Европа се нуждае от „нов курс”, а не от разпад

Янис Варуфакис и Джеймс К. Гълбрайт, The Nation

„Новият курс”, приложен в САЩ през първите два мандата на Франклин Рузвелт, комбинираше целите на финансовата стабилизация, възстановяването, съхраняването и заетостта – осигуряване на работа за безработните, обществени проекти, енергийни системи и нови индустрии, особено в Южните щати, възстановяване на почвите и залесяване за борба със засушаването, както и силна комбинация от регулации и застраховки, утвърждаващи обществения контрол над едрите финанси.

Днес и Европа също се нуждае от всичко това. Прекомерно големите банки, над които е надвиснал призракът на неплатежоспособността, принуждават семейства да се отказват от домовете и бизнесите си в целия регион, като в най-уязвимите държави тези процеси се ускоряват все повече. Финансовите проблеми на държавите само ще се влошат, ако Европейската централна банка започне да затяга фискалната си политика под натиска на германските спестители, които губят от отрицателните лихвени проценти. Подобно на САЩ преди 80 години, Европа има обширна периферия. На юг има почти постоянна „голяма депресия”, а на изток има огромна нужда от нови и подновени индустрии, транспортни мрежи, жилищно строителство и социални инвестиции. Повече от всичко европейците се нуждаят от работни места.

За разлика от Съединените щати през 30-те години обаче, Европа също така е изправена пред опасността от разпадане, тъй като липсата на демократична федерална система предизвика криза на легитимността. Парализата пред лицето на деиндустриализацията и хроничната безработица води до развитието на токсични политики в цяла Европа, като усещането за безнадеждност е навсякъде, а някои държави са все по-застрашени от постмодерните форми на фашизма.

Европа все още не е претърпяла екологични катастрофи, сравними с ураганите и наводненията в САЩ и Пуерто Рико през последните седмици. Това обаче ще се случи под формата на суши, повишаване на морското равнище и най-непосредствено – вълни от бежанци, бягащи от конфликтите и ефектите от климатичните промени в Близкия Изток и Африка.

Заради това нашето Движение за демокрация в Европа 2025 (DiEM25) предлага Европейски „Нов Курс”, който е вдъхновен от Франклин Рузвелт, но предназначен за европейските условия. Главната особеност е това, че Европейският съюз е слаба и ограничена структура – малко или много конфедерация. Кризата направи фактически невъзможни разговорите за създаването на федерация от типа на САЩ в Европа, която да има пълни правомощия за финансирането и мобилизацията, нужни за реакция на извънредни ситуации.

Европейските политически сили са силно отчуждени от авторитарната некомпетентност на текущото ръководство на съюза – илюстрирано от смазването на гръцкото правителство през 2015 г. и тежкия подход на еврокомисията по преговорите за „Брекзит”. Поради това увеличаването на централната власт („повече Европа”, както казват) почти със сигурност би било посрещнато със силна съпротива. Следователно е нужно да се работи в рамките на съществуващите харти и договори, за да се постигне стабилизация чрез средствата на предлагания „Европейски нов курс”. Чак след това може да се очаква възраждане на надеждата и би било възможно разумното и спокойно обсъждане на нови, демократични, федеративни, пан-европейски институции – и дори на истинска европейска конституция.

С тази цел ние предлагаме следните програми за всички европейски държави, независимо дали са членки на ЕС или еврозоната:

• Преход към зелена енергия, воден от нова агенция, чиято цел ще е да предоставя на целия континент инфраструктура за зелен енергиен съюз и технологичен суверенитет, от каквито Европа спешно се нуждае.
• Икономическа и социална стабилизация, основана на програми за гарантиране на работни места, които ще предлагат заетост на всички европейци, търсещи работа в родните си страни. Тези работни места трябва да осигуряват прилично заплащане според националните условия. Програмите трябва да сложат край на принудителните миграционни потоци в рамките на Европа, които стават причина за голяма част от недоволството. Те също така трябва да бъдат свързани с програми за купони за енергия и храна, както и за социални жилища.
• Универсален дивидент, който би позволил на европейските граждани да получават дял от възвръщаемостта от капитала и автоматизацията, да се демократизира икономическата сфера и да се предотврати бъдещата криза, която ще дойде от изместването на работниците от роботизацията и свързания с това спад на потреблението.
• Специално за еврозоната предлагаме серия от терапевтични политически интервенции, за които няма да има нужда от промяна на договора за ЕС, тъй като могат да се прилагат при по-широка интерпретация на съществуващите правила. Те включват постепенно създаване на банков съюз, наподобяващ създаването на Федералната корпорация за гарантиране на депозитите в САЩ по времето на Франклин Рузвелт. Това трябва да включва и преструктуриране на всички проблемни банки в Европа и поставянето им под ефективен обществен контрол.
• Друг елемент ще е програма, чрез която Европейската централна банка ще посредничи между държавите и капиталовите пазари за намаляване на цялостното дългово бреме, но без да се печатат пари или да се кара Германия да поеме или да гарантира дълговете на затруднените страни.
• Предвиждаме и механизъм за преструктуриране на невъзможни за плащане държавни дългове (като този на Гърция), който да наподобява щатското законодателство за банкрута (известно като Глава 11).

Как биха били финансирани тези програми при липсата на федерален бюджет и централна банка с нужните правомощия?

Агенцията, отговаряща за преход към зелена енергия, ще бъде финансирана от два източника. Първият е Европейската инвестиционна банка, която има капацитета да емитира нужните облигации. От своя страна ЕЦБ може да се намесва при нужда на вторичния пазар и да изкупува ценните книжа на ЕИБ, като повишава стойността им и понижава лихвените плащания по тях. Другият източник на финансиране ще е континентален данък върху въглеродните емисии.

За икономическата и социална стабилизация ние предлагаме създаването на Европейски капиталов депозитар, в който да се вливат няколко потока приходи – печалбите от финансови активи, купувани от европейските централни банки (в контекста на техните фискални операции), други печалби на централните банки, както и приходите от паневропейски данък върху наследството.

Също така към би трябвало процент от акциите от всяко корпоративно първично публично предлагане и вдигане на капитала да се социализира и прехвърля към този депозитар. Акумулираните дивиденти, заедно с приходите от такси за лицензи, патенти и монополи, могат да се използват за финансиране на универсалния базов дивидент.

Следва въпросът за еврото. Използваната в 19 членки на ЕС валута не може да бъде запазена в текущата си форма. Тя напомня на златният стандарт, чийто колапс през 1929 г. води до Голямата депресия. Еврото има политическа и символична значимост, както за защитниците, така и за враговете му. Монетарните системи обаче са инструмент, а не цел сами по себе си. Така че еврото или трябва да се адаптира, или да изчезне.

Реалността е следната – Европа създаде единна валута с негъвкава централна банка и без федерална държава. Тази подредба предвидимо доведе до дългова дефлация. В резултат на това европейската парична система вече се разпада. Има страни – като Дания и Великобритания -, които никога няма да приемат еврото. Има други – сред тях Швеция, Полша и Унгария – за които се предполага, че трябва да приемат еврото в бъдеще, но изглежда нямат никакво намерение да го направят. Има ги и Кипър и Гърция, които заради капиталовия контрол имат де факто двойна валутна система – евро от кипърска или гръцка банка не може да бъде обменяно свободно срещу банкноти в банките на други страни. На последно място са страни от еврозоната, които биха били по-добре извън валутния съюз – включително богати държави като Финландия.

Предвид тези реалности, визията за всеобхватна континентална валута няма как да бъде реализирана. Европейската върхушка трябва да приеме, че поддържането на фалшиви надежди е лоша стратегия. Още сега трябва да започне работата по нови фискални реформи в Европа, които да дадат на затъналите в дългове държави някаква степен на свобода, без която гроздовете на гнева ще продължат да натежават.

Предложението ни за „Европейски нов курс” предвижда умерена, технически проста реформа: създаването на публична платформа за електронни разплащания във всяка страна от еврозоната. Чрез дигиталните платформи на данъчните служби във всяка държава данъкоплатците ще получат възможност да поръчват дигитален данъчен кредит, чрез който могат да се разплащат помежду си или да погасяват съществуващи дългове с отстъпка. Тези кредити ще бъдат деноминирани в евро, но ще могат да се прехвърлят само между данъкоплатци в съответната страна, поради което няма да са уязвими от рязко изтичане на капитали. Същевременно правителствата ще имат право да създават ограничени количества от това „фискално евро”, които да бъдат предоставяни на нуждаещи се граждани или за финансиране на обществени проекти.

Фискалното евро ще позволи на затруднените правителства да стимулират търсенето, да намалят данъчното бреме и в крайна сметка да разхлабят хватката на Европейската централна банка. В дългосрочен аспект тези публични платформи за електронно разплащане могат да оформят управлявана система от специфични за всяка страна евро-валути. Това би работило като модернизирана версия на Международния клирингов съюз – визията на Джон Мейнард Кейнс за Бретън-уудската система, която за съжаление не се е реализирала.

Смятаме, че предложението ни за „Европейски нов курс” предлага най-добрия шанс за запазване на Европейския съюз. Дали обаче ЕС трябва да бъде запазен? Много прогресивни гласове в Европа (и отвъд нея) призовават за разформироване на ЕС заради неговата непоправимо неолиберална структура и за връщане към националните държави където демократичните политики могат да бъдат изградени наново преди надигането на нов интернационализъм – този път на солидна основа. Подобно на поддръжниците на „Брекзит” тези хора сочат към липсата на европейски народ, европейски демос, на който да може да разчита паневропейската демокрация.

Ние от DiEM25 не сме съгласни с тази гледна точка. Обществата в Европа са изправени пред четири основни социално-икономически предизвикателства с мащаба на климатичните промени. Глобалното затопляне не може да бъде адресирано на национални ниво, макар действията на локално и национално ниво да са задължителни – същото се отнася и за кризите на публичния дълг, банкирането, изключително ниските нива на инвестиции (съотнесено към спестяванията) и нарастващата бедност. Тези кризи или ще бъдат решени ефективно на европейско ниво, или няма да бъдат решени изобщо – като по този начин се подсигури, че оттеглянето към националните държави ще облагодетелства само ксенофобските, войнствено тесногръди сили на грозната десница.

Отвъд  практичните нужди от общоевропейски подход, DiEM25 подхожда по въпроса от една гледна точка, която левицата някога разбираше добре. Когато Маркс и Енгелс използваха лозунга „пролетарии от всички страни, обединявайте се”, те не отхвърляха значението на националната култура или националната държава. Вместо това те отхвърляха идеята за „националния интерес” и виждането, че борбите трябва имат за приоритет националната държава. Идеята, че трябва да се върнем към рамката една нация/един парлемент/един демос би озадачила левите дейци от 19 век. По съшия начин би озадачила прогресивните хора от началото и средата на 20 век, които мечтаеха и се бореха за транснационална република, започваща от Атлантика и стигаща възможно най-далеч на Изток.

Да не забравяме, че левицата традиционно се противопоставя на буржоазното виждане за праволинейните отношения между нацията и суверенния парламент. Левите настояват, че идентичността е нещо, което създаваме чрез политическа борба: класова борба, борба срещу патриархалността, борба срещу половите стереотипи, борба срещу империите, расизма, ксенофобията и практиките на масово следене.

В днешна Европа този дух не се вписва добре в призивите за разделяне на ЕС на строго определени национални области. Алтернативният подход на DiEM25 е да призове всички европейци да се присъединят към нещо, което наричаме „конструктивно неподчинение”. На първо място ние предлагаме добре обмислени политически решения за всяко кътче на Европа. Когато елитите предвидимо отхвърлят прилагането им на общоевропейско ниво, ние предприемаме действия на масово неподчинение – включително на правителствено ниво (Подобно на Варуфакис, когато представяше Гърция в преговорите с еврогрупата през 2015 г.).

В този смисъл предлаганият „Нов курс” е конструктивната част, която трябва да вдъхнови европейците да се обединят около един общ, транснационален дневен ред. Така бихме могли да организираме такова неподчинение на локално, национално и общовропейско ниво. Това е пътят напред за прогресивните сили, търсещи практични решения на проблемите, които съсипват живота на мнозина в целия континент.

DiEM25 призовава за общоевропейска кампания за неподчинение на наднационалните елити – за да се създаде европейски демос, който да се бори за европейска демокрация в съответствие с традиционния подход на левицата. Смятаме, че нашият европейски бунт може да се осъществи навсякъде – в градове, региони, национални столици и дори в Брюксел, без едно ниво на съпротива да бъде приоритизирано над другите. „Новият курс” е практичен политически дневен ред, който да обедини разбунтуваните градове, области и правителства в единно прогресивно движение.

Разбира се, някой може подигравателно да попита: „Защо се спирате на европейско ниво? Защо като интернационалисти на водите кампания за световна демокрация – за международен „Нов курс?”. Отговорът ни е, че правим точно това (погледнете статията на Янис Варуфакис в New York Times „Нов курс за 21 век”). В идеалния случай кампанията на DiEM25 би се свързала с едно демократично движение в Америките, вдъхновено от „политическата революция” на Бърни Сандърс. Това обаче би било възможно, ако това движение премине границата между САЩ и Мексико и обхване Латинска Америка. По-нататък би дошъл реда на движения за демокрация в Близкия Изток, Азия и Африка.

За добро или лошо, историята ни е осигурила един Европейски съюз без вътрешни граници и с общи политики по опазване на околната среда и някои други сфери. Прогресивните хора трябва да защитават тази реалност на липса на граници, на общи политики за климатичните промени и дори на програми за обмен на студенти като „Еразъм”, даващи възможност на млади европейци да се възползват от образователна система без граници. Обръщането срещу тези прекрасни артефакти на иначе регресивния ЕС не е в съответствие с това, което трябва да бъде левицата.

Така че да – Европейският съюз трябва да бъде спасен – ето само част от причините защо:

• Европа има политически и социални стандарти за демокрация и човешки права, както и за здравето, безопасността и околната среда. Тези стандарти няма да бъдат съблюдавани, ако континентът отново се раздели на национални полета. В този смисъл случаите на Полша и Унгария са достатъчно притеснителни сами по себе си.
• Интегрираните мрежи за производство са ефективни и са в основата на модерния икономически живот. Разрушаването им ще бъде изключително скъпо, както показва опита от Съветския съюз и Югославия.
• След разпада, по-малките страни в Европа ще са също толкова уязвими от спекулативните движения на валутите, капризите на международните инвеститори и прищявките на местните олигарси, колкото бяха преди началото на европейския проект.
• Разместванията на населението не могат да бъдат спрени и само ще станат по-токсични за политиката, ако бъдат издигнати нови бариери и електрически огради. Доказателствата за това бяха видни във Великобритания в навечерието на вота за „Брекзит”, както и в страни като Австрия и Унгария.

В дългосрочен план Европа се нуждае от демократична управленска структура, подходящ бюджет и от консолидация на много функции, които в момента се контролират на национално ниво. Нужно е спестяване в някои области (военните), по-стандартизирани и ефективни защити на по-уязвимите европейски граждани, по-голям ефективен суверенитет на държавно и общинско ниво и последно, но не и по важност – общ подход към посткапиталистическите форми на производство и разпределение, които стават неизбежни заради новите технологии и заради кризите на енергетиката и околната среда.

Това обаче ще е възможно, само след като европейските народи започнат да възприемат континента като конструктивна сила в живота си – като видимо, осезаемо и полезно присъствие. А това не може да се случи преди структурите и идеологията на икономическото управление в Европа не бъдат променени, докато не сме се освободили напълно от нефункционалните калъпи, в които тези идеи бяха вкарани първоначално.

Дали това ще е политически трудно? Можете да се обзаложите! Но Бърни Сандърс и Джереми Корбин показаха, че ясните, смислени идеи – които са достатъчно смели, за да отправят предизвикателство към цялата съществуваща система, но без да за безпрецедентни или утопични – могат да убедят големи групи хора. Европейците са готови за това. Те знаят, че Европа е в опасност, защото е недемократична и в следствие на това – мизантропска, когато е изправена пред кризи.

Сега Европа се нуждае от антидот на токсичната доктрина, според която „няма алтернатива” в рамките на ЕС – освен вероятно дезинтеграцията. Това е причината да съществува нашето Движение за демокрация в Европа и да предлагаме европейски „Нов курс”. Затова и сме решени да вкараме нашия дневен ред в урните за гласуване в цяла Европа през 2019 г.

Янис Варуфакис е бивш финансов министър на Гърция и съосновател на движение DiEM25.

Джеймс К. Гълбрайт е икономист, преподавател в Университета в Остин, Тексас и съветник на DiEM25. Последната му издадена книга е озаглавена „Разрушаването на Гърция и бъдещето на Европа”.

„Барикада“ призовава всички свои читатели да подкрепят петицията за промяна на несправедливата и неработеща данъчна система в България. Подпишете се тук: