Предлаганият тук коментар е на украинския независим журналист международник ОЛЕГ ЯСИНСКИ, роден и израснал в Киев. След разпадането на СССР живее и работи в различни страни на Латинска Америка, като за постоянно се установява в Чили. Изследовател е на феномена на сапатистите в Мексико, като пръв превежда на руски трудовете на Субкоманданте Маркос. Превеждал е също книги на Едуардо Галеано (Уругвай) и Луис Сепулведа (Чили). Автор на много документални филми.
Способността на медиите да дехуманизират реалността е невероятна. Повтаряйки официалното говорене на „министерството на истината” на НАТО, те създадоха една страна, която никога не е съществувала и нашироко я популяризираха из планетата като ново географско откритие върху умствената карта на зрителите и читателите на новини.
Разказват ни сърцераздирателната история на един народ, който винаги е мечтал за своята свобода и независимост, напук на руснаците и комунистите, докато те са го репресирали.И сега, когато най-накрая този народ се е осмелил да разкъса веригите на авторитаризма, го съсипват същите, които вечно са го мразили.
По хиляди начини, 24 часа в денонощието, 7 дни в седмицата, тази трактовка ни се поднася през последната година и нещо из всички публични и частни пространства, превзети от тази реклама, представяна ни под формата на новини и мнения.
Не мога да съдя западната публика, която масово вярва в това, защото в самата Украйна преди повече от 9 години този тип реч имаше своя опустошителен ефект, напълно форматирайки паметта и възприемането на реалността на десетки милиони украинци от всички поколения и карайки ги да вярват в неща, които никога не са съществували. Украйна беше превърната в голяма лаборатория за тестване на най-модерните медийни методологии за заразяване на историческата памет на народите с вируса на забравата, който неизбежно генерира смъртоносната болест на нацизма.
Украйна не е изключение: експериментът започна в целия СССР успоредно с „перестройката“, с тази разлика, че в Украйна след преврата от февруари 2014 г. той стана основа на държавната комуникационна политика.
Напълно съм убеден, че украинците не са повече „свободолюбиви” и не са повече „нацисти” или „антикомунисти” от всеки друг народ в света. Това е просто много успешен медиен експеримент, проведен от Запада, в страна, която беше избрана по геополитически причини, за да може чрез нея да се дестабилизира Русия, а по-нататък, в един следващ етап, да се отиде и към военно противопоставяне с Китай.
Дълбоко манипулиран и отровен народ. Смятам, че при същите обстоятелства нещо много подобно може да бъде направено с всеки друг народ по света. Поради тази причина трагедията в Украйна трябва да ни накара, от една страна, да проучим сериозно психологическите механизми на медийната манипулация, за да видим как може да им се противодейства, а от друга, да не я превръщаме в извинение за каквито и да било видове на антиукраинския шовинизъм. Всичко това също така трябва да ни накара да почувстваме болката на цял един измамен и пожертван народ, който в края на краищата не е решавал сам абсолютно нищо. Народ, който преди няколко години гласува масово за сегашния си президент, защото той обеща мир и приятелство с Русия.
Когато бяхме част от Съветския съюз, границите между нашите петнадесет социалистически републики бяха ясно видими само на картите. Въпреки лъжите на правителствата в Киев (след разпадането на СССР – б. пр.), които говореха за „забраната“ или „преследването“ на украинската култура, във всички училища, институти и университети на републиката, ние задължително изучаваме украински език и литература в рамките на обучението ни (а в Киев, например, повечето говорехме руски като роден език – б. авт.). Целта беше да ни се даде основа за обща култура и уважение към земята, на която живеем. Резултатът беше културен и двуезичен град. Не ни интересуваше дали филмите, които гледаме, или книгите, които четем, са на руски или украински. И въпреки че в Съветския съюз издателите превеждаха Пушкин и Достоевски от руски на украински, ние не разбирахме необходимостта от това.
В първите години на този век, при едно от моите пътувания до Киев, бях много изненадан да видя класиката на съветското кино по телевизията с украински субтитри. Стори ми се абсурдно. По-късно, когато влязох в една книжарница и внезапно разбрах, че младата продавачка, въпреки големите си усилия, едва ме разбира, тъй като не говореше руски, проумях по-добре пътя на промените, по който е тръгнала страната. До преврата на Майдана тогава оставаха още над 10 години. Последвалото го варварство – унищожаването на руски и съветски символи и паметници, които са заменяни с нацистки идоли, е само напредналата фаза на същия този процес, започнал много отдавна.
Рисувайки карикатурата на страна, „бореща се за своята свобода, демокрация и суверенитет“, отвлечена, стъпкана и погребана от правителствата много преди Зеленски и войната, западната преса показва само част от сложната и болезнена реалност.
Да, има много, много украинци, които повярваха на пропагандата, които доброволно отидоха на тази война, за да убиват и умират, защитавайки една внушена мечта. Има и други, цивилни, които подкрепят с цялото си сърце режима в Киев, неговата мания по НАТО и вярват в старата приказка за западното демократично кралство. Но нека погледнем отвъд техните думи, подклаждани от звуците на въздушните тревоги, от страха, от унищожаването на начина им на живот и на самия им живот, от трагичните новини от фронта, където всеки ден умират стотици техни роднини, приятели и познати, в повечето случаи принудително мобилизирани, за да станат пушечно месо и за да се сее омраза между братски народи. Отвъд всичко това, украинският народ – както и всеки друг народ по света – не е нацистки народ. Хората може да са много объркани и хванати в капана на мрежите на майстори демагози, експерти в играта с нашите емоции. Но огромното мнозинство от украинците са благородни, трудолюбиви и хуманни хора.
Има много хора в Украйна, които напълно разбират какво се случва, дори сега и да не им се дава думата. Никой не ги вижда и не ги чува.
Да мислиш и говориш в Украйна днес означава да се изложиш на смъртна опасност. Всяко действие или критично мнение може да се тълкува като „подкрепа на агресора” или „предателство”, което може да доведе до лишаване от свобода и пълна конфискация на материалните блага. Колкото повече собственост имате, толкова повече трябва да си прехапвате езика, защото „украинските патриоти” обикновено не са незаинтересовани (от благата, които може да присвоят – б. пр.) хора.
Стотици хиляди украинци, които сега се намират в Русия или в която и да е друга страна, предпочитат да не изразяват публично мнението си и да не посочват имената си, защото с оставили свои роднини в Украйна, а значи биха ги изложили на риск от преследване. По същата причина много от тези, които са в Русия, крият страната си на пребиваване от украинските власти. Украинските и европейски източници обикновено не споменават факта, че именно Русия е страната, която е приела най-много украински бежанци (кога „нашественик” е правил това?). Въпреки че различни източници споменават много различни цифри, техният брой варира между 2,8 милиона души – според Висшия комисариат по бежанците към ООН – и 5,4 милиона, според официални руски източници. За сравнение европейските страни, приели най-много украинци, са Германия (1 034 630 души), Полша (993 755 души) и Чехия (447 830 души).
Но най-драматично е положението на тези, които остават в страната. Днес никой няма как да знае точния им брой, но има няколко хиляди мъже и жени, които са противници на нацисткия режим на Зеленски: тези, които не са могли или не са искали да напуснат страната по лични причини, които се грижат за възрастни или болни роднини в тежките условия на колапс на здравната система; мъже под шестдесет години, на които законът забранява да напускат (по-точно тези, които нямат 7000 или 8000 долара – толкова струва подкупът, за да се напусне страната, а, както е известно, по цял свят законите и в мир, и във война са задължителни само за бедните – б. авт.). Или тези, които просто не искат да напускат земята си и затова се крият, сменят адреса и телефона си, в социалните мрежи са под други имена. Тези, които ни виждат, слушат, четат, а също така разказват какво пишем, дават мнението си, устояват, обичат, мечтаят и се надяват. Във всяка дума, която поставям тук, мисълта ми лети към тях като прегръдка. И от името на всичките ми читатели искам да им кажа на украински: „Ми вас любимо і пам’ятаємо. Ви не одни.” („Обичаме ви и ви помним. Те не сте сами”).
About The Author
