Едно необичайно усещане лъха към евроатлантическата политика. Историкът Луук ван Миделаар го обобщи наскоро в статия във вестник „El País” като знак на времето: Европа и Съединените щати се чувстват все по-сами в свят, който все по-малко се съобразява с техните интереси. Факт е, че няколко от стратегическите партньори на блока работят с нарастваща автономност по отношение на своите собствени приоритети.
От месеци това усещане се отразява в картата на санкциите срещу Русия. 45-те държави, които са ги подписали, представляват 61% от световния БВП, но само 36% от населението на планетата. Войната в Украйна допълнително задълбочи разделението между глобалния Север и глобалния Юг. Дипломатическите изяви на бразилския президент Лула да Силва превърнаха това дистанциране в потенциална заплаха. Открои се волята на южните страни, необременени от атлантическите интереси, да преместят оста за разрешаване на този конфликт извън европейския континент.
Но това, което притеснява най-много Ван Миделаар (а той не е какъв да е анализатор – Пери Андерсън му е направил портрет, в който го описва като емблема на политическата и интелектуалната мощ на Брюксел), не е толкова инициативата на Лула за посредничество в сблъсъка в Украйна, а един неофициален коментар на бразилския президент. В него той изразява учудване „защо всички страни трябва да извършват транзакциите си в долари“. Това поставяне под въпрос на долара като глобална валута вече е разчетено като истинско предизвикателство – дори повече от идеята за търсене на изход от войната.
Но това е и духът, който вдъхнови още навремето създаването на БРИКС. Групата тръгна с идеята за алтернатива на едностранчивата атлантическа доминация в глобализацията; с идеята за свят, в който регионалните сили стават автономно организирани. И този подход се реанимира сега, в най-лошия възможен момент за атлантизма, който се оказва под натиска на няколко фронта и няма ясна средносрочна стратегия.
В своя пророческа статия журналистът (от германското списание „Шпигел” – б. пр.) Волфганг Мюнхау обяснява в какво точно се състои тази заплаха. Не става дума просто за това, че южните страни заменят една действаща валута с друга. Не и за това, че напредват в изграждането на собствените си финансови институции. Касае се за по-дълъг и по-сложен процес, който засяга производствените структури на тези страни, техните вериги за оценяване и доставки, както и търговските потоци между тях, които трябва да бъдат реорганизирани, за да се движат около нов център. И затова първата икономика, която трябва да бъде дълбоко трансформирана, е тази на Китай. Тя също трябва да развие огромен капацитет за регионална координация и управление, както икономически, така и политически. Това е другата гледна точка на дебатите за пренареждането на глобализацията.
Наистина ли вървим към такава ситуация? Има противоречиви анализи какви са намеренията на Китай в това отношение. От една страна, нарастват опитите да се хвърли антагонистична сянка върху позицията му спрямо конфликта в Европа: Китай ще плати за съюза си с Русия и ще трябва да понася все по-агресивното отношение на своите западни партньори. А това означава, че всяко сближаване с Пекин на трети страни ще се превърне за тях в увеличаване на риска за непряка конфронтация със Съединените щати. На свой ред китайските амбиции биха предизвикали отбранителни реакции в целия Тихоокеански регион и укрепването на групата Quad („Четворния съюз” – САЩ, Индия, Япония, Австралия) като регионален противовес на тези амбиции. Онези във Вашингтон, които залагат на стратегията на акселераторизма, са мотивирани от амбицията да се спре Китай, преди да е станало твърде късно.
От друга страна, няма съмнение, че на дипломатическото поле Си Дзинпин натрупа важни успехи през последните месеци. Влиянието на Китай като посредническа сила нараства и вече се простира до Близкия изток и Европа, както се вижда от историческото споразумение между Иран и Саудитска Арабия и от стартирането на неговия мирен план за Украйна. Той е игнориран от Вашингтон и Европейския съюз, но не и от Зеленски. През последните месеци до 19 нови страни са кандидатствали за присъединяване към БРИКС. Списъкът включва Египет, Алжир, Аржентина, както и правителствата в Рияд и Техеран. Докато архитектурата на търговията и сигурността, която управляваше света, отслабва по няколко направления в бъркотията на глобализацията, перспективата за съюз на необвързани регионални сили изглежда по-привлекателно от подчиняването на разпорежданията на МВФ и Пентагона.
Каква е позицията на Европа по тези процеси? Доста хаотична. Да си спомним гостуването на Макрон в Пекин, където той приветства китайската инициатива за Украйна. В онова пътуване той бе придружен от Фон дер Лайен, която пък изрази много различна позиция от името на европейските институции. Германия, от своя страна, се стреми да балансира и да държи китайския пазар отворен за износа си, докато същевременно се опитва да ръководи европейските военни усилия и бъдещото възстановяване на Украйна. Атлантичката Мелони пък заплашва да извади Италия от новия Път на коприната и в същото време се забърква в дипломатически спор с Франция относно имиграционната политика на нейното правителство. Волфганг Щреек (германски икономически социолог и почетен директор Института „Макс Плнк” в Кьолн – б. пр.) съзря в тази мешавица дълбоко разминаване в интересите между Франция и Германия. Париж е склонен към прекратяване на военните действия, което би позволило Русия да бъде реинтегрирана в обща зона за икономическо сътрудничество и сигурност. А германската позиция е вкопчена в атлантизма, доколкото той сдържа политическия възход на страните от Изтока, но в същото време се опасява, че Вашингтон може да готви скок към Тихия океан, който ще задълбочи още повече украинския конфликт и ще има много сериозни последици за икономиката на Германия.
Към тези вътрешни различия се добавят непрекъснато разширяващите се пукнатини във външната стратегия на трансатлантическата коалиция. Срещата на върха на Г-7 в Япония (19-21 май 2023 г. – б. пр.) бе белязана отново от разногласия относно стратегията спрямо Москва. Този път Япония бе тази, която се противопостави на пълната блокада на износа за Русия. Също така липсват решения за регулаторните конфликти. Всеки се готви сам за голяма технологична, индустриална и търговска реорганизация, без да знае на какви принципи се основават тези усилия или към какъв общ хоризонт трябва да се стремят. Много сериозните извънредни ситуации, които продължават да се трупат днес, нямат нито поставена диагноза, нито общо предложение за решения. Атлантическата позиция е заредена с подозрителност спрямо този разделен свят, все по-отдалечен от нея и все по-антагонистичен. Но основната слабост на атлантизма идва не от неговите противници, нито дори от липсата на вътрешно единство. Тя идва от отсъствието на обща визия за бъдещия свят и на проект, който предлага достатъчно сигурност, за да може да бъде споделен.
*Авторът Пабло Бустиндуй е испански политолог, политик, публицист и университетски преподавател. Експерт по международни отношения. Бе част от предизборния екип на новата испанска лява коалиция „Сумар” за предсрочните парламентарни избори на 23 юли т. г. По-рано е бил е депутат от партията „Подемос”, говорител на коалицията „Унидас Подемос” в Комисията по външната политика на испанския парламент, координатор на Секретариата по международните въпроси на „Подемос”.
About The Author
