Президентът на Франция Еманюел Макрон отказва да уважи резултата от извънредните парламентарни избори, които той самият свика през юли т. г., назначавайки на 5 септември за премиер ветерана консерватор Мишел Барние, представител на „Републиканците”, четвъртата и последна политическа сила с 39 депутати (7% от вота на изборите) в 577-членното Национално събрание. Чрез това решение и чрез договорката с крайнодесния „Национален сбор” на Марин льо Пен да позволи прокарването и управлението на правителство начело с Барние, Макрон „открадна изборите от френския народ”.
Това заяви в свое специално видеообръщение Жан-Люк Меланшон, водачът на партията „Непокорна Франция”, влизаща в получилия най-много гласове на изборите (31%) и най-много места в парламента (180) Нов народен фронт.
Юлското гласуване бе инициатива на президента Макрон, който така искаше да мобилизира избирателите, за да се възпре отбелязания на вота за Европарлмент на 9 юни възход на крайната десница в лицето на партията „Национален сбор” на Марин льо Пен и нейното младо протеже Жордан Бардела. Същата цел мобилизира спешно и левите френски партии, които в много кратки срокове успяха в навечерието на изборите да се обединят в Нов народен фронт. Освен „Непокорна Франция”, в него влизат още Социалистическата, Комунистическата и Еколожката партии. Френските избиратели на свой ред показаха много висока изборна активност. И резултатите изтласкаха „Националния сбор” чак на трета позиция със 142 депутатски места. Втора остана либералната коалиция „Заедно” на Макрон със 159 места. А първи финишира Новият народен фронт с вече споменатите 180 депутати.
Това съотношение бе отпразнувано от левицата като несъмнена победа на Новия народен фронт и като потвърждение на френската традиция за коректно партньорство между леви и десноцентристи винаги, когато трябва да се парира крайната десница. От Фронта обявиха, че са готови да управляват съгласно своята предизборна програма и очакват президентът да назначи премиер от техните редици.
Само че още от обявяването на изборните резултати Макрон заповтаря, че всъщност никой не бил спечелил изборите и трябвало да се мисли за някаква широка коалиция, която да изключи „радикалите” от „Непокорна Франция”, открито подтиквайки към отцепване от Фронта на дясното крило на социалистите. Неприкритата му амбиция още от самото начало бе да приобщи такива евентуални отцепници към своите либерали и към останалите последни консерватори от „Републиканците”, за да се сформирало „стабилно” според него правителство. Непрекъснато повтаряше, че тъй като Новият народен фронт не разполага с абсолютно мнозинство, негово самостоятелно правителства ще бъде бламирано от всички останали парламентарни сили.
Във Фронта бяха възмутени от тази позиция на президента, но се забавиха и с изграждането на собствения си вътрешен консенсус каква фигура да излъчат за кандидат-премиер. В крайна сметка Меланшон прие компромиса неговата „Непокорна Франция”, макар да е най-голямата сила във Фронта, да отстъпи премиерската кандидатура на социалистите и въобще да се откаже да предлага свои министри, за да се спре плашенето с „радикалите”. Така се стигна до издигането на социалистката Луси Кастес като претендентка за премиерския пост. Тя се ангажира да следва в управлението общата програма на Новия народен фронт.
Но Макрон продължи да се противопоставя и да отказва да дава мандат за правителство на Фронта. Стана ясно, че той просто не желае да се допуска дори вероятността за реализиране на прогармата на левия съюз. Защото тази програма предвижда отмяна на пенсионната реформа, която президентът наложи миналата година, въпреки големите протести срещу нея. Левите планират и повишаване на заплатите – нещо, което Макрон също категорично не желае.
Той не успя да разцепи социалистите (поне не официално), но след близо два месеца протакане намери още по-цинично решение – задкулисно споразумяване с „Националния сбор” да не бламира правителство начело с десен политик от „Републиканците”, което ще бъде подкрепяно от „Заедно”. Всичко това – само и само да не се допусне управление на Новия народен фронт.
Тоест, Макрон за първи път счупи френската демократична традиция за обединяване на всички срещу крайната десница и се съюзи точно с нея срещу „крайната” според него левица.
Това, разбира се, предизвика остро възмущение у всички партии от Новия народен фронт. В споменатото обръщение на Меланшон той призова за масова протестна мобилизация на 7 септември, събота, срещу „президентската монархия” на Макрон, в защита на демокрацията и на личното достойнство на направилите своя избор граждани. За същото призоваха и лидерите на другите партии от Фронта в свои изявления и интервюта.
„Във Франция се извършва не просто смяна на караула. Там рухва републиката, която в опита си да оцелее, е сключила договор с дявола. И това става посред бял ден. Има моменти в политическата история на една страна, когато маските вече не вършат работа и те падат с такъв трясък, че звукът отеква във всяко кътче на страната”. Така изданието Spanish Revolution започва коментара си за решението на Макрон да назначи за премиер Барние. Посочва се още: „Макрон направи последната крачка към бездната. Разкри онова, което мнозина подозираха: неговата игра никога не е била да защити Франция от „екстремизма“, а да защити себе си и интересите на елита, който представлява. (…). Не е нещо ново. Всеки път, когато някоя политическа сила предложи промяна, която надхвърля козметиката и засяга основите на икономическата и социалната власт, върхушката се бунтува и озъбва, като притиснат в ъгъла звяр. Макрон реши да сключи тактическо споразумение с крайната десница, за да оцелее. Льо Пен, толкова близо до върховете на властта, прие Барние като консенсусна фигура. И така, с договорка за мълчание, гарантиращо стабилността на правителството, санитарният кордон, който от 2002 г. спира възхода на крайната десница във Франция, беше разбит. Това, което виждаме, не е тактическа маневра, а капитулация. Макрон избра да потопи републиканските принципи, които твърди, че защитава, за да остане в безопасност от плашещата го левицата. Предпочете ксенофобската, авторитарна и недемократична десница, а не левицата, оспорваща привилегиите, които самият той представлява. Защото в крайна сметка в този екстремистки център, олицетворяван от Макрон, приоритетът не е да се спре фашизмът. Приоритетът е да се избегнат всякакви промени, които застрашават статуквото. (…) Петата република, основана с претенции за величие, се разпада пред очите ни, неспособна да се обнови, неспособна да предложи отговори на изискванията на едно общество, което все повече се чувства предадено. Институции, които някога са поддържали някакво подобие на демокрация, са превърнати във фарс.”
About The Author
