Въпреки че Урсула фон дер Лайен оцеля при скорошния вот на недоверие, резултатът разкри нарастващото междупартийно недоволство от нейното все по-авторитарно ръководство. Подкрепата за европейския президент намалява.
Най-забележителната промяна е от страна на дясната група na Европейскиte консерватори и реформисти, в която влизат „Братя италианци“ на Мелони. Преди това тези членове на ЕП бяха подкрепили фон дер Лайен по няколко ключови предложения, но малцина от тях гласуваха против това предложение. Показателна беше и подкрепата, която предложението получи извън дяснопопулистките си вносители: няколко евродепутати от групата „Левите“, както и неприсъединили се към нея лявопопулистки депутати от Германия и други страни, също го подкрепиха. Като цяло фон дер Лайен си осигури подкрепата на 360 евродепутати – с 40 по-малко, отколкото при преизбирането ѝ през 2024 г.
Ключова точка на сближаване между тези иначе различни сили е общото им противопоставяне на войнствената позиция на Комисията по отношение на конфликта между Русия и Украйна. Всъщност в предложението за вот на недоверие се споменаваше и предложението на Комисията да се използва извънредна клауза в Договора за ЕС, за да се изключат членовете на ЕП от одобряването на схема за заем в размер на 150 млрд. евро за стимулиране на съвместното закупуване на оръжия от страните от ЕС, главно за увеличаване на военната подкрепа за Украйна.
Важно е да се отбележи, че предложението за вот на недоверие не беше насочено само към фон дер Лайен, а към цялата ѝ Комисия, и по-специално към нейната заместничка Кая Калас, заместник-председател на Комисията и върховен представител по въпросите на външните работи – най-близкото нещо до външен министър в ЕС.
Калас, бившият министър-председател на Естония – страна с население от едва 1,4 милиона души, по-малко от жителите на Париж – беше утвърдена за нов върховен представител на ЕС по въпросите на външните работи през декември миналата година. Оттогава тя олицетворява по-ярко от всеки друг токсичната смесица от некомпетентност, неуместност и откровена глупост на ЕС.
В момент, в който войната в Украйна безспорно е най-голямото външнополитическо предизвикателство за Европа, е трудно да си представим някой по-неподходящ за тази роля от Калас, чиято дълбоко вкоренена враждебност към Русия граничи с мания. Още в първия си работен ден, по време на пътуване до Киев, тя написа в Туитър: „Европейският съюз иска Украйна да спечели тази война“ – изказване, което веднага предизвика безпокойство в Брюксел, където служителите го оцениха като несъответстващо на установения език на ЕС две години след началото на войната. „Тя все още се държи като министър-председател“, коментира един дипломат.
Само няколко месеца преди да бъде назначена, тя предложи Русия да бъде разделена на „малки държави“ и оттогава многократно е настоявала за пълно възстановяване на границите на Украйна от 1991 г., включително Крим – позиция, която на практика изключва преговорите. Въпреки че дори Доналд Тръмп призна, че украинското членство в НАТО е безпредметно, Калас настоява то да остане цел – въпреки че е червена линия за Русия от близо две десетилетия. Калас дори заяви, че „ако не помогнем допълнително на Украйна, всички трябва да започнем да учим руски език“. Няма значение, че Русия няма стратегическа, военна или икономическа причина да напада ЕС. По-рано тази година тя осъди усилията на Тръмп да преговаря за прекратяване на войната, като ги отхвърли като „мръсна сделка“, което обяснява защо държавният секретар на САЩ Марко Рубио внезапно отмени планираната среща с нея през февруари.
Тоталната фиксация на Калас върху Русия я кара да мълчи по всички останали външнополитически въпроси. Както отбеляза бившият дипломат на Обединеното кралство Иън Прауд, работил в британското посолство в Москва от 2014 г. до 2019 г., тя се проявява като „върховен представител, който се занимава само с един въпрос“, който „има намерение единствено да поддържа десетилетната европейска политика на неангажираност с Русия, независимо от икономическата цена“.
Нейната агресивна, едностранна реторика – често изнасяна без предварителни консултации с държавите членки – отчужди не само откровено евро- и нато-скептичните правителства в Унгария и Словакия, но и страни като Испания и Италия, които, макар и да подкрепят политиката на НАТО спрямо Украйна, не споделят оценката на Калас за Москва като непосредствена заплаха за ЕС. „Ако я слушате, изглежда, че сме във война с Русия, а това не е линията на ЕС“, оплака се един от служителите на ЕС.
От техническа гледна точка ролята на върховния представител е да отразява консенсуса на държавите членки, като продължение на Съвета, а не да бъде на свободна практика като наднационален политик. Въпреки това Калас тълкува ролята си по друг начин, като многократно се е държала така, сякаш говори от името на всички европейци – антидемократичен подход отгоре надолу, който е симптом на по-широка авторитарна тенденция, подхранвана от фон дер Лайен.
Въпреки декларациите си за защита на демокрацията, самата Калас няма демократичен мандат. Тя не само никога не е била избирана на сегашния си пост, но и нейната партия – Естонската партия на реформите – получи по-малко от 70 000 гласа на последните избори за Европейски парламент, което представлява по-малко от 0,02% от европейското население. Въпреки това Фон дер Лайен напълни Комисията си с единомишленици от Прибалтика, произхождащи от регион с население малко над шест милиона души, за да заемат ключови постове в областта на отбраната и външната политика. Тези назначения отразяват стратегическото съответствие между централизиращите амбиции на Фон дер Лайен и ултраястребския мироглед на балтийските политически класи. И двете споделят непоколебима привързаност към линията на НАТО и дълбока враждебност към всякаква дипломация с Москва.
Антируската настървеност на Калас я направи естествен избор за тази длъжност. Но рядко се споменава фактът, че собственото семейство на Калас, което далеч не е жертва на съветското потисничество, всъщност живее сравнително комфортно като част от съветската номенклатура – или това, което в можело да се счита за съветска средна класа.
Всъщност Кая Калас е родена в една от най-могъщите политически фамилии в Естония – фамилия, чийто възход е улеснен в немалка степен от съветската система, която тя сега демонизира. Нейният баща, Сийм Калас, е влиятелен член на съветския апарат, а след това ключова фигура в постсъветската политика на Естония, като в крайна сметка става министър-председател, а след това в продължение на повече от десетилетие работи като европейски комисар. Малцина ще бъдат изненадани да научат, че веднага след като завършва образованието си, през 2010 г., Кая решава да влезе в политиката и се присъединява към Реформаторската партия – собствената партия на баща ѝ – нито пък че следва стъпките му, като се премества в Брюксел, след като заема поста министър-председател от 2021 до 2024 г. Трудно е да се отървем от мисълта, че приемствеността в елита и наследените привилегии са имали своята роля. Човек също така се чуди, като се има предвид възпитанието ѝ, дали агресивната ѝ антируска позиция е искрено убеждение, или прикритие за лични амбиции.
Една история хвърля особено интересна светлина върху геополитическите ѝ нагласи. През 2023 г., когато Калас все още е министър-председател, три големи естонски вестника я призовават да подаде оставка, след като става ясно, че транспортната компания на съпруга ѝ е продължила да прави бизнес с Русия след нахлуването ѝ в Украйна. Калас обаче отхвърля скандала и отказва да подаде оставка, като твърди, че не е извършила нищо нередно, предизвиквайки обвинения в лицемерие: от една страна, иска пълна икономическа изолация на Русия, а от друга – затваря очи за бизнес връзките на собственото си семейство със страната.
Като се има предвид всичко, Калас е драматично неподходяща за тази работа – препъва се от една грешка в друга. Съвсем наскоро тя успя да обиди почти всички ирландски граждани, като предположи, че неутралитетът на Ирландия се дължи на това, че тя не е преживяла жестокости като „масови депортации“ или „потискане на културата и езика“ – странно твърдение, като се има предвид дългата история на британското колониално управление и кръвопролитията по време на конфликта в Северна Ирландия.
Някои грешки са много по-съществени. На неотдавнашната си среща с китайския външен министър Ван И Калас поиска от Китай да осъди действията на Русия в Украйна и да се съобрази с „международния ред, основан на правила“. Обикновено мекият И реагира остро, като отбеляза, че Китай не е подкрепял Русия във военно отношение, но също така няма желание да види Москва победена, тъй като това просто би довело до гнева на Запада върху Китай. Възможно е той да е намеквал за предишната забележка на Калас: „Ако Европа не може да победи Русия, как може да се справи с Китай?“. Фактът, че високопоставен служител на ЕС формулира световните дела в такива груби, конфронтационни термини, отразява поразителна липса на дипломатическа нюансираност.
Фактът, че Калас се чувства комфортно да поучава Китай по международно право и „основан на правила ред“, разкрива не само поразителна слепота за влошеното световно положение на Европа, но и дълбока липса на самосъзнание за това как двойните стандарти на ЕС се възприемат в Пекин и в целия глобален Юг. Макар да осъжда шумно руските нападения срещу цивилни, Калас постоянно препира – или направо подкрепя – жестокостите на Израел в Газа. Неотдавна изтекъл доклад на ЕС потвърди, че Брюксел отдавна е признал, че Израел извършва военни престъпления в Газа, включително „глад, изтезания, безразборни нападения и апартейд“ – но Калас не е осъдила Израел, нито е поставила под въпрос връзките между ЕС и Израел. По същия начин тя не каза нищо за заплахите на САЩ да анексират Гренландия и подкрепи американско-израелските бомбардировки над Иран – явно нарушение на международното право.
Този селективен морализъм нанесе трайни щети на доверието в ЕС, особено в очите на страните от глобалния Юг. Но да се хвърли вината само върху Калас би било грешка. В края на краищата не Калас трябва да ни тревожи най-много, а системата, която я направи възможна – система, която възнаграждава най-гръмогласните ястреби, не зачита демокрацията и замества държавността с позиране в социалните мрежи. Ако Европа продължи да върви по този път, тя не само ще загуби мястото си в света, но и ще се превърне в най-яркия израз на по-широкото затъване на Запада в какистокрация – управление на най-лошите, най-неквалифицираните и най-безскрупулните.
About The Author
