните от глобалния Юг. Те подозират, че кавалерските страхове за жертвите на империализма не са мотивът на западните държави: британското министерство на вътрешните работи се окичва с украински знамена, докато в същото време отказва да премахне визите за отчаяните украински бежанци. Значи съчувствието им е ограничено или наистина става дума за нещо друго. Когато през 1999 г. Путин разгръща първата си и най-жестока досега оргия на имперско опустошение в региона – срещу Чечения, той го прави с подкрепата на Запада. Бяха убити десетки хиляди цивилни граждани. Тони Блеър отговори така: „Руснаците бяха подложени на наистина тежки терористични атаки“. Той посети родния град на Путин, за да подпомогне предизборната кампания на последния, срещу което протестира „Амнести интернешънъл“. Тогава Русия беше съюзник и не по-малко убийствена. Оттогава насам, както отдавна предупреждават анализаторите-реалисти от Джон Миърсхаймер до Хенри Кисинджър, Украйна е жертва на набъбващ сблъсък между два силови блока. През 2006 г. Дик Чейни посети Литва и каза за проамериканската трансформация на балтийските държави: „Това, което е вярно във Вилнюс, е вярно и в Тбилиси и Киев, и в Минск, и в Москва“. Гладът за разрастване беше демонстриран публично. Американското настояване за разширяване на НАТО на изток – в съюз с украинския национализъм и осемгодишната му война срещу рускоговорящите в източния регион на Донбас – отвори пространство за милитаристична реторика както за самозащита, така и за хуманитарна интервенция от страна на Путин.

В последно време нещата се влошават, а не се подобряват. Съкрушителната изборна победа на Володимир Зеленски през 2019 г. в Украйна отбеляза частично отдръпване от твърдия антируски подход в периода на Майдана след 2014 г. Мнозинството му беше особено голямо в източната част на Украйна. Той обеща решение на войната в Донбас чрез преговори. Русия надлежно замени агресивния си преговарящ за Украйна Владислав Сурков, обвинен в организиране на снайперисти за избиване на протестиращи на Майдана. Но под силен вътрешен натиск Зеленски не успя да предостави на Донбас специален статут, както беше договорено на срещата на върха в Нормандия през 2019 г., и в последния момент се оттегли от споразумение с Русия през 2020 г. Сега Русия претендира за разочароваща поредица от украински провали в изпълнението на задълженията си по процеса „Минск II“, въпреки че и двете страни многократно подкопават споразуменията, като продължават да финансират военни операции в Донбас. Президентът на Украйна закри три телевизионни канала, контролирани от Виктор Медведчук – широко смятан за човек на Путин в Украйна, но и за лидер на най-голямата опозиционна сила в страната – и след това го постави под домашен арест през май 2021 г.

2021 г. беше натоварена година. Докато Байдън и Путин приключваха срещата на върха през юни, Великобритания изпрати военния кораб HMS Defender в кримски води – при шумни руски протести и твърдения за руски изстрели и дори за хвърлени бомби. През август администрацията на Байдън подписа Стратегическа рамка за отбрана с Украйна, а през ноември – Харта за стратегическо партньорство. Също така през ноември Русия протестира срещу непланираните учения на НАТО в Черно море, като ги нарече „сериозно предизвикателство“, след което заяви, че е проследила четири шпионски самолета на НАТО за двадесет и четири часа, включително американски височинен разузнавателен самолет над украинското въздушно пространство. От 2014 г. насам Съединените щати са предоставили на Украйна 2,5 млрд. долара военна помощ на ескалираща база: през 2021 г. сумата е била 400 млн. долара. Същевременно Украйна увеличаваше военното си сътрудничество с една от държавите членки на НАТО, която е най-агресивна в региона. След като изпрати въоръжени безпилотни самолети в бившия Съветски съюз, за да подкрепи своето прокси срещу руското във войната за Нагорни Карабах през 2020 г., и след конфронтацията с Русия по отношение на Сирия, Турция продаде същите безпилотни самолети TB2 на Украйна – която ги използва, за да бомбардира рускоезичните в Донбас.

Основният американски стратег от времето на Студената война Джордж Кенан още през 1998 г. определя разширяването на НАТО като „трагична грешка“, предупреждавайки, че то ще предизвика „лоша реакция от страна на Русия“. Последният американски посланик в Съветския съюз Джак Матлок предупреждава, че разширяването на НАТО рискува да провокира ядрена война, тъй като продължава напрежението от Студената война. Министърът на отбраната на Бил Клинтън Уилям Пери обмисля да подаде оставка по този въпрос. За война, която изненада всички, тази беше доста упорито предсказана от експертите. Нахлуването на Русия не беше принудителен отговор на самозащита, тъй като Украйна не подготвяше нападение срещу Русия, но беше предвидимата реакция на сила, опитваща се да доминира в региона. Защо тогава се стигна до тази ескалация? В седмиците преди войната американското разузнаване многократно казваше на всички, че се насочваме натам, като същевременно настояваше, че няма да промени курса, затова е поразително колко малко коментатори се опитват да разгадаят защо САЩ може би са искали точно този резултат.

Една от възможностите е, че последователният опит за провокация в последно време е опит за разпалване на руската агресия с цел предизвикване на напрежение във формиращия се руско-китайски блок. Смята се, че китайската държава се притеснява да окаже пълна подкрепа на инвазивното потъпкване на националния суверенитет. Сега западни политици и пенсионирани генерали призовават Китай да посредничи – странен момент на доверие, освен ако не подозираме, че това е опит да се вбие клин между двама ключови съюзници. Страхът от възходящия Китай и несигурността как да му се противопоставим понастоящем определят голяма част от геостратегическото мислене в Съединените щати и в по-малка степен в Европейския съюз. Джовани Ариги разглежда нападението над Ирак през 2003 г. на този фон в книгата си „Адам Смит в Пекин“.

Разбира се, западните санкции могат да доведат до ефект, различен от такъв разрив. Сега Русия е принудена да сподели с Китай алтернатива на SWIFT и вероятно ще разчита на Китай като основен пазар за износ на енергия в бъдеще. Дали провокацията ще успее да изолира Русия в международен план, все още е отворен въпрос. Точно както Русия е важна за Пекин от гледна точка на необходимостта от второстепенни членове на един имперски блок, така и десният режим в Индия е важен за „оста“ на западния империализъм срещу Китай – оттук и ухажването на съперничещия Пакистан от страна на Русия и Китай, за което свидетелства присъствието на тогавашния министър-председател на Пакистан Имран Хан в Москва при започването на инвазията. Хан не издържа на кризата и обвини падането си за нея. Но Индия се въздържа в Общото събрание на ООН при гласуването за осъждане на Русия.

Въпреки това впечатляващият проект за изграждане на коалиция, който се крие зад наказателната вълна от санкции за обедняване на обикновените руснаци, е символ на трайната американска сила и влияние. Литва отменя пратка от 440 000 ковид ваксини за Бангладеш – най-гъсто населената държава на земята – като наказание, след като нейното правителство не се присъединява към осъждането на Русия. Ако подобни символи на съгласувано международно дисциплиниране, ръководено от НАТО, са предупреждение, целевата аудитория със сигурност е повече в Пекин, отколкото в Москва. Съединените щати и Европейският съюз са двата най-големи търговски партньора на Китай, така че гледката на двете страни, които се стремят да изолират Русия – с последното ключово домино, енергийната независимост от Русия, като заявена цел на политиката на ЕС сега – може да предизвика опасения у Си Дзинпин за създаването на прецедент. Залязващият хегемон търси бис. Поражението на Русия – пише Франсис Фукуяма в една красноречива скорошна статия – ще направи възможно „ново раждане на свободата“ и ще ни извади от тревогата за упадъка на световната демокрация. Духът на 1989 г. ще продължи да живее благодарение на група смели украинци“. Краят на историята може би ще започне отново. Фукуяма подчертава, че „войната до този момент е била добър урок за Китай“.

Засилвайки динамиката на ескалацията, Европейският съюз се превърна в истински военен блок, обещавайки 500 милиона евро за военно оборудване на Украйна. Новата Версайска декларация предизвиква зловещи сравнения с Версайския договор от 1919 г.: тогава Европа е унижила един от „своите“ с трагични последици, смята Еманюел Макрон, но сега напада само един външен играч. Урсула фон дер Лайен обявява този военен съюз за ново развитие и той е именно това (което е тревожно), но не е напълно неочаквано. Траекторията на ЕС като втора цигулка на НАТО за конфронтация с Русия, очевидна в политиката към Украйна през 2014 г., се съчетава с милитаризацията на южните му граници, полуколониалното икономическо наказание на собствената му периферия и неоколониалната му практика в отношенията с южните и източните съседи, за да го превърне в истински бастион на съвременния империализъм. През февруари 2015 г. Ангела Меркел осъди плана на Обама за изпращане на военна помощ на Украйна; в отговор на това бе стартиран мирният процес „Минск II“ от страх от ескалация. Сега всички подобни пукнатини, разделящи ястребите от гълъбите, най-накрая изчезнаха, тъй като Германия планира да изпрати бюджета си за отбрана над 2 % от БВП за първи път от 1945 г. насам, поемайки ангажимент за нови разходи в размер на 100 млрд. евро. За да не остане по-назад, администрацията на Байдън преразгледа своя вече рекорден бюджет за военни разходи, за да го направи още по-рекорден, като за оправдание бяха заделени средства за допълнителна „смъртоносна помощ“ – новият любим евфемизъм на медиите – за Киев. Сега само Германия ще харчи за военни цели значително повече от Русия, а САЩ – десет пъти повече. В последно време Германия възприема по-малко конфронтационен подход както към Русия, така и към Китай, отколкото политиците във Вашингтон. Така че този момент е забележителен с бързата съгласуваност на Западния блок: обединяването в условията на криза на различни участници, чието разединение Путин можеше основателно да очаква. Великобритания предлага нагледен пример. След като насърчи развода с Европейския съюз, нейният министър-председател застана на страната на Съединените щати, които в навечерието на войната наложиха конфронтацията над деликатността. Но след като започна инвазията на Русия, британското правителство побърза да се обедини с други европейски столици. Някои проевропейски британски социалисти, които през последните години обявиха Борис Джонсън за почти фашист, сега могат да бъдат намерени да приветстват неговия антирусизъм като европейска добродетел.

Руският империализъм е другата част от пъзела. В условията на царска цензура Ленин пише през 1916 г. за съперника на Русия – Япония – като за империалистическа сила; след революцията година по-късно той признава, че всъщност е намеквал за Русия. Нейните обекти на империалистическа агресия, казва той, тогава включват Украйна, както и Полша и Финландия. Ленин поставя една империя с малка, зараждаща се индустриална база в обща категория с Великобритания и Съединените щати, тъй като Русия също се стреми към експанзия, за да си осигури нови пазари. Днес относителната слабост на Русия може отново да ни привлече към този анализ. „Пространствените фиксации“, през които Дейвид Харви чете империализма, в крайна сметка са инструменти за управление не на просперитета, а на капиталистическата криза. Следователно значението на Украйна за руския империализъм може да нарасне в тези времена на стагнация. От годината на световната финансова криза и геополитическата конфронтация за Грузия през 2008 г. Русия така и не се върна към темпа на растеж от 6% от началото на 2000-те години. Украйна има своето икономическо значение в тази трудна обстановка. И наистина, протестите на Майдана срещу правителството на Виктор Янукович (преди това губернатор на Донецк, той бе единственият президент на Украйна от независимостта насам, избран с подкрепата на източните региони на страната) първоначално бяха преплетени с антиолигархична, антикорупционна политика в страна, в която подкрепата за НАТО беше ниска.

Съпротивата срещу хищническото навлизане на руския капитал едва по-късно придобива геополитически оттенък. Майданът се превърна в Евромайдан. Украйна е зависима от руската енергия и от транзитните такси, които тя събира за преноса на газ на запад, но най-бедната страна в Европа е и основна житница и индустриален център с хъб за информационни технологии в Харков. Както и Русия през 90-те години на ХХ в., тя продължава да е разкъсвана от враждуващи капиталистически фракции, които се борят за власт. Изтеклите „Документи Пандора“ показват, че привидно борещият се срещу корупцията Зеленски крие големи плащания от Игор Коломойски, енергиен магнат и собственик на най-голямата банка в Украйна, чиито телевизионни канали стартират кариерата на Зеленски. Украйна се превърна в място на съперничество между руски и прозападни капиталисти, всеки от които се стреми да контролира нейния пазар и ресурси, включително 40-те процента от икономиката, които работят на черния пазар. След като през 2014 г. Украйна се отклони от Русия, нейният БВП се сви с почти 9% – повече от този на Гърция в разгара на последните ѝ проблеми. Това се дължеше на прекратяването на търговията с Русия, която бе най-големият ѝ партньор. Киев на практика изпадна в неплатежоспособност по дълг към Русия в размер на 3 млрд. долара, част от обречената сделка между Янукович и Путин. Международният валутен фонд реагира със заем в размер на 17,5 млрд. долара.

Така Путин е изправен пред съюзническа икономическа и геополитическа агресия чрез санкции, разширяване на НАТО и свързаното с това премахване на полуколониални сфери за инвестиции на руския капитал. Но той се сблъсква с това в глобалния контекст на американския упадък, сигнализиран от хаотичното изтегляне от Афганистан и рухването на марионетното правителство на империализма там. На този фон руската държава идентифицира тесен прозорец от възможности. Ако американският апарат за национална сигурност сега храни слаби надежди за смяна на режима в Москва, Путин със сигурност също разбира откритостта и неотложността на този момент. Русия може да приеме обкръжаването и задушаването си като финал на американската еднополярност, което я поставя в слаба позиция, когато се приближава към Китай за геополитическо партньорство, или Русия може да действа, за да се възползва от американската слабост, като се наложи като сериозен империалистически играч.

Това беше хазартната игра на Путин в Сирия, която се изплати. Резултатът е взаимодействие на агресии. Разширяването на НАТО беше резултат от сливането на клинтъновия оптимизъм за американското хилядолетие със силните източноевропейски желания за защита срещу руския модел на агресия; полската държава дори се бе замислила за придобиване на ядрено оръжие. За да възникне война от подобна конфигурация, не е необходим луд в сместа, противно на повечето западни публикации. Ако Путин се е объркал, като е предположил, че Киев ще падне толкова лесно, колкото и Кабул, грешката е била – както казва Стивън Коткин – повече институционална, отколкото психологическа; персоналистичният авторитаризъм, при който властта е съсредоточена в две ръце, обикновено води до лошо разузнаване, тъй като държавните служители се страхуват да съобщят нежелани новини на началника. Но като се има предвид, че сега в Минск и Анкара се водят преговори, на които се обсъжда украинският неутралитет, приемането на анексирането на Крим и автономията на Донбас, дори не е ясно дали това кръвопролитие е било чак такава руска грешка, каквато западните коментатори бързат да диагностицират.

В изследване, публикувано само няколко месеца преди нахлуването в Украйна, левият руски дисидент Иля Матвеев изказва предположението, че логиката на руския империализъм се е променила през 2014 г. с анексирането на Крим. Марксистките традиции, с техния акцент върху движещата роля на свръхкапитала в търсене на пазари за печеливши инвестиции в чужбина, бяха подходящи за описание на олигархичното партньорство между държавата и капитала в ранната постсъветска Русия. В условията на неотдавнашна икономическа стагнация и траектория от олигархия към бонапартизъм обаче традиционно политическите императиви придобиха по-голямо значение. В прочита на Матвеев руският империализъм вече не е толкова полезен за анализиране през призмата на натрупването на капитал; неговите мотиви сега са сигурността и гордостта на руската държава, както и възстановяването на руската империя. Независимо дали приемаме това отдаване на предимство на политическото пред икономическото, подобна работа е полезна за разбирането на особеното значение на Украйна – родното място на русите, а оттам и на Новорусия – за руския експанзионизъм. Поне част от мотивите за войната сега са идеологията на руското могъщество като свойство на една експанзивна историческа цивилизация. Представата за руската сигурност, която тази традиция дава, включва поддържане на имперска власт, аналогична на американската доктрина Монро, която се изразява в нетърпимост към други сили, подкрепящи проксита в задния ѝ двор.

Идеите за „Европа“ и „Запада“ предлагат подобни варварски идеологически основи на съперниците на Русия. Днес Зеленски призовава доброволците да дойдат в Украйна, за да защитят „Европа и нашите общи цивилизационни ценности“. В по-голямата част от света, през повечето време, този цивилизационен проект не е толкова отбранителен. В цяла Европа и Северна Америка този проект едновременно постоянно се споменава и никога не се диагностицира критично, за да могат руските и китайските управляващи класи да изглеждат особено страшни заради цивилизационното си саморазбиране като идеологическа легитимация на империализма.

Да се говори само за империализма означава да се пропусне по-широкият контекст, обясняващ неговите промени. Икономическата стагнация, климатичните и епидемиологичните заплахи заедно пораждат геополитическо напрежение в момента. Ако смъртоносните вируси могат да парализират производството, ако вълните от климатични бежанци се движат на север и на запад, а разходите за смекчаване на последиците от изменението на климата нарастват, ако бавната енергийна диверсификация изисква зависимост от страните производителки на петрол, като в същото време излишъците, които улесняват работата по посрещането на кризите, са подложени на постоянно напрежение и социалните конфликти се агломерират в национален мащаб, това е нов фон, който изисква нова политика. В Германия „енергийната независимост“ от Русия вероятно означава – поне в краткосрочен план; единственият план, който има значение в толкова напреднал стадий на кризата – увеличаване на зависимостта от битумни въглища; в Съединените щати „изолирането на Русия“ означава зелена светлина за по-нататъшно увеличаване на добива на петрол и природен газ. В същия месец, в който Междуправителствената експертна група по изменение на климата публикува поредния отчаян призив за прекратяване на използването на изкопаеми горива, империализмът на изкопаемите горива вместо това вещае обрат в и без това половинчатите опити за енергиен преход. Ако преоткриването на преките конфликти между съперничещите си империализми и съпътстващата ги заплаха от ядрено унищожение все още не са достатъчни, за да рестартират тиктакането на часовника на Страшния съд, тези машинации и пренареждания предвещават потенциално катастрофални последици на климатичния фронт, като в същото време инфлацията, неравенството и ниският ръст на производителността провокират незабавни кризи, свързани с разходите за живот. По този начин глобалните блокове придобиват особена важност за защитата както на достъпа до свръхстойност (достъпа до природните ресурси, които го правят възможен), така и на политическата стабилност на техните имперски предшественици.

Това е съзвездието на съвременния междуимпериализъм. То се усеща на всички онези фронтове, където минималните удобства на статуквото сега скърцат и се пропукват по шевовете – от климата до населението. Турция или Либия без влиянието на Европейския съюз за спиране на мигрантския поток биха представлявали сериозна заплаха: както Полша и целият блок откриха в Беларус. Отвръщайки на санкциите на ЕС, Путин сега заплашва да покани света в Русия с визи, които да позволят на хората да пътуват до Беларус и да почукат на вратата на Европа. В по-обширен геополитически мащаб внезапното публично смекчаване на отношението на американската държава както към Венецуела, така и към Иран (където Великобритания плаща дългогодишен дълг, за да осигури освобождаването на хвърлени в затвора британски граждани, а Русия, а не САЩ, заплашва да блокира възобновяването на преговорния процес по ядреното споразумение) подсказва за грандиозен преход от момент на еднополюсна хегемония към междуимпериалистическа конкуренция: осигуряването на енергийни доставки при изолация на Русия може да стане непосредствен стимул за преминаването на Америка от наказване на претендентите по света към стремеж за тяхното интегриране или риск да ги загуби в полза на китайския блок. Икономическите нужди изискват геополитически промени; тези променящи се икономически нужди на свой ред са причинени от геополитически разрушения; тези разрушения отразяват натиска на икономическата, социалната и екологичната криза. Това е очевидният цикъл на свръхопределенията. „Конюнктурата“ – тази категория, използвана от Луи Алтюсер, за да се откаже от еднопричинните истории на начините на производство и да разбере Руската революция като артикулация на политически, икономически и идеологически кризи, структурирани в господството на капитала – все още е най-полезното ни методологическо средство. Сега обаче то се развива без еманципаторски полюс.

Има значение, че Русия е второстепенна имперска сила. Първите дни на нападението срещу Украйна не бяха толкова варварски във военно отношение, колкото американското „шок и ужас“ в Багдад през 2003 г., и то не защото Путин е по-хуманен от Буш. Позицията на Путин е по-слаба: той изпрати войските си без мащабна бомбардировъчна кампания, която да парализира комуникационните и транспортните връзки в нападнатата страна, и така войските му забуксуваха, отчасти защото се сблъска с пречки, чужди на американския империализъм. Когато действа агресивно, Путин трябва да се притеснява, че ще провокира контрамерки от страна на империалистическите си съперници. Той просто не разполага със застрашителната свобода на действие, която Америка притежаваше след 1989 г. Никой от съперниците не е в състояние да предизвика срив на долара чрез бързи и обединени действия, каквито сполетяха рублата след тази инвазия, и то дори без да се стигне до спираловидна военна конфронтация чрез евентуално бъдещо участие на други държави. Тогава беше възможно да се говори за американския империализъм в Ирак, без да се налага да се оглеждаме през рамо и да се притесняваме за опасния империализъм на съперниците на Америка. В Украйна, напротив, да се говори за руска агресия, без да се споменават други сили, означава да се изкриви картината. Ако руският империализъм беше в глобалния мащаб на американския – ако Русия вербуваше Мексико и се опитваше да привлече Канада в „отбранителен“ военен съюз, с разположени там руски ракети, насочени към Ню Йорк – тогава за руските граждани да говорят само за американския империализъм би означавало да изострят проблема у дома. Изправен пред украинска съпротива, Путин увеличава оборотите на руската агресия, като бомбардира бежанци и градски центрове, включително болници и университети. Това решение е някъде по средата между високомерието на хегемона и логиката „действай или умри“ на по-слабата страна.

Призраците на миналото

Поне от епохата на Наполеон насам „империализъм“ е обединението на вътрешния авторитаризъм с духа на чуждото завоевание: сега все още се нуждаем от аналитична работа, за да разнищим сегашните му основи, но тази вредна смес вече можем да идентифицираме и да ѝ се противопоставим. На фона на това открито обобщение самата дума „империализъм“ е почит към едно по-близко минало за левите писатели. Тя привлича марксистите към интелектуалния небосклон на първите две десетилетия на ХХ век, когато се смята, че новото сливане на държавната и капиталистическата власт в условията на възход на финансите стимулира задграничната експанзия в опит да се отложат кризите на вътрешното недостатъчно потребление. От либерала Джон Хобсън до революционерката Роза Люксембург, от умерените марксисти като Рудолф Хилфердинг и Карл Кауцки до централното място на „империализма“ в дълга на Ленин към блестящия болшевишки интелектуалец Николай Бухарин – това е момент на творческо интелектуално преосмисляне и преразглеждане на категориите в светлината на променящия се свят. Днес интелектуалните историци на този период биха отбелязали, че той е бил задъхан и спиращ дъха.

В едно отношение най-сетне се върнахме към това бъдеще. „Империализъм“ за поколението на Маркс означава избор на политика, провеждана от няколко държави, сред които Русия е почти най-вредната. За другарите на Ленин терминът вместо това назовава структура на конкуренция, в която са вкарани няколко държави. Използването на „империализъм“ от левицата за описване на проблема със смазващото американско господство е нововъведение след 1945 г. и днес този етикет може да отразява по-добре проблема със съперничеството между доминиращи държави. Левицата предимно се подиграваше на американското настояване, че предстои руско нападение, така че сега се налага известна преоценка на множеството съвременни империалистически актьори. Всяка държава ще оформя насилието си като принудително, и то с известно основание; структурите ограничават действащите лица. Всяка държава ще представя съперниците си като свободни агенти, действащи от чиста алчност или лудост, за да се дистанцира от тях. На някакво ниво всеки акт на агресия в една напрегната световна система може да се разбира като превантивна защита. Когато тази защита включва опит за контрол над други държави или за обединяването им в орбитата на по-голяма сила, можем да диагностицираме империализма, без да е необходимо да патологизираме психологията на неговите автори. Но това определение само по себе си не ни казва много: днешната комбинация от обстоятелства е по-сложна от тези общи формулировки.

Тъй като настоящето е трудно за възприемане, хората обичат да търсят убежище в миналото. Аналогиите са един от примерите за това. Любимото на Запада, както при всички избрани от него злодеи, е да приравни Путин към Хитлер. Привлекателността на Втората световна война се състои в това, че при фигури като Уинстън Чърчил всички грехове на миналото могат да изглеждат като незначително разсейване или ужасяващ релативизъм; британският империализъм, оглавяван от расистки класов воин, е спасил света от най-лошото нещо в историята. От другата страна на Атлантическия океан историята е по-различна – американските войски спасиха Европа и спряха Холокоста – но създаването на митове има същата цел. Това са истории за чиста съвест и манихейски морализъм. По-очевидната аналогия е с Унгария през 1956 г. или Чехословакия през 1968 г., но там руската агресия изглеждаше по различен начин; Имре Наги в Унгария искаше неутралитет, какъвто Русия иска за Украйна сега, а дванадесет години по-късно Дубчек дори не поиска да напусне Варшавския договор. Така че налагането на руски контрол чрез изпращане на танкове в онези случаи е може би по-имперско, отколкото в днешна Украйна. От друга страна, погледнато в глобален план, това със сигурност не прилича на дългата среда на ХХ век, когато предполагаемото приспособяване на една (или две, след китайско-съветското разделение) имперска сила към историята и политиката на социализма създаде някои възможности за радикалите, по мнението на мнозина от световната левица. Очевидно е, че любимите европейски политици на Путин идват от крайната десница, която разпознава в него съмишленик. Да се предположи, че една имперска система, преминаваща от еднополюсност към избуяване на междуимпериалистически конфликти, може да даде надежда по някакъв последователен или систематичен начин, вероятно означава отново да се поддадем на хитростта на аналогията, да живеем в миналото. Ядреното напрежение сега не се появява в свят, който също така поражда надеждата на кубинската революция или антиколониалните борби от Ангола до Виетнам.

Може би тогава решението е да се върнем още по-назад в търсенето на използваемо минало? Отчасти да. Украйна, както и Белгия през 1914 г., сега е обект на насилствените намерения на една имперска сила, която е въвлечена в междуимпериалистически конфликт. Сегашният междуимпериалистически конфликт е обусловен от едно особено неравенство: една световна сила, която е загрижена за намаляващия си престиж, докато нейните съперници се стремят все повече да разрушат тази структура, която извежда тяхното имперско влияние в по-нисък ранг. Това може да звучи като съперничеството между Великобритания и Германия около 1890-1914 г. и несъмнено мнозина във Вашингтон сега си представят подобно окончателно и също толкова недалновидно унижение за младия имперски претендент, макар и в идеалния случай без загубата на американски животи. Украинците ще умрат вместо тях.

Разликата в сравнение с 1914-18 г. засега е, че в Украйна само една империалистическа сила нахлува в съседна страна и се опитва да смаже нейния суверенитет. Този момент не е еднозначен – както защото отношението на Украйна към самоопределението на източните ѝ региони е най-малкото съмнително и със сигурност насилствено, така и защото другият империалистически лагер оказва своя по-фин натиск в Европа и в момента е отговорен за по-опустошително насилие на други места, на което се обръща по-малко внимание, защото (тук паралелите с Втората световна война и с Хитлер стават дълбоко неприятни) жертвите в Европа изглеждат най-важни. Аналогията с Първата световна война обаче рискува да не покаже как сценарият би се променил, и то значително, ако НАТО или Европейският съюз започнат пълна война срещу Русия сега. Защо те са толкова сравнително предпазливи (независимо от гафовете на Байдън)? Една от разликите е, че от достъпа до въздушното пространство и Интерпол до военния и гражданския софтуер и високотехнологичните иновации, днес държавите са по-зависими от архитектурата на международното сътрудничество, чието ограничаване по този начин може да осигури стратегия за икономическа война без рисковете от това войници да стрелят един по друг. Санкциите, които през 20-те и 30-те години на миналия век убиха повече цивилни, отколкото Първата световна война, днес са още по-силни. По този начин, въпреки че американският империализъм може да е най-голямата опасност за света, той не е единствената или най-голямата насилствена опасност за народа на Украйна. „Научете се да мислите“, казваше Троцки за такива моменти.

Оттук следва, че старите лозунги на пролетарския интернационализъм, най-добрата традиция на левицата от годините на Първата световна война, също трябва да бъдат изтупани от прахта и преосмислени. „Основният враг е у дома!“ – това е духът на разговорите в Цимервалд през 1915 г., когато там се събират антивоенни социалисти от цяла Европа. Тази лексика предполагаше две неща: че всяка управляваща класа на континента катапултира своите работници към масова смърт (днес това може бързо да стане вярно за руската управляваща класа, поради което антивоенните протестиращи в Русия – отхвърлени от съюзник на Путин като „гейове, лесбийки, троцкисти и леви отрепки“ – имат най-ясен отзвук с Цимервалд), и второ, че нарастващото работническо движение представлява реална възможност за разбиване на цялата империалистическа система чрез революционна социална трансформация. Лозунгът използван петдесет години по-късно от някои социалисти: „Нито Вашингтон, нито Москва!“ сега привлича повече подкрепа от левицата, отколкото по съветско време, но той предлага само добър мироглед там, където линията на Цимервалд предлагаше и стратегия. А стратегиите, уви, са обвързани с конюнктурата, към която са насочени.

Основният враг понякога все още може да бъде у дома, и то по някои от старите причини: ако искаме да спрем междуимпериалистическото засилване, което води до кръвопролития, най-полезният ни принос може да бъде да задържим нашите управляващи класи в западните столици, докато работим с онези в Москва, които се борят за същото там. Това далеч не е очевидно. Един от уроците на 1914 г. е, че всяка империалистическа сила може правдоподобно да представи другата като истинска заплаха; в британската преса се пише, че германските войски опустошават неутрална Белгия, за ужас на британските социалисти, докато германските социалисти са убедени да гласуват за война срещу царския абсолютизъм с неговите погроми над евреите и сибирско изгнание за дисидентите. Ако все още смятаме, че западният империализъм е основната причина за този водовъртеж в Източна Европа, и ако забележим как неуспехът да се разпространи това прозрение у дома позволява оправданият ужас от империалистическия съперник на „нашата“ държава неволно да се превърне в подкрепа за нейните империалистически съюзници, следването на този модел на Запад е неразумно. Но когато социалистите навсякъде по света да свалят съгласувано всички наши управници изглежда малко вероятно, лозунгът за „главния враг“ се превръща в жалък лозунг, който осигурява важна защита от националистически илюзии, но вече не предлага твърди отговори за спиране на умирането. Това със сигурност би направило лозунга неузнаваемо различен за неговите автори, чиято цел беше да превърнат империалистическите войни в класови войни, които да бъдат спечелени достатъчно бързо, за да може настоящата империалистическа война да бъде прекратена от нови революционни управления. Техният лозунг е напълно последователен само в рамките на този аргументативен апарат.

Следователно нашето състояние е различно от това в миналото. Една последна аналогия завършва нашето изложение, въпреки че едва ли е била спомената. Ами ако това не е войната от 1914 г., нито от 1939 г., нито съветската агресия от 1956 или 1968 г., нито дори ядрените сблъсъци от Студената война, а от 1973 г.? Твърде рядко се подчертава, че частичната социална революция, която промени живота ни, „неолиберализмът“, беше ускорена от криза за предишния ред на ниво империализъм. Държавите, съюзници на Израел – от имперска Америка и Великобритания до колониална Португалия и заселническо-колониална Южна Африка – бяха обект на бойкот от страна на ОПЕК, който предизвика енергийна криза. Тогава доставките на петрол се превърнаха в инструмент в глобалната война за позиция срещу един имперски блок, след арабските поражения в четирите войни, чиято кулминация беше през 1973 г. След това масовото увеличение на цените на петрола се разпространи по веригите за доставки и задуши икономиките в ръст на цените на фона на безработица и забавяне на растежа. Днес загубата на руските енергийни доставки заплашва да дестабилизира разклатените икономики, които излизат от пандемия и са изправени пред дългосрочни тенденции на стагнация на производителността и жизнения стандарт, докато дебнещата инфлация се завръща от учебниците по история.

Картината много прилича на 1973 г., последния щрих на предстоящата трансформация. В сянката на войната отново се появява заплахата от дестабилизация: масови икономически сътресения (дори във Великобритания, където зависимостта от руския газ е минимална, проучванията сочат, че жизненият стандарт може да спадне с 2500 паунда на домакинство) като последица от политически сътресения. Когато железопътните работници в Лондон стачкуват, Daily Telegraph предполага, че те са в съюз с Путин. Това е страховито старомодно обвинение, отправяно и към фабричните бойци от Великобритания през 70-те години. В условията на криза враговете на стабилността и на нашия начин на живот се намират отвъд океана и под леглото. И наистина, вътрешното и глобалното, политическото, индустриалното и икономическото са видимо свързани помежду си. Аналогията от 70-те години на ХХ век е полезна за излизане от изолираната равнина на геополитиката, която преобладаващите аналогии, разгледани по-горе, са склонни да подсилват. Както се подчертава в неотдавнашната работа на Куин Слободиан и Адом Гетачеу, в неолибералната контрареволюция наред с опазването на класовата йерархия на карта бе поставено и оцеляването на старите имперски йерархии. Петролната криза беше възможност да бъде променен един световният ред, в който имперските сили постоянно имаха повод да са изнервени: последвалият неолиберален световен ред включваше не само западни приватизации, но и преврати на юг и международна политическа и правна архитектура за защита на „свободната търговия“ и корпоративната власт от суверенната власт на някогашните колонизатори. Грандиозната промяна в организацията на капитализма последва от полисемична криза („поликриза“ – това е полезната рамка на Адам Туз), при която геополитическият и икономическият контрол бяха съзависими и съзастрашени. Тогава американският империализъм се възползва от кризата и я разреши в интерес на глобалното богатство и власт, както и на американското богатство и власт. Какъв ще бъде резултатът сега? С открития си геополитически баланс на силите в условията на икономическа криза и културни разломи този момент в много отношения прилича на глобалния преход към неолиберализма. Това е още едно време на преход, рамкирано от разпадането на един социален, икономически, геополитически и екологичен модел.

Това сравнение, повече от окопите и тоталната европейска война, подсказва за мащабите на настоящия момент. Но все пак това е само намек. 1973 г. бележи последния момент преди създаването на настоящия ни свят, така че това е последната аналогия, в която можем да потърсим убежище: към миналото, което разбираме по-удобно. За разлика от 70-те години на миналия век, това е грандиозен сблъсък без вдъхновяващи главни действащи лица. Тогава имаше световно работническо движение, което плашеше капиталистите и вдъхновяваше борбите за свобода навсякъде по света срещу империята и патриархата. Сега старият имперски блок е начело, а не действа реактивно, както през 1973 г. – Джо Байдън обявява забрана на целия руски енергиен внос и подновен ентусиазъм за разширяване на местния добив на въглеводороди в САЩ, и всичко това преди Русия да успее да накаже Запада, като прекъсне доставките му. Това може да бъде, както казва историкът на санкциите Николас Мълдър, „първата глобална рецесия, причинена от санкции“.

Както в местен, така и в световен мащаб миналото засенчва опитите да се говори за Украйна. „Самоопределението“, заедно с „империализма“, е другият стар ленински лозунг, който се усложнява от настоящите реалности. Историкът Авиел Рошвалд говори за „спонсорирано самоопределение“, при което великите сили преследват интересите си чрез покровителство. И двете страни се занимават с това. В репортажите на западните медии се показват отрудени украинци в Киев или Харков със самоделни оръжия, готови да се изправят срещу могъщия агресор, докато руските медии показват интервю след интервю деца в Донбас, които рисуват собствените си черни, сини и червени знамена и са ужасени от украинските атаки. И двете страни се изживяват като малкия потърпевш, изправен пред по-мощни агресори; общо правило е, че в политиката на конфронтация всеки иска да бъде жертва. И така везните се разместват: големият насилник е Украйна, която тормози уязвимия Донбас, или Русия, която тъпче малката Украйна, или Америка, която се движи по целия свят и използва Украйна като пешка, за да унижи Русия. Путин беше видимо раздразнен, когато шефът на разузнаването му изказа предположение, че политиката на Русия е да анексира Донбас, вместо да признае крехката „независимост“ на Донецката и Луганската „народна република“. Силните често раздухват властта си, като се представят за защитници на слабите, които не могат да се грижат сами за себе си; образът на патриарха в патриархата е може би най-очевидният пример. Такава е и формата на претенцията на Путин да защитава всеки в Украйна.

Срещу него е украинският национализъм, изкован в рововете на казашките бойци. Хмелницкото въстание започва през 1648 г. Във Вестфалия това е годината, която канонично се предлага като начало на националния суверенитет в Европа. Хмелницкото въстание кодифицира в етнически план социалното напрежение между предимно полската католическа аристокрация, управляваща украинското селско население. Изразяването на социалните конфликти в етнически термини има дълбока цена; след въстанието украинските аристократи запазват властта си над крепостните селяни и влиянието си над селяните и значително увеличават социалната си власт чрез смазване на полските си съперници у дома. В еврейската история Хмелницки е нарицателно за огромния погром, който съпътства въстанието. Евреите представляват трайната съставна част на украинския национализъм, когато доминиращата външна заплаха се измества от Полша към Русия. През 50-те години на ХѴІ в. евреите са определени като търговци, които смазват колелата на полския контрол. През 1917 г. те се превръщат в агенти на руското господство, олицетворено от Троцки, който сам е украински евреин.

Расовият консерватизъм, при който социалните йерархии се контролират чрез етническа идентификация, е първоначалният белег върху кожата на украинския национализъм и оформя голяма част от последвалия го дискурс. Крайно десните в Украйна понякога наблягаха на измислената еврейско-руска връзка през 2014 г. на фона на протестите срещу проруските политики. Макар че антинатовската левица сега понякога се концентрира само върху геополитиката при обяснението на кризата в Украйна, тази настройка има дълбоки местни корени. Евреите и ромите бяха използвани като образ на двоен вътрешен враг за една вътрешна политика, която да допълни насочената навън враждебност на антиполския, а след това и на антируския украински национализъм. Националният блок беше сплотен зад благородничеството, а вътрешните социални напрежения намериха израз чрез етнически двоични понятия, които също така укрепиха вертикалните общности, обединяващи феодали и васали. Погромите определят отношенията на украинците с огромното еврейско население, което е законно ограничено на тази територия от постановената от царя Линия на уседналост; град Ровно, където семейството на един от членовете на нашия редакционен колектив е живяло, докато не е напуснало или не е било прогонено, е бил 50% еврейски преди Холокоста. В разгара на националистическия антиболшевизъм само през 1918-19 г. 100 000 украински евреи са избити при погроми.

Това е дългият път, който води до това около 20 000 украинци да станат доброволци в СС: да се борят срещу еврейското и руското господство. Украинската националистическа „съпротива“ по време на Втората световна война също убива евреи и се надява на независима нация в съюз с Хитлер. В продължение на един месец през лятото на 1941 г. те работят с германските ескадрони на смъртта, за да избият евреите в Лвов; нацистите се хвалят със 7000 убийства. Лозунгът на националистите, езикът на погромаджията Степан Бандера – „Слава на Украйна!“ – сега се чува с лекота от устата на Борис Джонсън и Урсула фон дер Лайен. Същата тази антисемитска армия, на която в Украйна отдавна се гледа с известно неудобство, беше реабилитирана като сила на националния героизъм след протестите на Евромайдана през 2014 г. Само два месеца преди края на Втората световна война, когато Хитлер рухва, все още се намират 50 000 украинци, които да се запишат доброволци в прогерманската армия; един от нейните водещи генерали, Петро Дяченко, беше почетен в украинския парламент през 2015 г. Призивът на западните украинци да поставят страната си в сферата на влияние на „цивилизования“ Европейски съюз, който превърна Средиземноморието в басейн, пълен с черни и кафяви скелети, и така срещу Русия, има своя расистки исторически багаж. В одобреното от Обама правителство през 2014 г., което представляваше победната обиколка след „проевропейските“ протести, една крайнодясна партия, управляваща расистка милиция, получи четири министерства, включително Министерството на отбраната. Тук няма нищо уникално в западното покровителство. В цяла Европа – от Португалия до Гърция – фашистите бяха обгрижвани от американския империализъм като надеждни антикомунисти след 1945 г. Сега, идвайки толкова скоро след предполагаемата защита на евреите, използвана в очернянето на Джереми Корбин във Великобритания, подобни саги служат за илюстрация на това как евреите остават уязвими обекти на защитата от страна на една глобална коалиция на белота и западничество.

Всичко това може да бъде лесно изкривено. Владимир Путин ни предлага опорни точки за „нацистите“, които уж доминират в Украйна. Истинската история е съвсем различна. Това е разказ за един широк национализъм, който някога е бил усъвършенстван в защита на твърдите земеделски социални йерархии, като класов проект на украинските земевладелци, докато Киев и Одеса след това са родили голяма част от културния и политическия авангард на Руската империя – частично трансформирайки политиката на украинското самоопределение. Радикалното „южно“ крило на декабристите от началото на XIX в., стремящо се да превърне феодалната и автократична Руска империя в република с преразпределение на земята, е украинско. Те също са били „западници“. Това не е някакъв странен нацистки анклав. Главният равин на Украйна днес стои зад своя еврейски президент. И двамата с право настояват да се защити самоопределението срещу нашественик. Национализмът, който се радва на добри резултати в социологическите проучвания, не се различава особено от братовчедите си в Полша или Чешката република, където крайната десница също процъфтява в периферията, а в Унгария положението е значително по-лошо.

Войната обаче винаги е радикализираща сила. Свързаният с нацистите батальон „Азов“ е включен в състава на украинската армия през ноември 2014 г., въпреки че тогава неговият основател открито копнее да „поведе белите раси по света в последен кръстоносен поход… срещу водените от семити Untermenschen„. През март 2020 г. милиция, кръстена на хитлеристко заклинание, започна планирано, координирано нападение срещу роми на гара в Киев. Един министър от украинското правителство придружава погромистите. Ръководителят на „Десен сектор“, Димитро Ярош, е назначен за специален съветник на армията: тези сили първоначално са от решаващо значение за „реда и законността“ в големите градове в условията на революционни вълнения, а след това осигуряват част от живата сила за войната на Изток срещу рускоговорящите. Нищо от това не е попречило на скорошната им непопулярност на изборите. Както подчертава украинският социолог Володимир Ишченко, националистическият призив за противопоставяне на „цивилизацията“ срещу руската заплаха има реакционен отзвук, много по-широк от неонацистката политика, играеща роля на най-твърдо острие. Само няколко месеца след като Зеленски вкара в затвора проруския опозиционен лидер Медведчук, батальонът „Азов“ нападна автобус, пълен с партийни работници на Медведчук. През януари 2022 г. лично президентът на Украйна обявява фашисткия лидер на милицията Дмитрий Коцюбайло за „Герой на Украйна“, което е сред най-високите отличия на страната. Зеленски и Коцюбайло нямат една и съща политика, но кладенецът на антирусизма в Източна Европа не е прогресивният, еманципаторски антиколониализъм. Зеленски далеч не е най-ентусиазираният пияч от този кладенец. Подчертаването на присъствието на крайната десница като организирана, осъзната сила рискува да доведе до пропускане на голяма част от проблема. Далеч по-широкият националистически дискурс може да застраши малцинствата – от руснаците до евреите и от активистите за мир до ромите, като същевременно циментира авторитарния неолиберализъм. Украинският посланик във Великобритания видя чернокожи жители на страната, присъедимнили се към бягащите от войната, и се застъпи за расова сегрегация сред бежанците.

В същото време в Русия един фашист – Александър Дугин – отдавна се ползва с вниманието на Владимир Путин. Неонацистките милиции сега се бият и от двете страни в Донбас; първият губернатор на сепаратистите в Донецк, Павел Губарев, някога е бил член на паравоенната организация „Руско национално единство“, чието лого е слабо прикрита свастика. Сред сепаратистите се съревновават етнически супремасистки политики на панславизъм, националболшевизъм и православна теокрация, като една от групите се сражава под знамето на Николай II, последния руски цар. Поуката тук е, че бинарното разделение на Изтока и Запада прикрива общата тенденция към идентичностен атавизъм в условията на социална криза. Всъщност прорусизмът в Донбас е толкова пълно огледало на западноукраинския национализъм, че през 2015 г. тогавашният лидер на сепаратистите в Донецк Александър Захарченко похвали антируския „Десен сектор“ за това, че „бие гейове“. Комунистическата партия, на която е забранено да участва в президентските избори в Киев през 2019 г., е заличена от списъците в Донецката народна република още през 2014 г.

Ако някога приятелите на Русия на Запад са били комунисти, то след Краят на цялата история съзвездията са напълно променени. Алтернативата на технократския неолиберализъм в криза, която се съчетава с руския клептокапитализъм и се завръща към мухлясалата политика на расовите общности, говори на езика на цивилизационното превъзходство в модуса на насилствения, изключващ постимперски сантиментализъм. Западната левица, която не вярва на заграбените пари от корумпирани приватизации, изпирани на местните пазари на недвижими имоти, изглежда като естествен приятел на Путин само благодарение на едно прекомерно историзирано въображение. В настоящето Путин събира коалиция от почитатели сред десните евангелисти, белите националисти и водещите на Fox News в Съединените щати, които застават зад война срещу правата на ЛГБТ, включително с помощта на руски конференции и пари. Руският президент атакува Европейския съюз, че е твърде мек към хората, които е удавил в Средиземно море: че не е успял да защити християнството от мигрантските орди. Твърдението, че Европа е управлявана от гейове и мюсюлмани, функционира подобно на всички зловещи истории на Запада за любовници и втори семейства в обкръжението на Путин, за да внуши, че съперничещата цивилизация в този междуимпериалистически сблъсък е развратна, дегенерирала и умираща. Българската неонацистка партия „Атака“ изпрати своя лидер в Москва, за да отпразнува шестдесетия рожден ден на Путин през 2012 г. След това през 2013 г. унгарските фашисти от „Йоббик“ бяха поканени в Думата. След като кризата засегна Украйна през 2014 г., събитията се ускориха. През октомври 2014 г. руски банки уредиха заем за Марин льо Пен, която нарече Путин „защитник на християнското наследство на европейската цивилизация“. През 2016 г. управляващата партия „Единна Русия“ официално се съюзи с австрийската крайнодясна Партия на свободата, като публикува изявление за пресата относно опасностите от имиграцията в Европа. През 2018 г. твърдолинейният ислямофобски съперник на Льо Пен Ерик Земур обеща да бъде „френски Путин“.

Сега обаче някои от тези някогашни съюзници са в затруднено положение, тъй като защитата на руската война става недопустима на Запад. Крайно десните членове на Европейския парламент отказаха да гласуват против осъждането на Путин. Някогашният могъщ италиански кръстоносец срещу мигрантите Матео Салвини вече не носи тениски с лика на Путин. Комунистическите партии като тези във Франция и Италия далеч не бяха послушни търтеи на Москва, те имаха свои собствени местни избиратели и ангажименти, но поне ги държеше заедно историческото лепило на възхищението от Червения октомври. Либералната русофобия може и да се позовава на това минало, но тези съвременни съюзи са различни. Те са изградени на основата на идеологическа симпатия и удобство, но Русия е твърде слаба, за да бъде водеща, а още по-малко диктуваща фигура. След инвазията обаче името на Путин беше приветствано на конференцията за политическо действие „Америка на първо място“ във Флорида, на която присъстваха основателят на уличната банда „Горди момчета“ и републикански член на Конгреса, който смята, че Ротшилдови финансират космически лазери. Конспиративното мислене намира убежище в илюзията за кукловод, но реалният ни контекст е по-страшен от интригите на Путин сами по себе си; националистите, които шестват навсякъде, се подхранват от общите кризи, които техните поддръжници преживяват в един свят след възхода и падението на еманципаторските амбиции.

И отново, дори и да се отчете трагедията на съветския империализъм или антисемитизмът на Сталин, аналогиите от Студената война са недостатъчни. Езикът на самоопределението сега е играчка на два лагера, които се стремят да поддържат открито реваншистка политика и олигархична икономика. Това е пустинята на настоящето. Обсебена от миналото, левицата в чужбина е разкъсвана между два лоши полюса: да вижда в Русия нещо от бившия Съветски съюз, поне номинално ангажиран с възстановяването на колониалните и имперските несправедливости, или да коригира прекомерно тази опасна илюзия, като превърне Украйна във Виетнам, за да докаже, че можем да мразим руския империализъм толкова силно, колкото мразим американския. Показателната структура на желанието и в двата случая е желанието да се идентифицираме с един главен герой, което придава не само фалшива яснота, но и фалшива гордост на преценката на ситуацията: едната страна във войната е почти идеалната ни версия на самите нас, на това мислене. Подходът, насърчаван от тази перспектива, е по-неудобен, тъй като в сместа могат да бъдат открити малко ангели. Внушението не е, че след като там процъфтява расистката политика, украинците нямат право на самоопределение; то е по-скоро, че силите, съзнателно подкрепяни или ефективно стимулирани от двата имперски блока, са предвестници на по-нататъшно опустошение. Нито междуимпериалистическото отстояване на Украйна за целите на НАТО, нито съпътстващият го украински национализъм дават много надежди. Изявлението на Зеленски от април, че независима Украйна сега ще прилича по-малко на „либерална“ Европа и повече на милитаризиран Израел, предлага показателен модел. Украинските знамена се веят навсякъде в западните столици – в Лондон правителствените сгради в Уайтхол дори ги издигнаха редом с „Юниън Джак“ – не защото украинците страдат (макар че страдат, ужасно), а защото страданията им имат смисъл в рамките на една история на европейското просвещение, чиито граници трябва да бъдат крепости срещу нахлуващите орди. Поне в този смисъл Украйна сега е като Израел. И двете са представени като граници на цивилизования свят срещу дивата природа. „Варвари“ – това е заглавието, което Guardian избра, за да съобщи за клането в Буча. Подобна расова, цивилизационна история не е единственият или най-добрият начин да се противопоставим на руския империализъм, но тя обяснява обявеното противопоставяне срещу него от страна на съперничещи си имперски сили със собствена насилствена история и проекти. Руският империалистически проект е също толкова вреден: да постави Украйна под своя контрол, като същевременно насърчава политиката на цивилизационно превъзходство.

Да гледаш как украинците смело се съпротивляват на престъпните нашественици и да знаеш всичко това, означава да изпиташ напрежение, което левицата предпочита да избягва, като вместо това предпочита морални пиеси с украинците като обсадени испански републиканци или руски империалисти като нервният център на вълнуващата съпротива срещу Америка. Фокусът върху нацистите е предназначен да шокира и да прави изключение, но истината е по-банална, по-позната мизерия на клептокрацията и национализма. Анатоли Улянов, изтъкнатият украински художник, пребит заради противопоставянето си на украинския национализъм и защитата на правата на ЛГБТК, който сега живее в изгнание в Съединените щати, обобщава ситуацията по следния начин:

“Неоколониализмът остава невидим за нас. Когато анексират Крим, го разбираме: войници, оръжия – класика… Но „независимостта“ на базата на заеми от МВФ, които нашите деца и техните деца няма да могат да върнат; карпатските дървета, превръщащи се в столове на ИКЕА; стремежът да се присъединим към имперския военен блок НАТО, записан в Конституцията на суверенната ни държава – нищо от това не ни тревожи… Това е нашият начин за „европейска интеграция“ – да присламчим Родината си към „по-добрия господар“. Продължаваме да си повтаряме, че не капитализмът ни е довел до сегашните ни проблеми, а по-скоро липсата му. Затова навлизаме все по-дълбоко в блатата на пазарната империя, опитвайки се да се изчистим от миналото си и да го заменим с вносното настояще на „истинския капитализъм“. Това е казино треска.”

Ние, унилата надежда

Няма могъщо „ние“, което да може да се задейства сега. Това е урок, който левицата трябва често да научава, и то ужасен. Гнусни ужаси се замислят, а ние едва ли имаме някакви средства да ги спрем; можем да работим за това вратите навсякъде да се отворят за бежанците и трябва да го направим, но спирането на производството на бежанци е извън непосредствените ни възможности. Можем да призовем за опрощаване на вредните външни дългове на Украйна, продукт на вампирските приватизатори от 90-те години на миналия век, които представляват икономическата авангардна гвардия на западния империализъм, но това няма да спаси човешки животи или да спре руските бомбардировки сега. Когато западните граждани виждат, че Путин или Асад извършват зверства, казват: „Трябва да направим нещо“; те имат право да бъдат ужасени, но когато под “нещо” разбират бомби или санкции, по презумпция се идентифицират с държавите, в които живеят. Те също така приемат идеята за агентична картина на световната политика, в която няколко лоши ябълки са изключение в една международна структура, чиито висши норми могат да бъдат приложени спрямо нарушителите. Това няма да свърши работа.

Вземете пример с двама депутати от две различни държави. Във Великобритания, по време на дебат в Камарата на общините относно признаването на Държавата Палестина, лейбъристката депутатка Джули Елиът достатъчно невинно изказа мнение, че самоопределението има значение в Рамала точно толкова, колкото и в Киев. Не правете това сравнение – веднага ѝ казаха другите депутати. Важно е да разказваме за кризата в Украйна през един неправдоподобен вакуум на пространството и времето –  на никое друго място по света, на нито един от театрите на американския империализъм, не може да се допусне да се намесва в картината на западната свобода, застрашена от руския авторитаризъм, и по същата причина трябва да започнем разказа само преди седмици с руската инвазия. В Русия Михаил Матвеев става първият член на Думата, който призовава държавата да спре войната. Той обяснява, че няколко дни по-рано е гласувал за признаването на независимостта на „народните републики”, защото иска Русия да защити жителите на Донецк и Луганск от почти осемгодишния украински обстрел. Избран с бюлетината на Комунистическата партия, но изразяващ по-остро антипутинистка политика от партийното ръководство, сега той с право вижда, че гласуването е използвано за друго – за агресивно военно начинание. „Какво му отне толкова време?“, могат да се усъмнят западните наблюдатели. Нашите собствени либерали обаче правят същия ход отново и отново – липсата на империализъм като категория за анализ ще ви накара да виждате войните на вашата държава като отбранителни или хуманитарни, но никога като експанзионистичен личен интерес. И в Русия, и във Великобритания, и в Китай, и в САЩ това е дълбоко опасна и напълно разпространена идеологическа илюзия. Трайният, щастлив мир в Източна Европа изисква разрушаването на двата съперничещи си империализма, така че правим отчайваща лоша услуга на тази надежда, ако подхранваме шовинистичния бяс, където и да живеем сега. Лесно е обаче да изгубим от поглед този фон, когато започне стрелбата. Аргументът на политиката срещу хуманитаристиката е, че контекстът е от значение, тъй като благодарение на него се случват кланетата.

Четиринадесет хиляди руски герои в над сто руски града са арестувани за протести срещу тази позорна война. У дома те са шумно заклеймени като агенти на западния империализъм. Когато шепа леви британски депутати се противопоставиха както на руската държава, така и на НАТО, Financial Times ги нарече „пропутински“. (За щастие, „пропутинската левица“ днес до голяма степен е недобросъвестно изобретение на западните империалисти. Morning Star, вестникът на Комунистическата партия във Великобритания, на който дълго след 1991 г. се случваше да приема великодушно руското държавно насилие, сега красноречиво изобличава подпалвачите на война в Москва. Коалицията „Спрете войната“, яростно нападана като пета колона, остро осъжда руското нападение. Бърни Сандърс, сочен като руски симпатизант още на провалените първични избори срещу Хилари Клинтън, направи изявление, в което не подкрепя санкциите, но критикува инвазията кристално ясно).

Несъгласието се приравнява с това да застанеш на страната на врага. Заклещени в своята междуимпериалистическа двоичност, развихрилите се милитаристи от всеки блок не могат да си представят единственото обнадеждаващо нещо на света: трети лагер, който се бори да обезвреди заплашителните подпалвачи на войни навсякъде. Този лагер обаче е благороден, но нищожен, освен ако човек не си представя някаква друга, по-голяма сила, която стои зад него: „отбранителен“ имперски блок за спасяване на цивилизацията и всичко добро. Без такава вяра, каквото сега подхранва национализма във всяка столица, сме загубени. За левите, които все още помнят революционната вълна, разпространила се в жаравата на Първата световна война, това е разбираемо болезнено. Кой сега ще дръпне мощния спусък, за да унищожи злото и да победи побойниците? Отказът да приемем слабостта си може да ни поведе в опасни посоки. Нуждаем се от отговори за бездната, а не от отрицание на маргиналността на добрите актьори и повсеместното присъствие на лошите. Да се призовава за решение чрез преговори, което да поддържа междуимпериалистическия мир чрез гаранции за украински неутралитет, например, е вид отчаяние. Ограничаването на разпространението на НАТО не е повод за сълзи, но това предложение означава да се третират украинците като шахматни фигури, преместени, независимо от тяхната воля, в единствената позиция, в която няма да бъдат бомбардирани в световния ред на великите сили. Комунистическият проект някога включваше вяра в непосредствената възможност за разчупване на този калъп.

Подкрепата държави, които обедняват други чрез санкции – както се изкушават да направят някои леви – е отчаяна стъпка и води до най-лошия вид заместване в условията на усещане за безсилие: заместване на потиснатите и експлоатираните не с революционна партия, а с империалистически държави, които единствено правят света по-малко сигурен и свободен. Санкциите, разбира се, са форма на колективно наказание. В началото на миналата година 20% от руснаците живееха в крайна бедност, с доходи под жизнения минимум. Положението тъкмо започваше да се подобрява, а сега ще се влошава. Осемте години на санкции навредиха на валутата и влошиха стандарта на живот. Няма причина да се смята, че допълнителен изтощителен удар върху руските средства за препитание ще направи гражданите на страната по-податливи на удушвачите им в чужбина, отколкото това се случи в Иран. Всичко, което се прави, е да се насърчи една задънена улица, която служи както на санкциониращия, така и на санкционирания, където възможностите за вътрешно несъгласие са охладени от реалната болка, причинена от непреодолимия външен враг, а антидържавната политика означава да се присъединиш към тези отвъдокеански империалисти. Изборът е между потисническа власт тук и потисническа власт навън. Всички опции са консервативни. Хората, които виждат, че оскъдните им спестявания се разпадат, и които треперят или гладуват, без да могат да избират между ядене и отопление, са цивилните жертви на опустошителна икономическа война. Ние ще предизвикаме срив на руската икономика – казва френският министър на финансите. Забраните за издаване на визи, прекъсването на културните връзки, бойкотът на спортните състезания и наказанието на руските учени с изолация – всички те по подобен начин наказват невинните. Санкциите вече допринасят за рязкото покачване на цените на петрола и природния газ, както и за поскъпването на основни суровини, включително царевица и пшеница, и за нарушаването на веригата за доставки, което се усложнява от затварянето на руското въздушно пространство. Глобалните последици ще включват инфлация и потенциално тежки кризи в снабдяването с храни в глобалния Юг. Но това е начин на водене на война, при който се избягват американските чували за трупове, така че е предпочитан във Вашингтон (въпреки че ще навреди и на американския жизнен стандарт, не на последно място чрез повишаване на енергийните разходи и така ще поподхрани инфлационната спирала). Не че подобна тактика никога не може да бъде оръжие за радикалите. Тук обаче те са инструменти на междуимпериалистическото съперничество.

Западните наблюдатели понякога са озадачени от момента на агресията на Путин, като се има предвид очевидната неубедителност на оправданията му; Зеленски не е неонацист и Украйна не е на прага на присъединяването си към НАТО. Но при подобна упорита ескалация на залязващият вашингтонски неоконсерватизъм през 2008 г. избухна война в Грузия, като отново се разменяха конкурентни твърдения за застрашеното самоопределение на малки нации между имперски лагери, които се стремят да си осигурят сфера на влияние. Стратегията на НАТО и неговите държави членки беше да обградят Русия, като я обезсилват със санкции и се опитват да отслабят ключов китайски съюзник за предстоящите битки. По отношение на богатството и глобалната власт Русия остава очевидният аутсайдер, когато се изправи срещу Америка; дори сред съседите си тя счита само Беларус за твърдо в сферата си на влияние, а диктатурата в Казахстан е последният остатък от междуимпериалистическото споразумение от 90-те години за осигуряване на ресурси.От тази си слаба позиция и предвид имперските си стремежи, Русия предприема съответните действия. Действията на Русия ще направят членството в НАТО по-популярна опция от Украйна до Финландия, където американските бази и обещанието за взаимна защита сега може да изглеждат като така необходимата гаранция. Никой не бива да подценява междуимпериалистическата трагедия на това положение. Не съществува демократично право на присъединяване към НАТО, нито в замисъла на организацията (новите членове трябва да бъдат одобрени: Украйна не е била одобрена), нито по принцип, което би означавало, че афганистанците и либийците могат да бъдат консултирани, преди да бъдат добавени нови оръжия към списъка, който ги атакува. Това е „отбранителен съюз“, който е започнал всяка война, в която е участвал след 11 септември. Сега Русия подкрепя НАТО, точно както натовското разпалване на огньове подкрепи руския империализъм. Такава е логиката на ескалацията. Следователно това не е история за противопоставяне на Запада и Изтока като добро срещу зло. Само едно унижение на Русия изобщо няма да реши проблема.

Основният мит, поддържан и от двата имперски блока, е илюзията за тяхното разделение, за радикалните им различия. Американските адвокатски кантори с екипи от съветници за милиардери са неразделна част от възпроизводството на руския капитализъм. Председателят на британската Консервативна партия управляваше луксозна агенция за портиерски услуги в Москва, която осигуряваше близки връзки с мръсните пари там. Ако сега Русия не успее да извърши лихвените плащания и не изпълни задълженията си, много западни притежатели на облигации ще я наблюдават нервно. Сега всички те изпадат в паника и трескаво бързат да отменят или да скрият десетилетното си обвързване с Русия. Защо тези лицемери винаги са първите, които поздравяват знамето и викат за война, след като се възползват от мръсния междуимпериалистически мир? Разбира се, сега някои от тях биха могли да инвестират в бързо растящи акции в областта на отбраната. На фона на многото приказки за „деглобализация“, този момент може да е нейният стимул: Западните доставчици на смазка за руската корупция бързат да се включат в денонсирането на инвазията на Путин и може би през следващите години капиталът ще бъде по-дисциплиниран зад държавите и в границите на съперничещите си блокове. Може би. Съвместното съществуване на реторични атаки и отдавна установени икономически връзки функционира като полезна метафора. Изкушаващо е (тъй като винаги е по-лесно да се примириш с безумията, отколкото да ги оспориш) сега да крещиш за капиталистическото лицемерие, да вменяваш на западното богатство руски връзки и така да намериш антикапиталистически език за прокарване на логиката на конфронтацията. Алтернативно, можем да превърнем междуимпериалистическото сътрудничество в пример за подчертаване на приликите между блоковете. Целта не бива да бъде просто да се насърчат западните банки и предприятия на бърза ръка, с подвити опашки, да напуснат Москва сега. Не искаме просто руските имения да се използват за настаняване на украински бежанци: образ от променящия се, деглобализиращ се капитализъм. Искаме да експроприираме всички милиардери, независимо от техния национален произход. Има и по-конкретен урок за настоящето.

През 1994 г. средната продължителност на живота на мъжете в Русия е 58 години. Политиката на Русия отразява разрушаването на социалната солидарност, на надеждите за стабилно бъдеще, на структурите на подкрепа и грижа. Национализмът е крепост на песимизма, където бъдещето изглежда като плашеща траектория, освен ако не може да се върне към миналото, и където всяка нова и по-разширена общност се чувства като заплаха. Тези неща процъфтяват сред преживяването да бъдеш бит. Може би всички ние имаме какво да научим от Русия сега? Хората на Запад са притиснати и изтощени, безработни, претоварени и тревожни, морските равнища се покачват, разходите за всичко се увеличават, а кратките изблици на леви алтернативи видимо са потушени както във Великобритания, така и в Съединените щати. Политиката на една упорита имперска гордост процъфтява в такива условия, сякаш зашлевявайки шамар на историческите поражения, съчетана с авторитарни неврози и шовинистични омрази, които обещават себелюбие само чрез горчивина. Трудно е да си представим по-подходящ образ за тези общи нещастия от Донбас, който може би е първият въоръжен конфликт в света, в който милициите от двете страни се сражават под знамето на свастиката. Живеем, както Адорно, Сезер и много други отдавна настояват, в сянката на свастиката. Евростар предлага безплатни билети на украинските бежанци, след като са наблюдавали как други бежанци падат от лодки и умират в морето или измръзват в камиони точно до тези топли влакове. Не става дума за това, че европейците и американците се възхищават на украинците, защото са бели; причинно-следствената връзка между империализма и расовизацията е почти противоположна. Те са бели сега, защото са удобни жертви сега, и затова може би няма да са бели дълго. Това е една цивилизация, чиито ритуали са диаманти за едни и човешки жертвоприношения за други, във Вашингтон и в Москва: не съперничещи си цивилизации, а една, и това означава варварство. „Империализмът“ описва тази единна глобална система, тази структура, в рамките на която действа всеки агент, а не описва само отделни сили. Ние се молим за нейната смърт, така че нека не слушаме хвалебствени песни за руската държава или за „Запада“ – най-насилническата идея в човешката история.

Сред онези, които през ХХ век са се опитвали да сложат край на всичко това, е имало много украинци. Николай Скрипник – болшевик, евреин, революционер – е едновременно непокорен интернационалист и основател на много от институциите на стандартизираната украинска култура. Той се застъпва за украинското самоопределение като комунистическо обещание, а след това се застрелва, вместо да се предаде при контраатаката на Сталин от Москва. Друг украински евреин, Максимилиан Рубел, в изгнание и укриване в Париж по време на нацистката окупация, започва богата, смела и неотложна работа по преосмислянето на Маркс като философ на свободата. Александра Соколовска се радикализира в Одеския университет през 1896 г., омъжва се за Леон Троцки и организира работниците в заводите, преди да бъде затворена, а след това депортирана в Сибир. Сталин я изпраща обратно в мразовит трудов лагер, а през 1938 г. я разстрелва. Самият “Старец” Троцки, разбира се, е продукт на Херсон и Одеса.

Противно на опростенческите коментари на англоезичните медии и на украинските националисти, според които 1917 г. е просто поредното повторение на великоруското потисничество, Октомври е колкото украинска, толкова и руска революция. Границата между реакцията и еманципацията минава през, а не заобикаля Украйна – както в Русия, както във Великобритания и Америка, както във всяка нация. Роман Роздолски, синът на Лвов, на когото дължим най-доброто си разбиране за „Към критиката на политическата икономия“ на Маркс, също така унищожава младите Маркс и Енгелс за техните глупости за „прогресивни“ и „неисторически“ нации. В безпощадната критика на идолите и отказа от национални стереотипи Роздолски ни предлага най-добрия модел сега. Подобно на други поборници за достойнство, сблъскали се с ХХ век, той преживява сталинските чистки и три нацистки концентрационни лагера. Умира в изгнание, сам в Детройт през 1967 г. Не доживява да види как творбата му е открита и публикувана посмъртно само година по-късно, на фона на глобалната 1968 г.

Бандеровците и техните поддръжници се стремяха и се стремят да премахнат именно тази друга Украйна. Нейният еквивалент никога няма да бъде намерен сред онези, които призовават към война в името на цивилизацията. Нито пък украинците ще имат полза от това. Хмелницки, този основополагащ момент на украинската национална слава, завърши с приспособяване към руския империализъм, за да се задържи Полша на разстояние. Сега американският империализъм обещава да защити невинните украинци от руските планове. Историята се римува. Сега Путин и НАТО имат своята обща политика на криза, която се спуска към културни войни, студени войни и горещи войни и същия авторитарен популизъм, който беляза прехода към неолиберализма. Ако искаме да излезем от него и да преминем към нещо по-добро, като се възползваме от тази конюнктура на криза с незабавни решения, които сочат към достойна свобода за всички, трябва да започнем с признаването на тази война като симптом и символ на по-широк катаклизъм, невиждан от 70-те години на миналия век. Икономическа стагнация, социална нестабилност, културни разцепления, политическа нестабилност, криза на ресурсите, междуимперски вълнения: всичко това се преплита отново. Еманципаторските сили сега са драстично по-слаби, отколкото преди петдесет години, а предишните им форми са задушени от разрешаването на кризата миналия път. Този път трябва да се справим по-добре, за да възстановим, а след това и да преосновем в един променен свят старите традиции на надеждата, които досега са били разрушавани.