Войната в Украйна продължава с пълна сила. Няма видими признаци за приключване на тази трагедия, въпреки че е трудно да си представим, че настоящата ситуация ще остане непроменена още дълго време. Войната разкри драматични слабости във въоръжените сили на Русия, докато украинската съпротива изненада дори военните експерти. В същото време е повече от очевидно, че САЩ водят „прокси“ война в Украйна, както подчертава Ноам Чомски в това интервю за Truthout, като по този начин изключително затрудняват руските военни плановици да постигнат значителен напредък.
Още от първия ден Ноам Чомски се утвърди като един от най-важните гласове по отношение на войната в Украйна. Той осъди руската инвазия като престъпна агресия, като същевременно анализира сложния политически и исторически контекст около решението на Путин да започне нападение срещу съседната на Русия страна. В интервюто, което следва, Чомски отново осъжда руската инвазия в Украйна, предполага, че ситуацията около мирните преговори неизбежно напомня „афганистанския капан“ и говори за изключителната форма на цензура, която се осъществява в САЩ чрез системно потискане на непопулярните идеи във връзка с войната в Украйна.
Изминаха шест месеца от нахлуването на Русия в Украйна, но краят на войната все още не се вижда. Стратегията на Путин предизвика до огромен обратен ефект, тъй като не само не успя да срази Киев, но и съживи западния съюз, а Финландия и Швеция прекратиха десетилетията на неутралитет, присъединявайки се към НАТО. Войната предизвика и огромна хуманитарна криза, доведе до по-високи цени на енергията и превърна Русия в държава парий. Още от първия ден определихте инвазията като престъпен акт на агресия и я сравнихте с американското нахлуване в Ирак и с нахлуването на Хитлер и Сталин в Полша, въпреки факта, че Русия се чувстваше застрашена от разширяването на НАТО на изток. Предполагам, че все още се придържате към това мнение, но смятате ли, че Путин би се замислил за инвазията, ако знаеше, че тази негова военна авантюра ще завърши с продължителна война??
Четенето на мислите на Путин се е превърнало в масова индустрия, отличаваща се с изключителната увереност на тези, които разчитат ограничените данни като тълкуване по чаени листа. Аз имам някои предположения, но те не се основават на по-добри доказателства от тези, които имат другите, така че са слабо достоверни.
Моето предположение е, че руското разузнаване се е съгласило с очакванията на американските власти, че превземането на Киев и установяването на марионетно правителство ще бъде лесна задача, а не провал, какъвто се оказа. Предполагам, че ако Путин имаше по-добра информация за украинската воля и способност за съпротива, както и за некомпетентността на руските военни, плановете му щяха да бъдат различни. Може би плановете щяха да бъдат това, което много информирани анализатори очакваха, това, което сега Русия изглежда е превърнала в план Б: да се опита да установи по-твърд контрол над Крим и коридора към Русия, както и да превземе региона на Донбас.
Възможно е, ако бе разполагал с по-добра разузнавателна информация, Путин да бе имал мъдростта да отговори сериозно на плахите инициативи на Макрон за постигане на споразумение чрез преговори, което би избегнало войната, и дори да е пристъпил към сближаване между Европа и Русия по подобие на предложенията на Дьо Гол и Горбачов. Всичко, което знаем, е, че инициативите бяха отхвърлени с пренебрежение и на голяма цена, не на последно място за Русия. Вместо това Путин започна убийствена агресивна война, която наистина се нарежда до инвазията на САЩ в Ирак и инвазията на Хитлер и Сталин в Полша.
Това, че Русия се чувства застрашена от разширяването на НАТО на изток, в нарушение на твърдите и недвусмислени обещания към Горбачов, е било подчертавано от почти всеки високопоставен американски дипломат, който познава Русия, в продължение на 30 години, много преди Путин. Да вземем само един от богатия набор от примери: през 2008 г., когато беше посланик в Русия и Буш II безразсъдно покани Украйна да се присъедини към НАТО, настоящият директор на ЦРУ Уилям Бърнс предупреди, че „влизането на Украйна в НАТО е най-ярката от всички червени линии за руския елит (не само за Путин)“. Той добави, че „все още не съм открил някой, който да разглежда Украйна в НАТО като нещо различно от пряко предизвикателство за руските интереси“. В по-общ план Бърнс нарече разширяването на НАТО в Източна Европа „в най-добрия случай преждевременно, а в най-лошия – ненужно провокативно“. И ако разширяването достигне до Украйна, Бърнс предупреди, че „няма съмнение, че Путин ще отвърне на удара“.
Бърнс просто повтори обичайното разбиране на най-високо правителствено ниво от началото на 90-те години на миналия век. Самият министър на отбраната на Буш II Робърт Гейтс признава, че „опитът да се въведат Грузия и Украйна в НАТО беше наистина пресилен, … безразсъдно пренебрегвайки това, което руснаците смятаха за свои собствени жизненоважни национални интереси“.
Предупрежденията от информирани правителствени източници бяха силни и категорични. Те бяха отхвърлени от Вашингтон от Клинтън нататък. Всъщност и досега. Това заключение се потвърждава от неотдавнашното цялостно проучване на Washington Post за предисторията на инвазията. Преглеждайки изследването, Джордж Бийби и Анатол Ливен отбелязват, че „усилията на администрацията на Байдън да предотврати войната се оказват доста недостатъчни. Както се изрази външният министър Сергей Лавров през седмиците преди инвазията, за Русия „ключът към всичко е гаранцията, че НАТО няма да се разширява на изток“. Но никъде в разказа на Post не се споменава, че Белият дом е обмислял да предложи конкретни компромиси по отношение на бъдещото приемане на Украйна в НАТО.“ По-скоро, както вече призна Държавният департамент, „Съединените щати не са положили никакви усилия да отговорят на едно от най-често заявяваните от Владимир Путин основни опасения за сигурността – възможността за членство на Украйна в НАТО“.
Накратко, провокациите продължиха до последната минута. Те не се ограничаваха до подкопаване на преговорите, а включваха разширяване на проекта за интегриране на Украйна във военното командване на НАТО, превръщайки я във „фактически“ член на НАТО, както се изразяват американските военни журналисти.
Очевидният факт на провокация предполагаемо е причината за негласното правило, че руското нападение трябва да се нарече „непровокирано“ – термин, който иначе се използва рядко, ако изобщо се използва, но в този случай е необходим в учтивото общество. Психолозите не би трябвало да имат проблем с обяснението на любопитното поведение.
Въпреки че провокациите са последователни и съзнателни в продължение на много години, въпреки предупрежденията, те, разбира се, по никакъв начин не оправдават прибягването на Путин до “ най-голямото международно престъпление“ – агресията. Въпреки че може да помогне за обяснението на едно престъпление, провокацията не дава никакво оправдание за него.
Що се отнася до превръщането на Русия в „държава парий“, смятам, че са необходими някои уточнения. Тя със сигурност се превръща в държава парий в Европа и англосферата до степен, която учудва дори опитните войни от Студената война. Греъм Фулър, една от водещите фигури в американското разузнаване в продължение на много години, наскоро коментира, че:
“Не мисля, че някога – през целия си живот – съм виждал такава доминираща американска медийна кампания, каквато наблюдаваме днес по отношение на Украйна. САЩ не само натрапват своята интерпретация на събитията – те също така се ангажират с пълномащабно демонизиране на Русия като държава, общество и култура. Пристрастността е изключителна – никога не съм виждал подобно нещо, когато се занимавах с руските дела по време на Студената война.“
Взимайки отново тези чаени листенца, може би бихме могли да предположим, че както при задължителното споменаване на „непровокираното“ нахлуване, някои чувства на вина не са твърде добре прикрити.
Такава е позицията на САЩ и в различна степен на близките им съюзници. По-голямата част от света обаче продължава да стои настрана, осъждайки агресията, но поддържайки нормални отношения с Русия, точно както западните критици на американско-британската инвазия в Ирак поддържаха нормални отношения с (напълно непровокираните) агресори. Съществува и значителен присмех към благочестивите прокламации за правата на човека, демокрацията и „неприкосновеността на границите“, издавани от световните шампиони по насилие и подривна дейност – теми, които глобалният Юг познава добре от своя богат опит.
Русия твърди, че САЩ са пряко замесени във войната в Украйна. Води ли САЩ “ прокси война“ в Украйна?
Това, че САЩ са силно ангажирани във войната и че се гордеят с това, не се поставя под съмнение. Това, че САЩ водят прокси война, е широко разпространена теза извън сферата на Европа и англосферата. Не е трудно да се разбере защо. Официалната политика на САЩ, открита и публична, е, че войната трябва да продължи, докато Русия не бъде толкова силно отслабена, че да не може да предприеме по-нататъшна агресия. Политиката се оправдава с възвишени прокламации за универсална борба между демокрацията, свободата и всички добри неща срещу крайното зло, което се стреми към глобално завладяване. Тази разпалена реторика не е нова. Стилът на приказките достигна комични висоти в основния документ от Студената война NSC 68 и се среща често и другаде.
Буквално погледнато, официалната политика означава, че Русия трябва да бъде наказана по-строго, отколкото Германия във Версай през 1919 г. Тези, към които е насочена, вероятно ще възприемат изричната политика буквално, с очевидни последици за начина, по който могат да реагират.
Оценката, че САЩ са се посветили на прокси-война, се подсилва от общоприетия западен дискурс. Макар да се обсъжда широко как да се води по-ефективна борба с руската агресия, почти не се споменава как да се сложи край на ужасите – ужаси, които далеч надхвърлят границите на Украйна. Онези, които се осмеляват да повдигнат въпроса, обикновено биват очерняни, дори такива почитани фигури като Хенри Кисинджър – макар че, интересно, призивите за дипломатическо уреждане минават без обичайното демонизиране, когато все пак се появят в основните издания на естаблишмента.
Каквато и терминология да предпочитаме да използваме, основните факти за политиката и плановете на САЩ са достатъчно ясни. Според мен “ прокси война“ е справедлив термин, но важни са политиките и плановете.
Както можеше да се очаква, инвазията доведе и до продължителна пропагандна война от страна на всички участващи страни. В тази връзка наскоро казахте, че със забраната на RT и други руски медии американците имат по-малък достъп до официалния противник, отколкото Съветският съюз през 70-те години на миналия век. Бихте ли уточнили малко това, особено след като изказването Ви за цензурата в САЩ по повод войната в Украйна беше напълно изопачено, оставяйки читателите да мислят, че това, което сте намекнали, е, че цензурата в САЩ днес е по-лоша, отколкото е била по времето на комунизма в Русия?
От руска страна вътрешната пропагандна война е изключително силна. От американска страна, макар да няма официални забрани, е трудно да се отрекат наблюденията на Греъм Фулър.
Буквалната цензура в САЩ и други западни общества е рядкост. Но както пише Джордж Оруел през 1945 г. в (непубликуваното) въведение към „Фермата на животните“, „зловещият факт“ за свободните общества е, че цензурата е „до голяма степен доброволна. Непопулярните идеи могат да бъдат заглушавани, а неудобните факти да бъдат държани в тъмнина, без да е необходима официална забрана“, което обикновено е по-ефективно средство за контрол на мисълта от откритата сила.
Оруел има предвид Англия, но практиката се разпростира далеч отвъд нея по много показателни начини. Да вземем един актуален пример: високоуважаваният изследовател на Близкия изток Ален Греш беше цензуриран от френската телевизия заради критичните си коментари относно последните терористични престъпления на Израел в окупираната Ивица Газа.
Греш отбелязва, че „тази форма на цензура е изключителна. По въпроса за Палестина тя рядко се представя по такъв очевиден начин“. По-ефективна форма на цензура се упражнява чрез внимателен подбор на коментаторите. Те са приемливи, заключава Греш, ако „съжаляват за насилието“, като същевременно добавят, че Израел има „право да се защитава“ и подчертават необходимостта от „борба с екстремистите и от двете страни“, но „изглежда, че няма място за тези, които радикално критикуват израелската окупация и апартейд“.
В Съединените щати тези средства за заглушаване на непопулярни идеи и премълчаване на неудобни факти са усъвършенствани до степен на висше изкуство, както може да се очаква в едно необичайно свободно общество. Вече има буквално хиляди страници, в които тези практики са подробно документирани. Отлични организации за медийна критика като FAIR в САЩ и Media Lens в Англия редовно публикуват още и още.
В книги и медии се обсъждат и предимствата на западните модели на индоктринация пред грубите и прозрачни мерки на тоталитарните държави. По-сложните средства на свободното общество внушават доктрини чрез предположения, а не чрез твърдения, както е в случая, описан от Греш. Правилата никога не се чуват, а само мълчаливо се приемат. Дебатът е позволен, дори насърчаван, но в рамките на ограниченията, които не са изразени и са твърди. Те се усвояват. Както се изразява Оруел, подложените на фина индоктринация, с добро образование например, са си изградили разбирането, че има определени неща, които „не бива да се казват“ – или дори да се мислят.
Не е задължително начините на индоктриниране да са съзнателни. Тези, които ги прилагат, вече са усвоили разбирането, че има определени неща, които „не бива да се казват“ – или дори да се мислят.
Подобни похвати са особено ефективни в силно изолирана култура като тази на САЩ, където малцина могат да мечтаят да търсят чужди източници, особено тези на отявлен враг, и където привидната неограничена свобода не дава стимул да се излезе извън установените рамки.
Именно в този общ контекст споменах случая със забраната на руски източници като RT – „изключителен“, както посочи Греш. Въпреки че няма време този въпрос да се развие в дългото интервю по други теми, директната забрана напомни за една интересна тема, за която бях писал преди 30 години. Подобно на много други работи, статията разглеждаше много случаи на обичайните начини за заглушаване на непопулярни идеи и потискане на нежелани факти в свободните общества, но също така отчиташе правителствено-академични проучвания, целящи да определят откъде руснаците са получавали новините си през 70-те години: късния съветски период, преди Горбачов. Резултатите показват, че въпреки строгата цензура, забележително висок процент от руснаците са имали достъп до източници като Би Би Си, дори до нелегален самиздат, и може би са били по-добре информирани от американците.
По това време се консултирах с руски емигранти, които разказаха за собствения си опит в избягването на натрапчивата, но не много ефективна цензура. В общи линии те потвърдиха картината, макар да смятаха, че съобщените цифри са твърде високи, вероятно защото извадките може да са били насочени към Ленинград и Москва.
Директната забрана на публикациите на противниците е не само незаконна, но и вредна. Ето защо за американците би било важно да са наясно, че непосредствено преди инвазията руският външен министър подчертава, че „ключът към всичко е гаранцията, че НАТО няма да се разширява на изток“ към Украйна – твърдата червена линия от десетилетия. Ако имаше някаква загриженост да се избегнат ужасните престъпления и да се премине към един по-добър свят, това можеше да бъде възможност за търсене на изход.
Същото важи и за изявленията на руското правителство, когато инвазията вече е в ход; например изявлението на Лавров от 29 май, че:
“Имаме следните цели: демилитаризация на Украйна (на нейна територия не трябва да има оръжия, които да заплашват Русия); възстановяване на правата на руския народ в съответствие с Конституцията на Украйна (киевският режим я наруши, като прие антируски закони) и конвенциите (в които Украйна участва); денацификация на Украйна. Нацистката и неонацистката теория и практика са проникнали дълбоко в ежедневието на Украйна и са кодифицирани в нейните закони.”
Може би ще е полезно американците да имат достъп до тези думи само с едно натискане на копчето по телевизията, поне онези американци, които имат някакъв интерес да сложат край на ужасите, а не да се впускат в апокалиптичната битка, измислена от чаените листа, за да уловят разярената мечка, преди да е погълнала всички ни.
Мирните преговори между Русия и Украйна са в застой от началото на пролетта. Очевидно Русия иска да наложи мир при свои условия, докато Украйна изглежда е възприела позицията, че не може да има преговори, докато перспективите на Русия на бойното поле не станат нищожни. Виждате ли скорошен край на този конфликт? Дали преговорите за прекратяване на войната са угодничество към Русия, както твърдят онези, които се противопоставят на мирните преговори?
Дали преговорите са в застой, не е съвсем ясно. Съобщава се малко, но изглежда възможно – „Преговорите за прекратяване на войната отново са на дневен ред: Срещата между Украйна, Турция и ООН показва, че Киев може би се е затоплил към идеята за разговори с Москва“ и че „Предвид руския териториален напредък“ е възможно Украйна „да е смекчила противопоставянето си на обмислянето на дипломатически край на войната“. Ако това е така, от Путин зависи да покаже дали „обявеното му усърдие за преговори е наистина блъф“ или има някакво съдържание.
Това, което се случва, е неясно. То напомня за „афганистанския капан“, за който говорихме по-рано, когато САЩ водеха война с Русия „до последния афганистанец“, както се изразяват Кордовес и Харисън в своето окончателно проучване за това как ООН успя да организира руското изтегляне въпреки усилията на САЩ да предотвратят дипломатическо споразумение. Това е периодът, в който съветникът на Картър по националната сигурност Збигнев Бжежински, който си приписваше заслугите за провокирането на руската инвазия, аплодираше резултата, въпреки че той бе постигнат с цената на някои “ разгневени мюсюлмани“.
Свидетели ли сме на нещо подобно днес? Може би.
Несъмнено Русия иска да наложи мир при свои собствени условия. Дипломатическото уреждане чрез преговори е такова, което всяка от страните толерира, като се отказва от някои от собствените си искания. Има само един начин да разберем дали Русия има сериозни намерения за преговори: Опитайте. Нищо няма да загубите от опита.
По отношение на перспективите на бойното поле има уверени и рязко противоречащи си твърдения на военни експерти. Аз не разполагам с такива компетенции; смятам, че е справедливо да се заключи от видяното, че мъглата на войната не се е вдигнала. Знаем каква е позицията на САЩ, или поне такава беше през април на организираната от САЩ конференция на силите на НАТО и други военни лидери във военновъздушната база Рамщайн: „Украйна явно вярва, че може да спечели, както и всички тук“. Дали тогава действително се е вярвало в това, или сега, не знам и не знам как да разбера.
Лично аз уважавам думите на Джереми Корбин, публикувани в деня след откриването на военната конференция в Рамщайн – думи, които допринесоха за това той да бъде практически изключен от Лейбъристката партия: „Трябва да има незабавно прекратяване на огъня в Украйна, последвано от изтегляне на руските войски и споразумение между Русия и Украйна относно бъдещите договорености за сигурност. Всички войни завършват с някакъв вид преговори – така че защо не и сега?“
*К.Дж.Полихрониу е политолог/политически икономист, автор и журналист, който е преподавал и работил в множество университети и изследователски центрове в Европа и Съединените щати.
About The Author
