Приучени сте да вярвате, че избиването на повече хора е по-добро решение от преговорите за компромис. И това е така, макар да е очевидно, че това е психопатско схващане. Позволете ми да ви дам една битова аналогия.
Тази седмица се занимавах с инцидент, при който един човек смята, че делът му от ограничен доход трябва да бъде увеличен поради количеството труд, който е положил. Други смятат, че лицето подценява количеството работа, което те също са положили. Дискусията стана доста трудна. За щастие в крайна сметка беше постигнат компромис, с който всички могат да живеят. В нито един момент никой не се обърна към мен и не каза: „Трябва да ги убием, това ще реши проблема“.
Възможно е в дадено село да има различно мнение по въпроса дали до него трябва да се построи вятърна турбина. Въпросът ще бъде решен по един или друг начин. Никой не предполага, че отговорът е да размажем някого в кървава каша на земята с бомби и автоматични оръжия.
Но когато въпросът е дали това село трябва да е в Украйна или в Русия, причиняването на ужасна, мъчителна смърт на онези, които не са съгласни, се смята не само за легитимно, но и за героично и благородно. И двете страни непрекъснато се хвалят колко много от „враговете“ са били убити, сякаш те са орки, а не човешки същества със собствени надежди и мечти, които не се различават от тези, с които се сражават.
Не искам да подценявам разликите между това да си в Украйна и да си в Русия. Но те бледнеят в сравнение с разликата между това стотици хиляди хора да са живи или стотици хиляди хора да са мъртви. Проблемът е много по-разбираем, когато приемете, че в официалните граници на Украйна има значително малцинство от хора, които наистина искат областта им да е в Русия, а в някои ограничени източни населени места те са мнозинство. Това не е руска измислица.
Дипломатическите решения на териториални проблеми винаги завършват с известно преместване на населението към райони, където хората могат да бъдат със „своята“ страна в предполагаема по-голяма безопасност и комфорт. Втората световна война измести териториалните граници и премести населението в невероятна степен. Западна Украйна исторически е била полска. Западна и голяма част от Северна Полша е била исторически германска.
Опростенческият разказ, че Донбас е изконно руски, просто не е верен. Преди 2014 г. градското население в Донбас беше в голяма степен руско. Градското население е по-видимо и по-лесно се мобилизира. Но значително малцинство бяха украинци, почти всички от селските райони. Същевременно само малък процент от тези донбаски руснаци произхождат от семейства, заселени там преди 1946 г.
Крим е още по-труден. Исторически погледнато, населението е било татарско – Крим е бил мюсюлманска земя – и кримските татари са били брутално депортирани от Сталин. Това не е древна история. Голяма част от депортацията е извършена едва през 50-те години на миналия век. Не мога да разбера онези, които се съгласяват с мен и искат жителите на остров Чагос да си върнат страната, но не гледат по същия начин на правата на кримските татари.
(Същите хора са склонни да отхвърлят нарушенията на човешките права на уйгурите. Мюсюлманска Централна Азия е сериозно сляпо петно за мнозина от левицата).
За щастие, дипломатическите канали към Русия през Турция остават отворени във войната в Украйна, за което свидетелства неотдавнашната размяна на военнопленници. Радвам се, че британските наемници се върнаха у дома, на сигурно място в Обединеното кралство, не на последно място защото сега няма да се налага да слушаме повече лъжи за това, че те не са били наемници, а нови украинци, които са се установили за постоянно в Украйна.
Западните сили трябваше да използват ограничения, но реален напредък, постигнат от украинските военни през последните две седмици, за да се свържат с Путин в момент, в който той би могъл да бъде убеден да приеме споразумение, основано на линиите на прекратяване на огъня, каквито съществуваха през 2021 г. Вместо това те засилиха русофобията с още едно стъпало и се самоубедиха, че пълното унищожаване на руската армия може да бъде постигнато и Путин да бъде свален чрез цветна революция.
Мрачният отговор на Русия с масова мобилизация бе твърде предвидим. Опасявам се, че идеята, че опозицията срещу мобилизацията ще доведе до свалянето на Путин, е напълно нереалистична. Тя подценява силата на националистическата пропаганда в Русия и погрешно разчита националната психология.
И наистина не е от полза, когато украинците рисуват свастики по танковете.
Вярвате ли, че руснаците са пропагандирани да подкрепят тази война, а западняците – не? Ето един интересен експеримент, който можете да повторите. Влезте в Google и потърсете в търсачката „Свастики върху украински танкове“. Аз получих това и подозирам, че вие ще получите нещо много подобно:
Голяма част от тези изображения водят към статии, в които се твърди, че символът „Z“, използван от руските сили, е (неотчетен досега) нацистки символ.
Единственото нещо, което Google не ви дава, са свастики върху украински танкове, а точно това потърсихте.
Сега отидете в yandex.ru и въведете идентично търсене на изображения за „Свастики върху украински танкове“. Ето какво получих аз:
Това е доста поразително различен набор от изображения, нали? Кое от тях прилича повече на това, което търсех?
Важното е, че първите две изображения горе вляво в търсачката на Yandex водят към репортажа на германската телевизия NTV, в който е заснета свастиката върху украинския танк, за която Макс Блументал пише в Twitter. Точно това търсех, за да проверя фактите на Макс. Google скрива това; нямам никакво съмнение, че това е умишлено.
Заслужава да се отбележи също така, че докато резултатите на Google напълно изключват всякакви материали за нацистки символи, използвани от украинските войски в настоящия конфликт, търсенето в yandex.ru включва изображения от проукраински сайтове, които твърдят, че развенчават тези изображения, с право или не.
С други думи, докато резултатите от търсенето в Google са силно цензурирани, за да изключат руската гледна точка, резултатите от търсенето в Яндекс включват проукраински гледни точки и изглеждат по-скоро такива, каквито бихте очаквали при случайно, нецензурирано търсене в интернет по темата.
Както казах в началото, ако сте на Запад, ви се внушава да подкрепяте войната, поне в същата степен, в която се внушава на хората в Русия. Този малък експеримент с Google е върхът на айсберга на потискането: в Twitter, във Facebook, от всички западни телевизии, радиа и вестници, и чрез ограничаване на възможността за финансиране на независими медии чрез Paypal.
По всеки въпрос, свързан с който и да е аспект на войната в Украйна, виждате само едната страна на историята. Руснаците виждат само друга страна. Пространството за истината е много ограничено, тъй като светът се срива в пълна антиутопия.
Мога да добавя, че смразяващият ефект е толкова силен, че аз лично имам сериозни притеснения да публикувам тази статия, в случай че оспорването на някои аспекти на западния разказ доведе до закриване на акаунти в социалните медии и Paypal.
Много от редовните ми читатели се дразнят, когато изтъквам, че Русия е твърде слаба страна, за да бъде военна суперсила, която може да предизвика НАТО. Икономиката ѝ е с размерите на тази на Испания или Италия, а армията ѝ е осакатена от корупция. Нейната икономика е не само малка, но и крайно неразвита и зависима от износа на суровини, независимо дали става дума за енергия, зърнени храни или минерали.
За историците най-значимият факт, свързан с Путин, може би е неуспехът му да развие преработвателната промишленост в момент, когато Китай се устреми към световна производствена доминация.
Ограничената военна мощ, с която разполага Русия, беше използвана много ефективно в Сирия, където Путин спря уахабитското джихадистко насилие, насърчавано от САЩ и Саудитска Арабия, което така травмираше света през първите две десетилетия на ХХI век. Но онези, които екстраполираха това в обща способност на Русия да противодейства на САЩ, много грешаха.
През целия ми живот западният военнопромишлен комплекс и неговите национални и натовски функционери систематично преувеличаваха „руската заплаха“, за да оправдаят собствените си раздути бюджети. Обяснявах това по време на украинската криза и отново и отново повтарях, че Русия не е в състояние да завладее Украйна – затова е напълно нелепо пропагандистите на НАТО да твърдят, че трябва да прахосваме цяло състояние, за да се защитим от Русия, която се втурва към цяла Западна Европа.
Това, което винаги ми е било горчиво забавно, са западните левичари, които вършат работата на натовските пропагандатори вместо тях, като преувеличават руската мощ.
Логическата грешка на западните политици, които приветстват напредъка на Украйна около Харков и същевременно казват, че САЩ, Германия, Франция, Обединеното кралство и други страни трябва да похарчат още трилиони за отбрана срещу руското нашествие, би била очевидна и за петгодишно дете. И все пак е странно, че не се сещам някога да съм виждал или чувал тази грешка да бъде поставяна под съмнение в медиите.
Реакцията на Путин изглежда е ескалация. Военната повинност е огромно вътрешнополитическо послание, след което един голям военен заден ход вероятно би означавал политическа смърт, дори за Путин. Референдумите в окупираните райони също правят всякакъв обратен ход много проблематичен.
Никой разумен човек не може да повярва, че време на война и военна администрация могат да бъдат подходящи условия за гласуване на референдум. Ситуацията сега е още по-екстремна, отколкото при провеждането на „референдума“ в Крим през 2014 г. Няма съмнение, че и сега ще станем свидетели на подобни смехотворни резултати от 97% одобрение. В реалния живот при едно наистина свободно гласуване не бихте получили 97% дори на референдум за безплатен сладолед. Юлия Тимошенко спечели около 18% от гласовете в Крим на президентските избори в Украйна през 2010 г. с категорично украинска националистическа и прозападна платформа.
Знаех, че руската армия е много по-слаба, отколкото ни се казваше, но по-изненадващи са грандиозните провали на руските разузнавателни служби, които по традиция бяха много добри.
Струва си да се обърне внимание на грандиозния провал в предвиждането на украинската контраатака около Харков. Като се има предвид обхватът и спектърът на наличните съвременни техники за наблюдение – от сателитни, безпилотни и самолетни изображения до компютърно хакерство и прихващане на комуникации – фактът, че Русия не е забелязала струпването на украински сили е много странен в днешно време.
Това е следствие от огромния провал на руското разузнаване в началото на инвазията, когато бяха силно подценени както силата и моралът на украинските сили около Киев, така и отношението на украинския народ към инвазията. Огромните суми, предоставени на ФСБ за подкупване на ключови украински политици и длъжностни лица, се оказаха пропилени (а Кремъл смята, че до голяма степен средствата са били присвоени от корумпирани служители на ФСБ).
И така, какво е решението? Границите не са неизменни. Границите на суверенна Украйна просъществуваха само 21 години, преди Русия да анексира Крим. Една украинска победа, която да отнеме Крим от Русия, би означавала дълга война и милиони жертви.
Наистина има – и не забравяйте, че съм работил повече от двадесет години в британското външно министерство, шест от които във висшата управленска структура – хора в НАТО и във всички западни правителства, които нямат никакъв проблем с идеята за стотици хиляди мъртви хора, още повече ако те са източноевропейци или централноазиатци. Те дори не са особено разтревожени от риска конфликтът да се превърне в ядрен. Те се радват, че руските въоръжени сили се разпадат, а в западните военни бюджети се вливат огромни суми. За тях това си струва всеки брой мъртви украинци.
Не вярвам САЩ, Великобритания и НАТО да имат политическа воля за мир. Това е катастрофа. Въпросът е дали икономическата болка, която населението им ще изпита тази зима, ще принуди западните политици да помислят за масата за преговори. Тази война може да приключи само с поне фактическо международно признаване на руския контрол над Крим и с някакъв специален статут за Донбас. Алтернативата е война, толкова разрушителна, че да донесе катастрофа на цялата световна икономика, с възможност за ядрена ескалация.
Китай остава забележително ненастойчив на световната сцена, докато увеличава икономическото си господство. Ако някога е имало време Китай да утвърди международното си лидерство, то това е сега. Понастоящем няма признаци за такава инициатива.
Колко хиляди души е редно да бъдат убити за контрола над Изюм? Колко милиона души по света трябва да изпаднат в крайна нужда заради същата кауза?
Има решение, което оставя свободна и сега много по-обединена Украйна с по-голямата част от територията, която е ползвала през много краткото си съществуване, и пуска част от населението, което решително желае да бъде руско. Хората трябва да имат смелостта да го кажат.
Крейг Мъри е бивш британски дипломат, университетски преподавател, журналист и активен участник в кампанията за защита на Джулиан Асанж
About The Author
