„Първоначално дронове разпръснаха листовки с нареждане за незабавна евакуация. На този етап Джабалия беше много претъпкан лагер, защото хиляди разселени хора бяха дошли там от други места и живееха в местните училища, които бяха превърнати в убежища. Откритите площи в лагера се напълниха с палатки и беше толкова претъпкано, че беше трудно да се ходи по улицата.
Когато сухопътната операция започна [през октомври ], тя беше придружена от тежки бомбардировки. Хората се страхуваха за живота на децата си и бяха принудени да бягат. Ние бяхме принудени да напуснем на четвъртия ден от операцията, след една нощ на ужас. Един дрон или някакъв израелски самолет удари покрива на къщата ни, удари слънчевите панели там. Танкове изстреляха снаряди и удариха горните етажи. Беше тъмно, бяхме уплашени и не знаехме къде да отидем, но осъзнахме, че трябва да се измъкнем оттам.
„През следващите дни израелската армия няколко пъти атакува пункт за разпределение на вода близо до нас. Хората бяха държани гладуващи и жадни, за да бъдат принудени да се евакуират. Накрая се оказа, че вървим в пълна тъмнина, а танковете се движат отдясно и отляво, разпръсквайки пясък и прах върху нас. Целият път беше изпълнен с разруха.“
– Мохамед, 31 г., Джабалия
* * *
„В продължение на 15 дни бяхме обсадени в училището „Халифа бин Зайед“ в Бейт Лахия. На първия ден от обсадата евакуирахме най-горните етажи на училището. Всички бежанци се събраха на първия етаж, за да избегнат обстрела. Изпекохме хляб садж, вид лафа [плосък хляб], и го разделихме помежду си. Освен това не ядохме нищо друго. На един етап нямаше вода. Всеки намираше начин да навлажни малко устните и езика си, но вече нямаше питейна вода.
С напредването на дните бедственото положение ставаше все по-тежко. Болните страдаха, особено защото лекарствата бяха свършили и снабдяването беше спряло. Майките на бебета не можеха да си набавят памперси, затова разкъсваха дрехите си, за да направят от тях пелени. Беше невъзможно да се движат, беше невъзможно да излязат навън. Поставихме кофи в средата на стаята за тоалетни.
В крайна сметка нямахме избор и си тръгнахме. Армията ни принуди да маршируваме между десетки танкове по тесен път, пълен с трупове и части от тела. С нас бяха стотици деца. Те вървяха до нас и виждаха всичко“.
– Рания, 26 г., Бейт Лахия
* * *
„Останахме в северната част на ивицата дори след началото на военната обсада, защото нямаше момент, в който да почувствам, че е безопасно да си тръгна. Останах в пространствата между сградите, намирах укритие, където беше възможно, защото домът ми вече не съществува. Няколко пъти избегнах смъртта на косъм – последният път беше днес: Мястото, където бях, беше ударено минута след като го напуснах. Една минута ме делеше от смъртта.
Що се отнася до храната, положението е същото от една година – хляб и консерви. Ядем фул, хумус, бял боб. Това е така откакто армията започна обсадата. Диетата ни се основава на храна, която сме складирали предварително, и на хуманитарна помощ, която сме принудени да купуваме на непосилни цени. Водата е огромен проблем. Съоръженията за обезсоляване не работят, повечето кладенци са разрушени, помпените станции са повредени. Истината е, че сме принудени да пием вода, която не е годна за пиене.
Вече свикнах с живота без електричество. От момента, в който слънцето залезе следобед, живея в пълен мрак. Чувствам се като прилеп. В интерес на истината нямам представа как ще се справя с първата светлина [която ще видим] след войната. Със сигурност ще ме заболят очите.
„Ако има нещо, което бих искал светът да знае, то е, че ние не обичаме смъртта. Ние обичаме живота. Все още дишаме и не искаме да умрем.“
Омар, 29 г., Бейт Лахия
* * *
„Хората не разбират защо не сме се преместили на юг, защо сме останали в опасната зона, но това не е толкова просто. Всяко семейство, което е останало тук, има своите причини. Има семейства, в които някой е инвалид или е със сериозно заболяване. Как да се придвижат пеша до южната част на Ивицата? Предпочитат да си умрат у дома.
Освен това има хора, които са искали да напуснат, но останалите членове на семейството им са решили да останат, така че и те е трябвало да останат. Аз останах в Джабалия със съпруга ми и семейството му – общо 30 души. Майка му е в инвалидна количка, къде ще отидем с нея? Нямаме превозно средство, нямаме дори магаре.
Друго нещо е, че южната ивица е напълно претъпкана с хора. Тук хората, които си отидоха, оставиха след себе си празни сгради, можете да се заселите в сградите, които все още не са разрушени. Това е по-добре, отколкото да си в палатки, където потъваш в кална вода. По-добре е да имаш покрив над себе си, дори и да може да се срути върху теб.
Съществува и въпросът за глада, но това се променя постоянно. Не че не сме имали нищо за ядене за дълъг период от време – просто нямаше достатъчно и нямаше разнообразие. В най-лошите дни живеехме с хляб, който се печеше от животински фураж, но през другото време имаше портокали, гуава, спанак, хубейза [див слез], цвекло и всякакви други неща. С това се справяхме.“
– Мона, 31 г., Джабалия
* * *
„Този път не беше като предишните. Армията напредна дълбоко и действаше много мащабно. Те действаха организирано и взривяваха цели райони. Целият квартал, в който живеехме, беше разрушен. Още преди това трябваше да напуснем дома си, но когато армията пристигна, трябваше да напуснем и къща, където бяхме отседнали. Там стана твърде опасно.
Уредихме си място в трета къща, при роднини, близо до болницата Камал Адван [в Бейт Лахия]. Това, че сме близо до болницата, не ни гарантираше, че ще бъдем защитени. Армията нападна Камал Адван по време на тази операция, а също и преди това. Имам доста роднини, работещи в медицинските екипи на болницата, и някои от тях бяха убити.
Междувременно армията продължава да разрушава все повече и повече къщи, а също и земеделски райони. Те създават буфер между град Газа и градовете в северната част на ивицата. И, разбира се, през цялото време има жертви. Армията извършва нападения и срещу центровете за приютяване на бежанци и сега ми е невъзможно да преброя колко души, които познавам, са убити. Жени, деца. И също така е невъзможно да знам какво се е случило с други хора: Или са били арестувани от армията, или са погребани под развалините.“
– Басел, 27 г., Бейт Лахия
* * *
„Къщата ни беше ударена и преди, но остана на мястото си. Досега. Сега нямаме нищо. Къщата е напълно разрушена, и не само нашата: Целият квартал е изчезнал. Заминах за западната част на Газа, защото положението в южната част е много лошо. Ако беше добро, щях да отида там. Движим се тук между училища и разрушени къщи, чиито собственици са напуснали, за да отидат по-на юг.
Единственият източник на храна, от това, което виждам, идва от [хуманитарната] помощ, и тя всъщност влиза редовно, но не се разпределя правилно. Хамас контролира разпределението, но има разбойници и крадци. Стоки също влизат, но те са много скъпи – напълно нереални цени. Килограм картофи струва 60 шекела [около 16 долара]. И понякога проблемът не е в недостига на храна, а в недостига на гориво и дърва. Има дни, в които пекарните не могат да работят, въпреки че имат брашно, защото няма как да включат фурните.
Трудно можем да се сдобием с питейна вода. Има камиони, които разнасят вода, която идва от хуманитарни инициативи. Те пътуват между центровете за усвояване и хората пълнят галони от нея, но камионите не винаги се появяват и това е единственият източник на вода.
И има арести, много арести. Никой не знае какви са критериите на армията, какво определя кого ще вземат. Познавам хора, които са арестувани, някои от тях са в Хамас, а други нямат връзка с Хамас. Няма как да знаем причините и съображенията“.
– Язан, 28 г., Джабалия
* * *
„На първо място, няма електричество, почти никакво. Разчитаме на слънчевите панели, а напоследък е облачно. Живеем в постоянен страх и сме принудени да се местим от място на място, за да търсим безопасно място или храна. Усещането в момента е, че предстои следващaта бомбардировка, че не знаеш дали ще оцелееш през деня, или не. Всяка минута ви се струва, че животът ви може да приключи точно сега. Работя на терен [като част от инициативи, ориентирани към общността] и обикалям между училищата и центровете за приютяване – и всичко е на открито. Опасността дебне зад всеки ъгъл. През цялото време се страхуваме от евреите, въпреки че почти не ги виждаме.
Защо останахме на север? Отначало заминахме като всички останали и си намерихме място в Нусейрат [бежански лагер в централната част на Газа]. Преместихме се в зона, която се предполагаше, че е безопасна, но две седмици по-късно съседната къща беше бомбардирана. Родителите ми и по-малкият ми брат бяха ранени и ние разбрахме, че листовките на окупацията разпространяват лъжи. Те са средство да ни накарат да се преместим от едно място на друго – а не обещание, че новото място ще е безопасно. На следващия ден решихме да се върнем у дома.
Искам да разкажа за два инцидента. Единият, когато окупацията зае позиция недалеч от нас и започна да обстрелва силно целия район. Майка ми надникна през прозореца и видя един танк да стои в края на нашата улица. Разбрахме, че имаме проблем, и дори не бяхме успели да помръднем, когато танкът започна да обстрелва къщата ни. Седяхме във всекидневната на диваните и след секунда всички лежахме на пода, парализирани от страх. Стрелбата беше интензивна и ние решихме да пропълзим, всички, в малкото пространство на кухнята. Лежахме там, без да си мърдаме главите, защото стрелбата продължаваше и продължаваше. Докато, за наше щастие, не спря.
Вторият случай беше свързан с мой съсед, член на доброволческия екип. Повечето от моите приятели бяха избягали на юг, но той и аз останахме на север. По време на войната се сближихме. Когато чуехме обстрел наблизо, се предупреждавахме един друг, бягахме заедно. Една нощ стаята ми беше напълно осветена от мощни експлозии, които бяха съвсем наблизо. Изтръпнах от страх, тялото ми се сгърчи, почувствах се парализиран. Но щом успях да се успокоя малко и разбрах, че все още съм жива, слязох да проверя положението на близките ми хора.
Малко след това открих, че моят приятел е бил убит заедно с майка си. Нямам думи да опиша чувството, което ме заля в този момент. Съчетание от пълна безпомощност, дълбока скръб и безкрайна болка.“
Деена, 28 г., Бейт Лахия
About The Author
