Темата за неофициалния-официален износ на оръжия към военни зони рязко влезе в центъра на общественото внимание. Това вероятно е подходящ момент да си спомним странния инцидент от 2015 г., когато няколко американци се взривиха на полигона Анево. Повечето медии у нас предпочетоха да не ровичкат в тази щекотлива тема, но случката в Анево стана отправна точка за серия международни журналистически разследвания, които показаха как оръжия от България и изобщо от източноевропейски държави стигат до ИДИЛ и други приятни хора из Близкия Изток. Това са част от най-съществените* разследвания по темата, публикувани в периода 2015-2017 г.:
BuzzFeed: България е основен доставчик за оръжията пращани от САЩ в Сирия (оригинал)
В ръцете на мафията: Търговец на оръжие, участващ в американските усилия за борба с ИДИЛ, е свързан с организираната престъпност (оригинал)
Пентагонът купува за сирийските бунтовници “съветско” оръжие за 2,2 милиарда долара
Балканският износ на оръжия е доставен на ИДИЛ
Военни Печалби: Българско оръжие допълнително разпалва конфликтите в Близкия изток
Разкрито: оръжията на стойност 1 млрд. паунда, които текат от Европа към Близкия Изток
Оръжията на Ислямска държава – доклад на Conflict Armament Research, финансиран от Европейския съюз и германското външно министерство
Схемата най-просто се свежда до неверни декларации за краен получател, които никой няма интерес да контролира. Посредник от САЩ купува оръжието с такава невярна декларация, саудитски самолет го натоварва от летището и после следите на пратките се губят, докато оръжието се окаже в Сирия, Либия или в някоя друга „гореща“ точка. По подобен начин се осъществява и обсъжданият в момента износ на оръжия за Украйна.
Официално международната общност признава очевидното – че наливането на оръжия прави всеки въоръжен конфликт по-свиреп, по-продължителен и по-смъртоносен. Също така винаги и навсякъде значителна част от оръжията се оказват не в тези ръце, за които е предвидено. Десетилетия наред гледахме как се случва това в подпаления от хуманитарни интервенции Близък Изток, а през следващите години неминуемо ще гледаме как същото се случва с оръжията, изсипвани в Украйна. Поради това, дори когато няма официално ембарго, много държави имат заявена политика да не продават оръжия на страни, участващи в активен конфликт.
Но оръжията се търсят там, където се избиват хора – ако спазваме ембарготата и самоналожените ограничения, индустрията за смърт ще вземе да умре. Поради това схеми като гореописаните се прилагат от всички държави, произвеждащи оръжие. Както се разбра наскоро, половината страни от ЕС, включително България, са продължили да изнасят оръжия и компоненти за оръжия в Русия, дълго след като бе обявено ембарго през 2014-та, използвайки различни условности и вратички. Ситуацията много прилича на тази с климатичните промени – официално се отчита фактът, че бълването на парникови газове е самоубийствено; държавници дават обещания да направят нещо с ръка на сърцето по време на срещи на високо равнище; но реално всички си продължават по старому – защото краткосрочните финансови и политически съображения се оказват по-важни от човешкия живот.
По отношение на войната в Украйна отпаднаха дори претенциите за спазване на приетите принципи да не се налива бензин в пожара. Така стигаме до абсурдните спорове дали е достатъчно, че пращаме оръжие в Украйна по обичайния заобиколен начин, или трябва да започнем да заобикаляме правните и морални норми не само на практика, но и демонстративно, гордо и декларативно. Покрай цялата какофония излезе наяве, че България всъщност е нещо като отличник в пращането на боеприпаси в Украйна, точно както се беше отличила в заобиколния износ на оръжие в Близкия Изток.
Идиотската изцепка на премиера Кирил Петков, който призова във Фейсбук желаещите да дарят една заплата за въоръжение на Украйна, впрочем, с нищо не е по-идиотска от много неща, които се появиха в медии и фейсбук профили, изпаднали в типичната за самозваните либерали перформативна истерия. Дали ще свалят MAFIQTA с блокиране на Орлов мост, ще поръчват „висящо кафе“ за нуждаещите се жители на Лозенец, или ще крещят провоенни лозунги като екзалтирана публика на футболен мач, докато реални хора гинат в реална война, това се прави без мисъл има ли реална полза и дали няма реална вреда. Позата е цел сама по себе си. Важното е да се определим публично като правоверни и да преброим и охулим апостатите. (А една от реалните вреди е това, че натискът за даване на муниции дава безплатни политически муниции точно на тези формации като „Възраждане“, БСП и бъдещата партия на Стефан Янев, чието влияние натискащите искат да ограничат).
Така че не се сърдете на Просто Киро, че се опитва да управлява държава чрез инфлуенсърски пърформънси – вие правите същото. Дори това, че първоначално беше дал грешна, вероятно измамническа банкова сметка за въпросните дарения, се вписва в модела. (Който не е купувал самолетни билети от „Александър Николов“, пръв да хвърли статус).
Най-отчайващото в целия дебат е тоталната неспособност и на двете агитки да проумеят най-основното: аргументът против изпращане на оръжия по никакъв начин не е аргумент, че украинците трябва да капитулират и да дадат на Путин всичко, каквото иска – освен, разбира се, в мокрите сънища на Путин-култистите. Тук дори не трябва да задълбаваме в оруелските измерения на западната политика, която няма никакъв проблем да отрича правото на съпротива, когато агресорът е „наше копеле“, както добре знаят палестинци, кюрди, йеменци и много други unworthy victims. Помощта за някой да се защитава от външна агресия трябва да върви с поне също толкова активни дипломатически усилия войната да бъде спряна. В случая с Украйна отговорните страни нито направиха необходимите стъпки да предотвратят войната, нито да я спрат, след като започна. Въпреки всякакъв здрав разум, хуманност и инстинкт за самосъхранение, виждаме как се налагат политическите, икономически, идеологически, глобални и регионални интереси тази война да продължава.
Мнозина ще побързат да кажат, че няма и не е имало смисъл да се опитва дипломация с такъв като Путин. Може би е така. В най-лошия случай щяхме да се намираме в същото положение. Но в най-добрия днес много хора нямаше да са мъртви, осакатени, осиротели, изнасилени и бездомни. Наистина ли има място за спор кое трябва да е приоритетът ни като човешки същества и като цивилизация?
Ако искрено милееш за украинците и тяхната държавност, ще искаш това клане незабавно да спре, а не да продължава, защото е в интерес на нечий геополитически дневен ред. Това се отнася с пълна сила и за теоретично милеещите за Русия и руснаците. Няма как един искрен “русофил” да наблюдава това убийство-самоубийство с нещо различно от потрес, погнуса и покруса. Няма как да намира за приемливо този ужас да продължава, докато параноичният човек зад голямата маса най-после се сдобие с нещо, което може да мине за „победа“. Но тази война демонстрира повече от всякога, че -филиите и -фобиите са израз на едно и също патологично състояние и дълбоки дефицити в личностното развитие.
Когато гледаме към миналото, много лесно може да видим до какво обезчовечаване води военната пропаганда, как нечии групови и лични интереси биват налагани като национална и морална парадигма, как антивоенните гласове биват обявявани за предатели и се губят в еуфорията на насилието. Историята показва, че всичко това може да има само един трагичен резултат, завършващ с празни обещания „никога повече“. Защо тогава ни е толкова трудно да го видим и осъзнаем, когато се разиграва за пореден път пред очите ни?
*Има още много публикации по темата, включително т.нар. разследвания на Диляна Гайтанджиева, които обаче не могат да се сравняват по качество, дълбочина и информативност с изброените материали. Явният конспиративно-пропагандистки уклон на Гайтанджиева също прави трудно да бъде приемана като сериозен източник.
About The Author
