Изминаха две години от мащабното нахлуване на Русия в Украйна. Две години, в които всичко се промени на местно, регионално и глобално ниво. Ако през 2022 г. светът посрещна това нападение напълно шокиран, днес наблюдава събитията дистанцирано, безсилно и тревожно едновременно, но без ясен план за действие. Войната в Украйна загуби централното си място в информационното и медийното пространство. И това е куриозно, защото този конфликт е в един от най-решаващите си моменти. Момент, в който да, трябва да се взимат решения, преди умората от войната или загърбването на Европа от САЩ да се материализират необратимо.
На терен ситуацията е в застой. Върви война на изтощение, подобно на Първата световна война. Фронтовете едва мърдат. Украинската контраофанзива от 2023 г. не само не успя да отблъсне руските войски, добре оборудвани зад линията на отбраната, издигната през предходната зима, но сега е изправена и пред настъплението на врага в Донбас. Неговата цел е пълен контрол над анексираните през 2022 г. региони. Авдеевка е вратата към други анклави като Марьинка, Роботине и Кремина. Закрепването на контрола над Донецк е целта, преследвана от Кремъл през седмиците преди преизбирането на Путин. Така Украйна се озовава в най-деликатния момент от 2022 г. насам. Без достатъчно хора или боеприпаси, които могат да спрат руското настъпление и със Запад, който не е много отзивчив към исканията на Киев, имаме налице стагнация и хронифициране на конфликта. Кремъл също не харесва това, но то е реалност. На този фон има и такива, които предупреждават за възможно поражение на Запада.
В Европа дискурсът на страха надделява. Трябва да сме подготвени за руска атака срещу позиции на НАТО, казват от Балтика. Щом руснаците нападнаха Украйна, защо не и Естония – това е аргументът. Тогава не ни послушахте и вижте последствията, продължават тези гласове. Вероятността за връщане на Тръмп в Белия дом, с което ще дойде и вероятността САЩ да напуснат европейската рамка за сигурност и отбрана, се преживява със страх. Това, разбира се, не е е по-вкуса на най-надъханите атлантици – онези, които държат да засилват европейската роля вътре в НАТО. Но не е и по вкуса на сили като Франция, които настояват за по-голяма стратегическа автономия.
Известно е, че Европа не е подготвена да се изправи сама пред дилемата за сигурността на източната си граница, която Русия поставя. Като се има предвид това, изглежда, че единствената алтернатива е да се увеличат разходите за отбрана. Тръмп поиска 3% преди години, сега има страни, които надхвърлят 6%. Надделява хипотезата за тотална война. Въпрос, върху който може би трябва да се замислим, е дали това е единствената възможна хипотеза, и ако ще я осъществяваме, какви последствия би имало това за европейската рамка.
„The Economist” смята, че „европейските лидери трябва да загърбят своето постсъветско самодоволство“, тоест „да увеличат разходите си за отбрана и да възстановят военните традиции, пренебрегвани в Европа от десетилетия, да преструктурират своите оръжейни индустрии и да се подготвят за възможна война“. Всичко това трябва да се направи, разбира се, чрез закупуване на северноамерикански и израелски отбранителни системи. Важното според „The Economist” е всичко да стане бързо, за да може подобряването на бойната мощ да върви успоредно с преустройството на оръжейната индустрия.
С други думи, това, което се предлага от САЩ, е следното: Европа трябва да поеме отговорността за собствената си сигурност и отбрана, но тъй като не може, тогава да купи от нас и нашите партньори доставките и оборудването, от което се нуждае, докато рестартира собствената си военна икономика. Тоест: изградете своята геополитическа Европа, докато ние продължаваме да растем за ваша сметка и, между другото, за сметка на човешките права в Газа, което ни позволява да подобрим ефективността на нашите оръжия.
Пред лицето на тези аргументи Европа е парализирана. Знае, че е спешно да вземе решения, че положението е извънредно, но не знае как да го направи. В този контекст Фон дер Лайен не се съмнява, че на първо място стои собственото ѝ преизбиране, за сметка на Европейския зелен пакт, щом е необходимо. На второ място залогът за една геополитическа Европа е от полза за онези, които се чувстват най-удобно в тази рамка – десните и крайнодесните. От другата страна е тишина. Това ще ни подарят европейските избори през юни.
Налага се езикът на страха и автоцензурата, и напредваме като зомбита към военна икономика, която ще облагодетелства само вечните печеливши. Не Русия, нито САЩ, а режимът на тоталната война печели играта. Голямата шахматна дъска се тресе от онова, което Андрес Ортега (известен испански журналист и политолог) – б. пр.) нарича поли-война. Така Ортега перифразира термина на Адам Туз (известен британски историк – б. пр.) за поли-кризата. Ортега смята, че Газа, Украйна и други войни са взаимосвързани. И във всички тях е заложено на карта бъдещето на новия световен ред. В по-конкретни измерения става дума и за бъдещето на новите технологии и военните артефакти. Режимът на тоталната война печели играта, оръжейната индустрия потрива ръце, докато светът гледа в ступор.
About The Author
