Леонид Рагозин, The Ideas Letter
В края на септември, докато президентът Володимир Зеленски представя своя „план за победа“ за Украйна във Вашингтон, 53-годишният Серхий Каналош умира в болница след четири дни, прекарани в мобилизационен център в Свалява, Западна Украйна. Съпругата му казва, че е бил пребит до смърт; не е ясно от кого точно.
В края на миналия месец неизвестен военнослужещ уби 40-годишния Евгений Криводуб в друг мобилизационен център – този в Суми, Северна Украйна. През изминалата година бяха регистрирани няколко такива смъртни случая на фона на правителствената кампания за насилствено събиране на наборници за попълване на намаляващите сили, които се сражават срещу Русия.
Мобилизационни офицери и техни помощници хващат и бият мъже по улиците в цяла Украйна. Видеоклипове с такива сцени се появяват редовно – изглеждаежедневно – в каналите на Telegram. Гледал съм стотици.
На един от клиповете се вижда как служители на мобилизационните служби изкарват ватман от трамвай, пълен с пътници, в Одеса. В друг, заснет в Николаев в средата на октомври, четирима мъже в униформи душат лежащ на асфалта мъж в стил Джордж Флойд. Десетки подобни видеоклипове се появиха в интернет през есента, след като властите започнаха да извършват мащабни обиски в търговски и развлекателни обекти в цялата страна, включително по време на концерт на най-известната украинска рок група „Океан Елзи“. На някои кадри се вижда как минувачи активно защитават задържаните и понякога ги спасяват. В едно видео от югозападната област Закарпатия се вижда как група жени хвърлят камъни по минивана на мобилизационната банда.
Действията в такива сцени, на които са станали свидетели хиляди украинци, са известни като „бусификация“ – по името на микробусите, използвани от мобилизационните власти за превозване на заловените мъже. „Бусификация“ бе обявена за украинска дума на 2024 г. от уебпорталът за промотиране на украинския език myslovo.com.
В отговор на общественото възмущение от тези методи министърът на отбраната Рустем Умеров призна през ноември, че те повдигат „болезнени въпроси за населението“ и обеща, че правителството ще избягва принудителната военна служба в бъдеще.
Украинските власти често потвърждават автентичността на тези видеоклипове – макар и чрез преследване на хората, които ги заснемат и споделят в социалните мрежи. През октомври мъж от Одеса получи условна петгодишна присъда за „разпространяване на данни, застрашаващи националната сигурност“, след като публикува видеоклип в TikTok, показващ сцена на насилствена мобилизация. В публикация в Telegram от 15 ноември се вижда как „доброволец“ (правителствен евфемизъм за наемен бандит), работещ с органите за мобилизация, стреля от пистолет по посока на бягащ мъж на паркинг в Киевска област. (Инцидентът е потвърден от властите, но те твърдят, че изстрелите са били насочени във въздуха).
Тъй като всеки от тези видеоклипове разказва за живота и евентуалната смърт на конкретен човек, те са дори по-разтърсващи от въздушните снимки на разрушените градове и села в Украйна. Представям си, че продължителността на живота на набързо мобилизираните и едва обучени наборници вероятно е само дни, ако бъдат изпратени в окопите. Много от тях избират да дезертират при първа възможност.
За какво тогава умират или страдат всички тези хора – когато не е от патриотичен плам и съвсем очевидно против волята им? Каква е голямата цел на това милиони хора да живеят в постоянен страх, че ще бъдат измъкнати от улицата и изпратени на смърт, понякога дори преди да стигнат до фронта?
От 2014 г. насам Украйна е загубила по-голямата част от енергийната си инфраструктура и близо 20% от територията си, като голяма част от тези загуби са след пълномащабната инвазия на Русия през февруари 2022 г. Няколко милиона души от нейното население са избягали в чужбина в търсене на убежище и е малко вероятно да се върнат. За какво ще е била тази жертва?
Това са въпроси, които украинците ще си задават, след като най-накрая бъде постигнат нелек компромис с Русия и войната приключи. Още повече, че този конфликт можеше да приключи по-рано и преди стотици хиляди да загубят живота си на фронта: по време на преговорите в Истанбул през пролетта на 2022 г. – или когато Зеленски и Владимир Путин се срещнаха в Париж през 2019 г., или още по-рано, в рамките на споразуменията от Минск от 2014-2015 г.
Още преди победата на Доналд Тръмп на президентските избори в САЩ през ноември в различни среди (добър пример е германският канцлер Олаф Шолц ) се очертаваше като приоритет стремежът към намиране на мирно решение на украинския конфликт. Съдбата на Украйна беше подпечатана отдавна. Официални лица в Западна Европа и Полша, един от най-верните съюзници на Украйна, заявяваха, че свършват оръжията и средствата, които да изпратят.
Самата Украйна е близо до изчерпване на човешките си ресурси във възрастовата категория 25-60 години, които е решила да пожертва с надеждата за победа, а сега администрацията на Байдън настоява правителството да намали възрастта за военна повинност до 18 години. Но когато все пак отново настъпи мир, решението да бъдат мобилизирани по-млади мъже ще е лишило Украйна от бъдеще, особено като се има предвид нейният вече катастрофален демографски срив.
Тръмп или не, наложително е да се спаси това, което може да се спаси от териториалната цялост и суверенитета на Украйна. Украйна продължава да се влачи надолу, като се придържа към благородни, но трудно постижими цели като членство в НАТО или връщане към разделителната линия от февруари 2022 г. Да не говорим за надеждите за възстановяване на пълния украински контрол върху територията, окупирана в момента от Русия (включително Крим), или за получаване на репарации.
Всяка сделка, която реално може да бъде постигната днес, ще бъде далеч по-лоша от възможностите, които Украйна и нейните западни съюзници избраха да пропуснат по-рано, преди стотици изгорени селища и толкова много животи. Най-добрият шанс, който Украйна напоследък имаше за постигане на относително благоприятно споразумение, беше през есента на 2022 г., когато генерал Марк Мили, председателят на Обединения комитет на началник-щабовете на САЩ, заяви, че вижда „прозорец от възможности за преговори,“ след успешни украински операции в Херсонска и Харковска област. Но до преговори не се стигна. Мили беше безкрайно критикуван от ястребите в Twitter. А Украйна, с благословията на Запада, започна да се подготвя за офанзивата през 2023 г., която беше обречена на провал.
Алгоритъмът на конфликт с голяма ядрена сила трябваше да е ясен от самото начало: Ядрената сила винаги е щяла да има последната дума, дори и да е започнала да понася удари на фронта.Така че защо да се води губеща битка, при това под максималистични лозунги, след като имаше по-добри алтернативи?
Този максимализъм произтича от манихейското възприемане на войната, което представя Украйна като крепост на свободата, изправена срещу абсолютното зло, представлявано от Русия. Това възприятие е продиктувано от бенефициентите на този конфликт и представянето му като екзистенциална битка за оцеляването на Украйна. И все пак подробностите от проекта на Истанбулските споразумения доказват, че тези разкази са лъжливи: предложеният пакт би запазил една наистина суверенна и защитена от агресия Украйна по подобие на договореностите за Финландия или Австрия след Втората световна война. Това, което наистина убива Украйна, е самият конфликт.
Проукраинските пропагандисти обичат да наричат руснаците „орки“ – препратка към грозната, изначално зла раса, която заплашва добрите раси на хората, елфите и джуджетата в книгите на Дж.Р.Р. Толкин. Изглежда не им идва на ум, че това е откровено нехуманна обида, която подкопава претенцията им да представляват уж по-цивилизована форма на обществена организация.
Аз съм последният човек, който би оспорил всеобщото мнение, че режимът на Путин е нечовешка диктатура, която убива и хвърля в затвора своите опоненти и която започна тази отвратителна, братоубийствена война. Но това е само едната страна на историята.
Другата страна е, че руските мъже не живеят в страх, че ще бъдат арестувани на път за работа или по време на нощно излизане, само защото са на възраст за мобилизация. За разлика от украинците, повечето от тях (с изключение на наборните войници) могат свободно да напускат страната. След ограничен напън за по-щирока мобилизация през есента на 2022 г., Кремъл вместо това избра да поддържа до голяма степен доброволна, наемна армия, привличайки новобранци с все по-щедри компенсации. (Два пъти годишно Кремъл свиква наборни войници, като наскоро това беше група от 133 000 души, но те не би трябвало да отиват на украинския фронт – макар че някои от тях се озовават там). Миналото лято руските войници, които се сражават в Украйна, получаваха най-малко 2000 евро на месец, което е около 2,5 пъти повече от средната месечна заплата в Русия. Повечето от тях получават и големи еднократни бонуси, които достигат до около 22 000 евро за новобранците от Московска област. От 1 декември ипотечните дългове на хората, служещи в Украйна, бяха опростени.
Уличният лов на новобранци за армията не е единственият начин, по който уж демократична Украйна е репресивна. През ноември 2023 г. 62-годишна жена в Черкаси, град на около 200 км южно от Киев, е арестувана за „подкрепа на руската агресия“ в частен телефонен разговор със 72-годишен приятел; приятелят също е арестуван. ( По-късно главната агенция за сигурност на Украйна, известна като СБУ, твърди, че тя е похвалила действията на Русия и е разкрила местоположението на украински военни обекти, войски и оборудване). Това е само едно от най-откровените политически преследвания, които СБУ произвежда в промишлени количества.
През август Би Би Си съобщи, че броят на наказателните дела в Украйна, свързани със сътрудничество с Русия, е достигнал 9 000 от началото на 2022 г., когато в отговор на инвазията беше актуализиран законът за престъпленията срещу националната сигурност. Междувременно в Русия общият брой на политически мотивираните дела от 2012 г. насам (когато започнаха репресиите срещу опозицията) в момента е около 4750, по данни на OVD-Info, независима руска група за защита на правата на човека и медии, която следи политическото преследване. Този брой включва хора, преследвани по силата на нови драконовски закони, които криминализират дискредитирането на „специалната военна операция“ – евфемизма на Кремъл за войната му в Украйна.
Политическият контекст на репресиите в Русия и Украйна, разбира се, е различен: В края на краищата, наред с други неща, Украйна е жертва на агресия. Но ситуацията с правата на човека там също е мрачна. Някои от хората, обвинени в престъпления в Украйна, действително са помагали на руснаците, като са ги информирали за потенциални цели на бомбардировките или са палели превозни средства, използвани от украинските военни. Но ако всички тези предполагаеми сътрудници са били доброволни диверсанти, самият им брой би подкопал сериозно твърдението на украинското правителство, че населението в голяма степен се противопоставя на руската инвазия. Всъщност, както свидетелстват многобройните регистрирани случаи, много хора, осъдени в Украйна за сътрудничество с окупационните руски сили (някои от тях са осъдени на 12 години затвор), просто са доставяли лекарства на възрастни хора, възстановявали са електрозахранването в бомбардирани села или са организирали футболни мачове. Много от тях са били учители, които са се съгласили да преподават по руската учебна програма – докато са били под руска окупация.
След това някои от предполагаемите сътрудници са измъчвани в украински затвори. През февруари в статия в „ Гардиън“ беше публикувана поразителна снимка на мъж с надпис „ОРК“ на челото: Съкилийници са го нападнали и са му направили татуировка.
И не само обикновените хора са обект на политическо преследване в руски стил. Наскоро украинският депутат Евгений Шевченко беше арестуван по обвинение в държавна измяна, след като публикува призив към Зеленски да започне мирни преговори с Путин. Шевченко е известен с това, че поддържа добри отношения с беларуския президент Александър Лукашенко, съюзник на Путин, който участва в организирането на преговорите между Киев и Москва в Беларус в началото на инвазията през 2022 г. (по-късно те бяха преместени в Истанбул). Друг откровен депутат, подкрепящ мира, Олександър Дубински, е обвинен в края на 2023 г. за предполагаемо действие от името на руското разузнаване, за да помогне на Руди Джулиани в опитите му да очерни семейството на Байдън. Друг виден депутат, Артьом Дмитрук, избяга от Украйна през август, като пресече нелегално границата: Той избягваше арест по отделни обвинения в нападение срещу войник и служител на реда, за които твърди, че са политически мотивирани. Тримата мъже бяха избрани с листата на партията на Зеленски „Слуга на народа“.
Наблюдавайки постмайданска Украйна без розови очила, с елементарна интелектуална почтеност, аз се питам: Какво точно преследва Западът там? Ако отговорът е демокрация, права на човека и общо благосъстояние на Украйна, то досегашният резултат изглежда противоположен на поставените цели.
Войната между Украйна и Русия не е битка между силите на светлината и силите на мрака. Тази война е функция на тъмнината, която се задава от двете страни на фронтовата линия: преминаването към глобалната крайна десница и завладяването на държавата от силовиците.
Когато реших да стана наблюдател на Украйна – след протестите „Болотная“ от 2011-12 г. в Русия и преди революцията на Майдана от 2014 г. в Украйна – имах възгледи, характерни за либерал от постсъветския съюз, включително доверие в общата мъдрост на Запада.
Роден съм в това, което сега се нарича Руска федерация, но никога не съм бил „патриот“, а една от любимите ми поговорки, която обикновено се приписва на Михаил Салтиков-Шчедрин, гласи: Ако някой крещи за патриотизма си, значи някъде нещо е откраднато.
За мен беше аксиома, че разширяването на НАТО и на ЕС е нещо добро – при условие че една демократична Русия в крайна сметка ще бъде включена, след като изпълни всички необходими условия. Бях склонен да пренебрегвам статистически преобладаващия брой както симпатизиращи, така и несимпатизиращи западняци, които ми казваха, че това никога няма да се случи, защото Русия е твърде голяма, по своята същност чужда, неевропейска. Те имаха дълъг списък с причини, всяка от които звучеше троснато и невежо и беше в пълен разрез със западните ценности, в които вярвах.
Но днес, четейки книгата „ Нито на инч “ на Мери Елиз Сарот, си давам сметка, че консенсусът сред западните политически елити, че Русия трябва да бъде държана извън НАТО и ЕС, се е появил почти веднага след разпадането на СССР – дори когато руското ръководство наивно е приемало, че членството е естествена траектория на страната им и истинско намерение на Запада.
Някои от бившите ми колеги от BBC и Newsweek Russia си спомнят как около 2007 г. се шегувах, че бих искал да видя естонски танкове на Червения площад – много преди това да стане модерно твърдение сред тълпата, която се бори с Русия. Накратко, Западът беше моята политическа религия.
Ако някога съм имал някакви илюзии за Путин, те изчезнаха през първата година от управлението му. Стигнах до заключението, че той води Русия както към вътрешни размирици, така и към международни конфликти, когато през 2001 г. беше превзет независимият канал НТВ – първата стъпка на Путин към криминализиране на професионалната журналистика. Но това беше времето, когато Джордж Буш-младши погледна Путин „в очите“ и „усети душата му“ и когато финансистът Бил Браудър, по-късно участник в кампанията за закона „Магнитски“, все още беше безсрамен подмазвач на Путин. Някои от големите имена в днешната руска опозиция в изгнание, като галеристът Марат Гелман и икономистът Андрей Иларионов, тогава все още работеха за Путин, полагайки крайъгълните камъни на неговата вертикала на властта.
Дори хора, които уважавам и на които се възхищавам, като убития опозиционен лидер Борис Немцов, подкрепиха тогава новия руски лидер и призоваха хората да гласуват за него. Защото, виждате ли, Путин беше изборът на Запада.
Когато Путин беше избран през 2000 г., Западът се страхуваше от неговите съперници – тандема Евгений Примаков, бивш министър-председател, външен министър и шеф на разузнаването, и Юрий Лужков, тогавашен кмет на Москва, в които по някаква причина виждаше комунистически реванш.
Ако се върна назад, би трябвало да обърна по-голямо внимание на една статия на Лужков в „ Комерсант“ от 1999 г. ; тя се оказа пророческа. Той предупреди, че бомбардировките на НАТО над Югославия са повратна точка, че те могат да засилят силите в Русия, които ще насочат страната към авторитаризъм и конфронтация със Запада. Но кой се вслуша? За Запада Русия беше без значение. Корицата на списание The Atlantic през 2001 г. казваше всичко: „С Русия е свършено.“
Въпреки собствената ми вяра в цялостното благоприличие на Запада, някои неща ми се струваха странни в началото на 2000-те години. Това беше очевидната му уклончивост по отношение на интеграцията на Русия в евроатлантическите институции – тема, която Борис Елцин и Путин се опитаха да засегнат на няколко пъти. Освен това имаше сътрудничество в областта на енергетиката с диктаторските режими в Туркменистан и Азербайджан, което имаше за цел да подкопае Русия, която по това време все още беше демократична държава. Войните за тръбопроводите бяха realpolitik, обясняваха моите колеги от Би Би Си, макар да признаваха, че всичко това наистина смърдеше.
Очевидният флирт на Запада с радикалния етнонационализъм и крайно десните сили в бившия СССР също ме обезпокои, особено в медийното отразяване на финансирани от правителството на САЩ медии като Радио „Свободна Европа“/Радио „Свобода“ и „Гласът на Америка“.
В продължение на няколко години исках да разбера по-добре тази динамика и затова през 2103 г. приключих 12-годишната си кариера в Би Би Си и се отправих на дълго пътешествие из Украйна, от което, метафорично казано, все още не съм се върнал. Нямах представа, че ще се окажа свидетел както на революцията на Майдана, така и на войната в Донбас.
Украйна беше мечта. Тя беше крайно бедна, изостанала и пълна с гангстери, но в сравнение с Русия се чувстваше по-оптимистична и енергична, както и по-толерантна и далеч по-разнообразна в политическо отношение от все по-диктаторската си съседка. Идеята, че страна, в която поне половината от населението говори руски, може да се стреми към пълноценна интеграция в Европа, ме завладяваше – отново с предположението, че примерът ѝ в крайна сметка ще накара Русия да промени начина си на действие и да последва примера ѝ. Но тази по-щастлива версия на Украйна от ерата на Янукович приключи по-малко от година по-късно и сега се страхувам, че десетилетия наред тя ще бъде помнена, и то от самите украинци, като най-добрата Украйна, която някога е била.
Тогава бях убеден, че Украйна ще послужи като фар за демократичните сили в Русия. Днес тя е поучителна история.
Възгледите ми претърпяха огромна промяна през годините. Дори когато не бях базиран в Украйна или Русия, посещавах двете страни много често и продължавах да се влияя от конфликтите им по различни начини. Това не промени тълкуването ми за режима на Путин: Сега разбирам по-добре функционирането и мотивите му, като същевременно запазвам в основата си същото отношение към него, каквото имах преди десет години. Но моята система от убеждения за Запада, ръководен от САЩ, претърпя цялостна деконструкция.
Започна се с нацистите.
Скоро след революцията на Майдана забелязах, че редица руски неонацисти, някои от които в миналото са били свързани с ФСБ и администрацията на Путин, се преместват в Украйна и стават забележителни фигури в така наречения батальон „Азов“. Сред тях имаше и хора, свързани с Бойната организация на руските националисти (известна като БОРН) – убийствена банда, която убиваше мигранти, защитници на човешките права и антифашисти. Интервюирах някои от тях в Киев и наблюдавах житейските им траектории в постмайданска Украйна – която се оказа не само най-безопасната, но и най-удовлетворяващата живота среда за такива като тях.
Гледах как хора от вече руско-украинската неонацистка платформа WotanJugend откриват най-големия в света фестивал на NSBM (националсоциалистически блек метъл) в Киев и пропагандират бял тероризъм. През март 2019 г., в рамките на няколко дни след стрелбата, при която бяха убити 51 души в джамии в Крайстчърч, Нова Зеландия, групата разпространи руския превод на дългия манифест на стрелеца.
В крайна сметка някои от членовете се насочват към елитните специални части под егидата на ГУР – военното разузнаване на Украйна.В разследващ материал, публикуван от в. „Вашингтон пост“ миналата година, източник от ЦРУ описва ГУР като „нашето малко дете“, визирайки ролята на агенцията си в създаването ѝ от нулата.
Участвах и в разследването, проведено от украинското издание „Заборона“, на убийството на журналиста Павел Шеремет в Киев през 2016 г. Работата разкри не само, че колата му вероятно е била взривена от хора, тясно свързани със службите за сигурност на Украйна, но и че мафиотската държава, срещу която привидно се изправи революцията на Майдана, никога не е била смазана от нея, а вместо това процъфтява в резултат на това. Бивши и настоящи оперативни работници на СБУ се появяват в обкръжението на заподозрени в убийство, които си сътрудничат с организираната престъпност, намесват се в политиката и манипулират съдии. Днес конгломерат от тайни служби, организирана престъпност и крайно десни групи контролира Украйна и определя същността ѝ.
Но най-много от всичко промени мнението ми нарастващото ми подозрение, че Западът, вместо да се стреми да бъде арбитър в постсъветските конфликти – роля, която мнозина в Русия и Украйна биха приветствали – е манипулиран от военната индустрия и нейните лобисти. Докато с едната си ръка пропагандираше либерални ценности и прозрачност на правителството, с другата подклаждаше това, което антрополозите наричат схизмогенеза: овластяване на най-радикалните, откровено мракобесни и антидемократични сили в Украйна с единствената цел да се породи конфликт с Русия.
Действията на Путин в Украйна са шокиращо брутални и безспорно престъпни. Но погледнете последователността на събитията, които ги предшестваха, и ще разберете, че те бяха реактивни по своята същност и в основата си можеха да бъдат избегнати, ако не беше едва прикритият апетит за конфликти в западното лоби, подстрекаващо към война, и в украинската мафиотска държава. Това се отнася особено за събитията от 2021-22 г. – като се започне с трансформацията на Зеленски от гълъб в ястреб, която съвпадна с пристигането на Джо Байдън в Белия дом и едновременно с това пресече няколко от червените линии на Путин. Имаше притискане на украинския съюзник на Путин Виктор Медведчук; имаше шумни кампании за членството на Украйна в НАТО и срещу проекта „Северен поток“; имаше стартиране на програма за прекратяване на руската окупация на Крим. Тези политики поставиха началото на 13 месеца на изтощителни действия, които завършиха с инвазия в Украйна.
Дългогодишната стратегия на постоянно предизвикване на Русия с тактиката на салама, като отново и отново се нарязват основните ѝ стратегически интереси, беше губеща игра от самото начало. Безмозъчният триумфализъм на Запада през 90-те години на ХХ век се основаваше на предпоставката, че Русия е слаба и е на път да рухне. Вместо това Русия, която се появи, е изключително устойчив, интелектуално и технологично напреднал политически режим, който ще остане тук, вероятно за десетилетия. Това е диктатура, която се различава от тоталитарните режими на XX в. толкова, колкото iPhone 16 от телефона с шайба.
Грешката на Запада беше, че се отчужди, а след това се конфронтира с Русия и нейния народ, вместо да се бори с истинските злини: възхода на мракобесния крайно десен популизъм, който е в основата на режима на Путин, и силоваческото завладяване на държавата. Уви, след Брекзит и в епохата на Тръмп Западът едва ли може да се бори с тези злини, защото той също страда от тях, макар и не толкова остро, колкото Русия.
От няколко години в различни публикации използвам една и съща метафора, за да опиша отношенията между Путинова Русия и Запада днес, и все още не мога да намеря по-добра: Русия е като картината на Дориан Грей – гротескна карикатура, изобразяваща всичко, което Западът не иска да признае или да знае за себе си. И на фона на призивите на Тръмп за присъединяване на Канада и Гренландия към САЩ, портретът и прототипът започват да изглеждат все по-подобни.
*Леонид Рагозин е журналист на свободна практика и автор на пътеписи, живеещ в Рига. Прекарва 12 години в Би Би Си, сътрудничи на множество водещи англоезични медии и е съавтор на книгата за конфликта в Украйна En Europeisk Tragedie, публикувана в Норвегия.
About The Author
