По традиция, както в „Барикада“ сме правили и по други възпоменателни поводи, днес отбелязваме 115-годишнината от рождението на големия ни поет антифашист Никола Вапцаров (07.12.1909-23.07.1942) не с отчет за тържествени събрания и литературни вечери, каквито, разбира се, се състояха през седмицата, а с най-важното, когато става дума за личности като Вапцаров – с припомняне на неговото собствено поетично и революционно слово, за което „бронебойни патрони няма открити, няма открити“. Само да има кой да чува това по-силно от куршумите и от времето слово, все тъй парещо и изречено сякаш днес…
НИКОЛА ВАПЦАРОВ
Х Р О Н И К А
В заводите „Круп“ днес отливат гранати.
Натъпквайте здраво! – за нас са те, братя.
Те нашата кръв из полята ще пият.
Натъпквайте здраво! Милиони сме ние…
Във „Байер“ получили някакъв газ
от нова порода. И той е за нас.
Той нашта осаждена гръд ще разяжда.
Картината ясна… Нали се догаждаш?
Във „Викерс“ пробиват картечни дула.
Шестотин куршума в минута – за нас.
Те наште корави глави ще пробиват.
Бъдете щастливи! Бъдете щастливи!
Бъдете щастливи, не виждайте как
настига ни буря, обвива ни мрак.
Вземете за почест пред нашта епоха.
Но, моля… по-тихо! Но, моля… без ропот!
* * *
П Е С Е Н З А Ч О В Е К А
Ние спориме
двама със дама
на тема:
„Човекът във новото време“.
А дамата сопната, знаете –
тропа, нервира се,
даже проплаква.
Залива ме с кални потоци
от ропот
и град от словесна
атака.
– Почакайте – казвам, – почакайте,
нека…
Но тя ме прекъсва сърдито:
„Ах, моля, запрете!
Аз мразя човека.
Не струва той вашта защита.
Аз четох как някой
насякъл с секира,
насякъл сам брат си, човека.
Измил се,
на черква отишъл
подире
и… после му станало леко.“
Смутено потръпнах. И стана ми тежко.
Но аз
понакуцвам
в теория
и рекох полека,
без злоба,
човешки,
да пробвам със тази история. –
Тя, случката, станала в село Могила.
Бащата бил скътал
пари.
Синът ги подушил,
вземал ги насила
и после баща си затрил.
Но в месец, или пък
във седмица само
властта го открила и… съд.
Ала във съдът
не потупват по рамото,
а го осъждат на смърт.
Отвели тогава злодея
злосторен,
затворили този субект.
Но във затвора попаднал на хора
и станал
ч о в е к.
Не зная с каква е
закваса заквасен,
не зная и как е
замесен,
но своята участ
от книга по-ясна
му станала с някаква песен.
И после разправял:
„Брей, как се обърках
и ето ти тебе
бесило.
Не стига ти хлеба,
залитнеш
от мъка
и стъпиш в погрешност на гнило.
И чакаш така като скот
в скотобойна,
въртиш се, в очите ти –
ножа.
Ех, лошо,
ех, лошо
светът е устроен!
А може, по̀ иначе може…“
Тогава запявал той
своята песен,
запявал я бавно и тихо
Пред него живота
изплуввал чудесен –
и после
заспивал
усмихнат…
Но в коридова
тихо говорят.
Сетне секунда покой.
Някой полека вратата отворил. –
Хора. Зад тях часовой.
Някой от групата,
плахо и глухо,
казал му:
„Хайде, стани.“
Гледали хората
тъпо и кухо
сивите, влажни стени.
Онзи в леглото
разбрал, че живота
е свършен за него,
и в миг
скочил, избърсал потта от челото
и гледал с див поглед
на бик.
Но лека-полека
човекът се сетил –
страхът е без полза,
ще мре.
И някак в душата му
станало светло.
– Да тръгнем ли? – казал.
– Добре.
Той тръгнал. След него
те тръгнали също
и чувствали някакъв хлад.
Войникът си казал:
„Веднъж да се свърши…
Загазил си здравата, брат.“
Във коридора
тихо говорят.
Мрак се в ъглите таи.
Слезнали после на двора,
а горе
вече зората блести.
Човекът погледнал зората,
в която
се къпела с блясък звезда,
и мислел за своята
тежка,
човешка,
жестока,
безока
съдба.
„Тя – моята – свърши…
Ще висна обесен.
Но белким се свършва
със мен? –
Животът ще дойде по-хубав
от песен,
по-хубав от пролетен ден…“
Споменал за песен
и нещо се сетил.
В очите му пламък цъфтял.
Усмихнал се топло, широко и
светло,
отдръпнал се, после запял.
Как мислите, може би
тука се крие
един истеричен комплекс?
Мислете тъй както си щете,
но вие
грешите, приятелко, днес. –
Човекът спокойно, тъй – дума
след дума
и твърдо редил песента.
Онези го гледали
с поглед безумен,
онези го гледали с страх.
Дори и затвора
треперел позорно,
и мрака ударил на бег.
Усмихнати чули звездите отгоре
и викнали:
„Браво, човек!“
Нататък е ясно. Въжето
изкусно
през шията, после
смъртта.
Но там в разкривените,
в сините устни
напирала пак песента.
И тука започва развръзката, значи.
Как мислиш, приятелю, ти? –
Тя, бедната дама, започна да плаче,
започна във транс да крещи:
„Ужасно! Ужасно! – Разказвате
сякаш
като че там сте били!“…
Какъв ти тук ужас?! –
Той пеел човека. –
Това е прекрасно, нали?
* * *
В Я Р А
Ето – аз дишам,
работя,
живея
и стихове пиша
(тъй както умея).
С живота под вежди
се гледаме строго
и боря се с него,
доколкото мога.
С живота сме в разпра,
но ти не разбирай,
че мразя живота.
Напротив, напротив! –
Дори да умирам,
живота със грубите
лапи челични
аз пак ще обичам!
Аз пак ще обичам!
Да кажем, сега ми окачат
въжето
и питат:
„Как, искаш ли час да живееш?“
Веднага ще кресна:
„Свалете!
Свалете!
По-скоро свалете
въжето, злодеи!“
За него – Живота –
направил бих всичко. –
Летял бих
със пробна машина в небето,
бих влезнал във взривна
ракета, самичък,
бих търсил
в простора
далечна
планета.
Но все пак ще чувствам
приятния гъдел,
да гледам как
горе
небето синее.
Все пак ще чувствам
приятния гъдел,
че още живея,
че още ще бъда.
Но ето, да кажем,
вий вземете, колко? –
пшеничено зърно
от моята вера,
бих ревнал тогава,
бих ревнал от болка
като ранена
в сърцето пантера.
Какво ще остане
от мене тогава? –
Миг след грабежа
ще бъда разнищен.
И още по-ясно,
и още по-право –
миг след грабежа
ще бъда аз нищо.
Може би искате
да я сразите
моята вяра
във дните честити,
моята вяра,
че утре ще бъде
живота по-хубав,
живота по-мъдър?
А как ще щурмувате, моля?
С куршуми?
Не! Неуместно!
Ресто! – Не струва! –
Тя е бронирана
здраво в гърдите
и бронебойни патрони
за нея
няма открити!
Няма открити!
* * *
И С Т О Р И Я
Какво ще ни дадеш, историйо,
от пожълтелите си страници? –
Ний бяхме неизвестни хора
от фабрики и канцеларии,
ний бяхме селяни, които
миришеха на лук и вкиснало,
и под мустаците увиснали
живота псувахме сърдито.
Ще бъдеш ли поне признателна,
че те нахранихме с събития
и те напоихме богато
с кръвта на хиляди убити.
Ще хванеш контурите само,
а вътре, знам, ще бъде празно
и няма никой да разказва
за простата човешка драма.
Поетите ще са улисани
във темпове и във агитки
и нашта мъка ненаписана
сама в пространството ще скита.
Живот ли бе – да го опишеш?
Живот ли бе – да го разровиш?
Разровиш ли го – ще мирише
и ще горчи като отрова.
По синорите сме се раждали,
на завет някъде до тръните,
а майките лежали влажни
и гризли сухите си бърни.
Като мухи сме мрели есен,
жените вили по задушница,
изкарвали плача на песен,
но само бурена ги слушал.
Онез, които сме оставали,
се потехме и под езика,
работехме къде що хванем,
работехме като добитък.
Мъдруваха бащите в къщи:
„Така било е и ще бъде…“
А ние плюехме намръщено
на оглупялата им мъдрост.
Зарязвахме софрите троснато
и търтвахме навън, където
една надежда ни докосваше
със нещо хубаво и светло.
О, как сме чакали напрегнато
в задръстените кафенета!
И късно през нощта си легахме
с последните комюникета.
О, как се люшкахме в надеждите!…
А тегнеше небето ниско,
свистеше въздуха нажежен…
Не мога повече! Не искам!…
Но в многотомните писания,
под буквите и редовете
ще вика нашето страдание
и ще се зъби неприветно –
защото би ни безпощадно
живота с тежките си лапи
направо по устата гладни,
затуй езика ни е грапав.
И стиховете, дето пишем,
когато краднем от съня си,
парфюмен аромат не дишат,
а са навъсени и къси.
За мъката – не щем награди,
не ще дотегнем и с клишета
на томовете ти грамади,
натрупани през вековете.
Но разкажи със думи прости
на тях – на бъдещите хора,
които ще поемат поста ни,
че ние храбро сме се борили.
About The Author
