Войната трябва да спре

Тереса Арангурен, испанска писателка и журналистка, „Публико“

Украинският президент моли за още и още оръжия на фона на снимки с трупове, осеяли улиците на Буча и изпълнили екраните на телевизорите ни – този разтърсващ образ изглежда неоспорим аргумент в полза на искането му.

Володимир Зеленски събира ентусиазирани аплодисменти из националните парламенти в Европа и по време на своята кампания за изискване на още оръжия говори не толкова за съпротива, колкото за победа. Разраства се нещо като милитаристична еуфория. Тя вече безусловно владее виртуалното пространство, в което си мислим, че живеем, макар реалността да продължава да е навън, в неподправената действителност, където се случват войните. Социалните мрежи се изпълват с апели в подкрепа на разрушителни действия, които да гарантират разгрома на агресора, и се координират повече или по-малко импровизирани експедиции с младежи, готови да се сражават за Украйна и да се превърнат в герои.

Целта вече не е да се сложи край на войната, а да се постигне победа. Говоренето за победа предполага и говорена за разгром – подразбира се разгром на Русия. Но Русия, колкото и да е отслабена, продължава да е военна сила. И ядрена. Да се разгроми Русия не е толкова лесно, колкото беше с Ирак, при това без да има последствия (да, без други последствия, освен половин милион мъртви иракчани, 50 000 безследно изчезнали и цяла една страна, олицетворяваща хаоса). Да се претендира за разгрома на Русия означава отказ от спирането на тази война преди да е станало прекалено късно.

Може би никой не мисли за логичния резултат от една военна ескалация, която изглежда като да няма край? Или просто никой на иска да мисли какъв ще е резултатът, ако това не спре по-рано.

Обратното на една война в редки случаи е просто мир. Обратното на една война са преговорите. Да преговаряш не е синоним да се предадеш, а е синоним на това, да спреш оръжията. Да ги накараш да млъкнат, дори да е поне за известно време – времето на преговорите. Примирията също могат да спасяват живота на хората.

Но да преговаряш означава да се съгласиш поне на нещо, поне на онова, което преди катастрофата с инвазията и войната изглеждаше разумно да се обсъжда – неутралитет на Украйна, приемане за факт на анексията на Крим, специален статут за Донбас?… Но да предложиш нещо такова сега противоречи на героичната поза и рискуваш да те заклеймят като предател. Не се приемат нито съмнения, нито неудобни въпроси. Европейските политици – от обикновено откровения Жозеп Борел до винаги истеричния и хулигански Борис Джонсън, май се състезават в остри изявления без нюанси – защото нюансът е съмнителен, допуска слабост или по-лошо, съучастничество с агресора.

От другата страна на Атлантика, от удобната отдалеченост от военната арена, американският президент повишава тона на своите декларации, обявява нов транш с „по-смъртоносни” оръжия на стойност 800 милиона долара и определя Владимир Путин като военнопрестъпник – едно несъмнено основателно обвинение, защото интервенцията сама по себе си е военно престъпление. Но то звучи малко неблагоразумно, когато е произнесено от президент на държава с дълга история на агресии, интервенции и военни престъпления. Да напомним само един пример: обсадата и щурмът на иракския град Фалуджа като част от опустошителната инвазия, извършена от американската армия в Ирак. В документален филм, излъчен от RAI (италианската обществена телевизия) под заглавието „Скритото клане“, журналистите Сигфридо Ранучи и Маурицио Тореалта документират ужаса на това нападение – над 70% от сградите на града са унищожени от масирани бомбардировки, в които американските военни използват бомби с бял фосфор и MK77, дериват на напалма. Година по-късно, до голяма степен в резултат на излъчването на този документален филм, САЩ признаха, че наистина са използвали бомби с бял фосфор при щурма на Фалуджа, макар и „само за осветяване на бойните зони“. Проблемът бе, че зоните на бойните действия бяха гъстонаселени жилищни квартали на този град – райони, в които точно този тип оръжие е забранен.

Не сме наивници. Знаем, че никой няма да осъди Джордж У. Буш за интервенцията в Ирак и за погубването на живота на стотици хиляди хора. Знаем също, че ще е много трудно Владимир Путин да бъде отведен пред Международния съд, за да отговаря за престъпното нахлуване в Украйна и за последвалите и произтекли от това престъпления.

Международното право без съмнение е голямо завоевание на човечеството. Макар и неспособно все още да ликвидира войните, това право се опитва да установи норми, които да ограничават варварството. Но прилагането му е все още доста далеч от справедливостта – тоест от това, да се прилага за всички. Безнаказаността все още е привилегия на най-силните и на техните съюзници. Не бива да се отказваме от международното право, но и няма защо да се самозалъгваме за неговото въздействие. Мирът в Украйна няма да бъде възвърнат, само ако се осланяме на някакви бъдещи, хипотетични решения на Международния съд. Това ще стане по-скоро с комбинирането на твърдост, разсъдливост и много здрав разум край една маса за преговори. Или сме готови да отидем към една трета европейска война с ядрени оръжия? Защото натам сме се запътили, ако никой не спре тази военна ескалация.

Между другото, тези дни, докато световното внимание е фокусирано върху Украйна, незабелязани останаха поредни действия на армията на Израел. Става дума за държава, която държи под военна окупация територията на друг народ, извършила е няколко нашествия в съседен Ливан и систематично нарушава резолюциите на ООН и условията на Женевската конвенция. Та тази армия само в последните дни уби повече от двадесет палестинци в Йерусалим. При пълна безнаказаност.