Защо на Украйна ѝ е трудно да мобилизира гражданите си за война?

Петър Коротаев и Володимир Ищенко, Al Jazeera

През последните няколко месеца Украйна е подложена на все по-голям натиск от страна на западните си съюзници да започне да мобилизира млади мъже на възраст под 25 години. Това се случи, след като приетият през април закон за мобилизацията не доведе до очаквания брой новобранци. Дори понижаването на медицинските изисквания – позволяващо на мъже, които са заразени с ХИВ и туберкулоза,да служат – не помогна особено.

Някои прозападни украински длъжностни лица, като Роман Костенко, секретар на парламентарната комисия по сигурността на Украйна, също настояват за намаляване на възрастта за мобилизация. Костенко заяви, че членовете на Конгреса на САЩ постоянно му задават въпроси защо украинското правителство иска оръжие, но не желае да мобилизира младежите си.

Засега президентът Володимир Зеленски отказва да предприеме тази стъпка. Част от причината е демографският страх: масовото жертване на млади мъже в продължителен конфликт рискува да обрече Украйна на още по-мрачно бъдеще, в което демографският спад ще подкопае способността ѝ да се възстанови в икономически, социален и политически план.

Но украинският президент се страхува и от обществения гняв. Сред украинците има нарастващо и осезаемо нежелание да се сражават във войната. И това е така въпреки факта, че техните лидери и гражданското общество я представят като екзистенциална борба за оцеляване.

Много украинци наистина са уморени след близо три години пълномащабна война, но тяхната военна умора не е само въпрос на изтощение.Тя се дължи на вече съществуващи пукнатини в социално-политическите основи на нацията, които войната само задълбочи.

Проучванията на общественото мнение, съобщенията в украинските медии и публикациите в социалните мрежи, които разгледахме, както и дълбочинните интервюта, които проведохме с украинци в рамките на нашето изследване на последиците от постсъветските революции и войни, помагат за изясняването на някои от тези динамики.

Постсъветският обществен договор

Подобно на всички постсъветски и посткомунистически държави, през 90-те години на ХХ век възниква нов обществен договор, който отразява новите социално-политически реалности в Украйна. Отношенията между държавата и гражданите се свеждат до следното: държавата няма да ти помогне, но в замяна на това няма и да ти навреди.

Междувременно политиката се оживи от драматичните революции на Майдана през 2004 и 2014 г. Възможностите, създадени от тези събития, бяха многократно присвоени от тесни елитни групи – олигарси, професионалната средна класа и чуждестранни сили – което остави големи части от украинското общество изключени, а техните интереси – недостатъчно представени.

Преди 2022 г. тази ситуация беше донякъде поносима за много украинци. Границите бяха отворени, така че милиони хора можеха да емигрират. През 2021 г., Украйна заемаше осмо място в класацията на страните с най-много международни мигранти – само през тази година я напуснаха повече от 600 000 души. Паричните преводи от емигрантите помагаха на онези, които останаха, да поддържат приемлив стандарт на живот.

Но в дългосрочен план този път не изглеждаше устойчив. През 2020 г. министър-председателят Денис Шмихал призна, че след десетилетие и половина държавата ще се затруднява да изплаща държавните пенсии. След години на намаляващ държавен капацитет и деградация, украинците не бяха изненадани. Новината беше приета като поредното указание, че човек трябва да спестява американски долари и да се опита да емигрира.

Войната поставя на изпитание и без това слабия обществен договор. Изведнъж една държава, която почти не присъстваше в живота на украинците, поиска от тях да се жертват за нейното оцеляване.

След неуспеха на първоначалния план за инвазия на Русия вълната от единство предизвика вълна от доброволци. Въпреки това, с напредването на войната се стигна и до грубото осъзнаване, че държавата разпределя теглото и ползите от войната неравномерно. Докато някои слоеве на обществото печелят материално или политически, други понасят несъразмерно големи жертви, което подхранва нарастващото чувство на отчуждение сред голяма част от украинското население.

Държавата не е направила почти нищо, за да укрепи отношенията си с гражданите в условията на отслабващ военен ентусиазъм. Вместо това правителствените служители бомбардират населението с послания за самодостатъчност.

През септември 2023 г. министърът на социалната политика Оксана Жолнович призова гражданите да не остават зависими от помощи, тъй като това ги прави „деца“. Тя предложи „нов социален договор“, в който гражданите приемат намаляване на социалните разходи и живеят самостоятелно като „свободни плувци“.

През септември 2024 г. правителството обяви, че няма да увеличава минималната работна заплата и социалните плащания през 2025 г., въпреки че инфлацията достигна 12%.

Криза на мотивацията

С наближаването на третата година от войната последиците от този слаб обществен договор стават все по-очевидни. Разказът за воденето на екзистенциална война вече не вълнува мнозинството от украинците.

Думите на един от нашите респонденти са доста осветляващи.Този човек набира средства за несмъртоносно военно оборудване за армията, но не и за дронове или други оръжия, защото смята, че „държавата напълно се е провалила в най-важната си роля – да предотвратява войната“. Той ни каза: „Не разбирам защо тази война трябва напълно да се превърне в моя война в истинския смисъл на думата“.

Той каза, че му е трудно да разкрие възгледите си: „Когато искаш да живееш както искаш, говориш открито само в тесен кръг. Или трябва да се откажеш от всички амбиции, от част от идентичността си, или да обмислиш емиграция, защото тази страна в крайна сметка ще стане напълно чужда за теб.“

Нагласата, че това не е „нашата война“, може да се види отразена в проучванията на общественото мнение, проведени през изминалата година, според които мълчаливото мнозинство не изглежда готово да се мобилизира за борба.

В анкетата от април 2024 г. само 10% от анкетираните заявяват, че повечето от техните роднини са готови да бъдат мобилизирани. Проучване от юни показва, че само 32% „напълно или частично подкрепят“ новия закон за мобилизацията; 52% са против него, а останалите отказват да отговорят.

В анкета от юли само 32% не са съгласни с твърдението, че „мобилизацията няма да има друг ефект освен увеличаване на смъртните случаи“. Едва 27% смятат, че принудителната мобилизация е необходима за решаване на проблемите на фронтовата линия.

Според друго проучване, проведено през юли, само 29% смятат, че е срамно да избягаш от наборна служба.

В тези проучвания може да се види последователен модел: тези, които подкрепят продължаването или засилването на военната повинност, представляват само около една трета от населението; значително малцинство избягва да отговаря на подобни въпроси, което се изразява в големия брой отговори „трудно е да се каже“ или „не знам“; а останалите открито отхвърлят мобилизацията.

Тези нагласи по отношение на военната повинност може да изглеждат в противоречие с резултатите от проучванията за „победа“. Мнозинството в тези проучвания все още посочва, че „победата“ за Украйна трябва да означава възвръщане на всички територии в границите ѝ от 1991 г. и отхвърляне на всякакви отстъпки на Русия.

Но тук наистина няма противоречие. Очевидно е, че макар повечето украинци да биха искали да видят „пълна победа“, те не желаят да жертват живота си за тази цел и са съпричастни към другите, които чувстват същото. Ето защо мнозинството подкрепя и възможно най-скорошното постигане на мир чрез преговори.

Липсата на мотивация за борба се проявява и в броя на избягващите наборна служба. Според априлския закон за мобилизацията всички мъже, които отговарят на условията за мобилизация, трябва да подадат данните си в службите за призоваване до 17 юли. До крайния срок само 4 милиона мъже бяха направили това, а цели 6 милиона не бяха.

Различни официални служители заявяват, че от тези,  които са подали данните си, от 50 до 70-80%  са имали медицински или други причини, които са им позволили да избегнат мобилизацията по закон.

Междувременно в Telegram е пълно с групи и канали, които предупреждават хората за присъствието на мобилизационни служители в определени райони; те продължават да функционират, въпреки че някои от членовете им са арестувани.

Досега мобилизационните власти са започнали разследвания срещу 500 000 мъже за избягване на наборна служба.

Социално-икономическо напрежение

Избягването на наборната служба разкри не само мащаба на кризата на мотивацията, но и степента, в която войната задълбочи класовите различия.

През изминалата година в новините редовно се появяваха съобщения за длъжностни лица, които са приемали огромни подкупи в замяна на освобождаване на мъже от военна служба.

В един от случаите, оповестени в началото на октомври, високопоставен медицински служител, който е бил и член на местния съвет като представител на управляващата партия „Слуга на народа“, е натрупал състояние, вземайки подкупи, за да улесни отклоняването от военна служба чрез издаване на инвалидни книжки. Местната полиция съобщи, че е открила 6 млн. долара в брой и публикува снимка на член на семейството, който се е снимал на легло с купчини долари.

По-малко от две седмици по-късно украинските медии съобщиха, че почти всички прокурори в региона, в който е работил медицинският служител, са регистрирани като „инвалиди“. След скандала Зеленски уволни някои служители и триумфално премахна институцията, която отговаряше за издаването на болнични листове за инвалидност. Неудобните въпроси за това защо висшите служители не са забелязали тези корупционни схеми бяха отклонени.

Онези, които нямат хиляди долари, за да платят за медицинско освобождаване или да подкупят гранична полиция, се опитват да преминат опасни маршрути по западните граници на Украйна. В резултат на това значителна част от украинските гранични патрули са разположени на „мирните“ западни граници.

От 2022 г. насам 45 украинци са се удавили в река Тиса на границата с Румъния и Унгария при отчаяни опити да избягат. Има множество случаи на украински мъже, опитващи се да избягат от страната, застреляни и убити от граничния патрул на собствената им страна. През март в интернет се разпространи видеоклип, в който граничен патрул безумно стреля в река Тиса, за да демонстрира какво прави с отклоняващите се от военна служба, като казва: „1000 долара за преминаване на тази река не си заслужават“.

Има случаи, в които десетки мъже се опитват да преминат границата наведнъж. След като бъдат заловени, снимките на тези „срамно избягващи наборна служба“ се споделят в социалните мрежи, като в надписите често се посочва, че те са изпратени на фронта.

По този начин тези, които стигат до фронтовата линия, обикновено са твърде бедни или са имали лошия късмет да бъдат хванати от служителите на наборната служба. Както се изрази депутатката Мариана Безухла в средата на септември след посещение на фронтовата линия край Покровск, там са били предимно хора, които не са могли да „решат нещата“ с подкуп. В телевизионно интервю през ноември един от военните командири заяви, че 90% от хората на фронта са „принудително мобилизирани селяни“.

Офицерите от армията често се оплакват от ниското качество на тези „бусифицирани“ войници – терминът се отнася до микробусите, в които мъжете в наборна възраст са прибирани от улиците. Нищо чудно, че срещу тези превозни средства са извършени стотици палежи.

Ефектът от тази жестока принуда, упражнявана върху предимно обеднели украински мъже, е изключително ниският морал на фронтовата линия. Към ноември 2024 г. на всеки доброволец се падат по четирима мобилизирани войници.

Масовото дезертиране на мобилизирани войници води до постоянни отстъпления. През последните седмици се появиха съобщения, че стотици „бусифицирани“ мъже от 155-а бригада са дезертирали, преди да бъдат изпратени да спрат настъплението на руснаците край Покровск.

В публикация във Facebook от юли мобилизиран украински журналист изразява съжаление за липсата на патриотизъм сред своите колеги. Той пише, че повечето от хората, с които служи, са от бедни селски райони и се интересуват повече от обсъждането на корупцията в правителството, отколкото от всичко останало. Опитите му да им напомни за патриотичния им дълг не успели да ги убедят:

„Значителна част от хората открито заявяват: За моите 30-40-50 години държавата не ми е дала нищо друго, освен Калашников. Защо трябва да съм патриот?“ – отбелязва той.

Тези войници със сигурност не са недостатъчно запознати с реалностите на войната. Те не са цивилни, уморени от кадрите от далечния фронт по телевизията. Но те имат основателни причини да се отнасят с подозрение към патриотичните императиви.

Проблемите с морала се задълбочават от злоупотребите, на които са подложени новобранците по време на мобилизацията и разгръщането. Всеки месец има нов случай на пребит до смърт човек в мобилизационните пунктове. През декември медиите разкриха, че в редиците на украинската армия има системни изтезания и изнудване.

В интервю за местна медия през септември украинският офицер Юсуф Валид твърди, че 90 процента от офицерите се отнасят към мобилизираните „като към животни“.

Валид каза също, че поколението на родените през 80-те и 90-те години е „безнадеждно“ по отношение на патриотичните си ангажименти – единственото, което ги интересува, е икономическото оцеляване. Това едва ли е изненадващо, като се има предвид, че постсъветският украински обществен договор убеждаваше хората да се съсредоточат върху собственото си оцеляване, а не да искат „подаяния“ от държавата.

„Войнственият елит“

Докато бедните жители на селата са принуждавани да се сражават на фронтовата линия, в Киев и Лвов има заможно градско малцинство, което живее сравнително защитен и комфортен живот. Този „войнствен елит“ – съставен от активисти, интелектуалци, журналисти и служители на неправителствени организации – поддържа патриотичния разказ, че Украйна трябва да се бори до победа.

Въпреки това изглежда, че много от членовете на този елит не желаят да се включат в борбата на фронтовата линия. Има редица високопоставени журналисти и активисти с патриотични възгледи, които призовават за масова мобилизация, като същевременно сами търсят освобождаване по медицински или други причини.

Сред тях са Юрий Бутусов, много известен военен журналист, за когото се съобщава, че е поискал освобождаване на основание, че е баща на три деца, и Сергей Стерненко, виден националистически „активист“, който е поискал освобождаване от инвалидност заради „лошо зрение“.

През юни служителите на 133 неправителствени организации и дружества, получаващи чуждестранно финансиране, бяха официално освободени от мобилизация. Много от тези организации не участват в поддържането на критична инфраструктура.

Подкрепяйки с ентусиазъм провоенния разказ за борба до пълна „победа“, патриотичната украинска интелигенция обвинява за цялата корупция и нарастващите неуспехи на държавата етатисткото съветско минало.

Според тях решението е просто да продължим да намаляваме ролята на държавата. Но строгите икономии не само че не са допринесли за привързаността на украинците към тяхното правителство, особено по време на война, но и до голяма степен са се провалили по отношение на заявените си цели.

Достатъчно е да погледнем различните корупционни скандали в предприятия, ръководени от високоплатени „реформаторски“ служители, които са подкрепяни от западните съюзници. Тези „реформирани“ предприятия водят борба с корупцията главно като държат останалите на нищожни заплати, като например държавната железопътна компания „Укрзалізниця“, или като освобождават работниците си.

Антикорупционната реторика е сляпа за класовите разделения, за чието затвърждаване помага. Обикновените украинци често се шегуват с високите заплати, които получават „антикорупционните наблюдатели“ и младите „реформаторски“ членове на съветите на директорите на водещите държавни компании.

Антикорупцията най-често служи за оправдание на неолибералните политики, които са в полза на бизнес интересите на международния капитал. По ирония на съдбата разформироването на държавните предприятия след 2014 г., продиктувано от подобни съображения, сериозно отслаби огромния военно-промишлен комплекс на Украйна от съветската епоха, което се отрази на военния ѝ капацитет.

Но вместо да обвиняват себе си за сегашното състояние на нещата, националистите са склонни да обвиняват украинския народ. Дмитрий Кухарчук, известен офицер националист, през юли даде дълго интервю за мрачните военни перспективи на Украйна. Според него „днес има много повече хохоли [руската „колониална“ псувня по адрес на украинците]“, отколкото „истински“ украинци. Той определя „хохолите“ като тези, които не желаят да се борят за териториалната цялост на Украйна.

Кухарчук принадлежи към ръководството на крайнодясната партия „Национален корпус“ и командва батальон в бригада, свързана с движението „Азов“. Настроенията, които изразява, може да изглеждат ограничени до крайните кръгове, но неговата реторика далеч не е единствена. Тя е ехо от разказа, който доминира в украинското, а в по-широк план и в постсъветското национално-либерално гражданско общество и интелигенция от 90-те години насам. Този разказ, повтарян до безкрайност, осмива мнозинството от населението – презрително наричано „бидло“ или „добитък“.

Този пренебрежителен термин е насочен към онези, които според тези елити се придържат към „съветските“ навици, отдават приоритет на личното благополучие, ценят осигуреното от държавата благосъстояние и се противопоставят на саможертвата в името на националното строителство. Подобен дискурс е не само етнонационалистически, но и дълбоко класов, като обрисува голяма част от населението – предимно работници, бедни хора и пенсионери – като пречка за социалния прогрес, дефиниран от реакционерите, и същевременно възхвалява тесен, самопровъзглил се авангард на нацията.

Прекъсната връзка

Растящите неуспехи на Украйна във войната не могат да се обяснят с огромната мощ на Русия или с недостатъчната помощ от страна на Запада. Историята дава многобройни примери за нации, които преодоляват далеч по-силни противници в продължителни конфликти, често с малка или никаква военна или финансова подкрепа от мощни съюзници като НАТО.

Спомнете си не само Виетнам през 60-те и 70-те години на ХХ век и Афганистан през 1979-2021 г., но и революционна Франция след 1789 г. и революционна Русия след 1917 г., които успешно отблъскват контрареволюционните намеси на други велики сили. Тези революционни движения не само оцеляха, но и продължиха да доминират в големи части от Европа.

Социалните революции и националноосвободителните борби неведнъж са демонстрирали способността си да създават по-силни и по-мобилизирани държави срещу всички трудности.

Според доминиращия разказ Украйна би трябвало да се вписва в този модел: нация, излязла от руското и съветското потисничество, движена от последователни националноосвободителни движения, дисидентска интелигенция, революции на Майдана и съпротива срещу руската „хибридна война“ в Донбас. Кулминацията на тази история е единството и устойчивостта на украинския народ, който отблъсква пълномащабната инвазия от 2022 г. Но този разказ изглежда фундаментално погрешен.

Това може би се дължи на факта, че украинската траектория е просто една от многото постсъветски траектории, оформени от успехите на модернизацията и по-късно от деградацията на съветската революция. Подобно на много други страни в региона, след обявяването на независимостта държавата е завладяна от хищнически и компрадорски елити, които поставят собствените си интереси над общественото благо.

Този неуспех да се осигурят значими възможности и защита за мнозинството украинци доведе до това, че държавата не може да изисква много от тях в замяна. В резултат на това днес Украйна не е в състояние да мобилизира напълно своя народ, който е разделен от дълбоко социално-политическо разединение.

Противно на популярния разказ за националното единство, не е имало съгласуван проект за национално развитие, който да преодолее разделението между хората, понесли основната тежест на войната, и политическите и интелектуалните елити, които твърдят, че ги представляват както в страната, така и в чужбина. Това разминаване подкопава идеята за обща цел, която движи нацията напред.

Все повече изглежда, че единствената емоция, която наистина обединява разпокъсаната украинска нация, е страхът. Не възвишените идеали за изграждане на нацията, а екзистенциялният страх от личното и общностното опустошение. Този страх се поражда от опасението да загубиш дома си, ако фронтовата линия се приближи, от мъката да се превърнеш в несигурен бежанец или от ужаса да издържиш месеци наред в мазетата, криейки се от непрестанните обстрели и улични сражения. Дори за тези, чиито домове са останали непокътнати, страхът продължава – от беззаконие, грабежи, убийства, сексуално насилие – мрачни реалности, които често съпътстват военните окупации.

Ако украинците са обединени само от фундаментално негативна коалиция – от общи страхове, а не от общи стремежи – какво ще стане, когато тези страхове започнат да се променят и да се конкурират? Някои хора започват да ги съпоставят един с друг. Страхът от загуба на дома при нашествие се съпоставя със страха от принудителна военна повинност, от превръщането в пушечно месо във война, която изглежда все по-трудно да се спечели.

Страхът от репресии в условията на окупация се съчетава със страха да не бъдеш арестуван в държава, в която гражданското общество и правителството все повече се разминават със собствените си възгледи за свободата и правата на човека. Съществува страхът да бъдеш унижен като „хохол“ от руснаците или като рускоговорящ „манкурт“ (пренебрежителен термин за човек, който е загубил връзка с корените си) от собствените си националисти.

Тези променящи се страхове потикват украинското население, но не го обединяват.

Разговаряхме с украинец на около 50 години, който не напускаше града си в Харковска област, дори когато фронтовата линия се намираше само на няколко километра от него и руснаците редовно го обстрелваха. Той е можел да замине за по-безопасна част на Украйна, но не го е направил и е останал да помага, раздавайки хуманитарна помощ на съседите си.

Той не е страхливец, той е патриот. Но, както казва, не е готов „да умре за държавата, която имаме сега. Не и за тази Украйна, която ни е наложена сега … Това е моята страна, но това не е моята държава“.

*Петър Коротаев е независим журналист, който от детството си е посещавал или живял в Украйна. Сега живее в чужбина и се занимава с украинската история и политика в своя сайт „Събития в Украйна“. Журналистиката му разчита на украинските медии, за да разкаже неотразени истории за мобилизация, война, икономическо неравенство и политически борби. Пише и за по-дълбоките исторически корени на националната идентичност. Публикувал е също така по въпросите на политическата икономика на Украйна за редица издания, сред които Jacobin, Canada Files и Commons.

*Володимир Ишченко е научен сътрудник в Института за източноевропейски изследвания, Свободен университет Берлин. Изследванията му се фокусират върху протести и социални движения, революции, радикална дясна и лява политика, национализъм, класа и гражданско общество. Книгата му Towards the Abyss: Ukraine from Maidan to War е публикувана от Verso през 2024 г. Той е и научен сътрудник в Института Аламеда.