„Езикът, на който говорят хората в коридорите на властта не е икономика или политика, a история“, отбеляза веднъж бившият министър на отбраната на САЩ Аштън Картър.
В публикувана наскоро научна статия разгледах колко вярно е това както след терористичните атаки от 11 септември 2001 г., така и след фалита на Lehman Brothers през 2008 г. Политиците използваха най-различни исторически аналогии, докато реагираха на тези кризи. Президентът Джордж Буш-младши отбелязва в дневника си късно през нощта след атентатите: „Пърл Харбър на XXI век се случи днес“. През следващите дни бяха направени много други паралели – от Гражданската война до Студената война.
Седем години по-късно председателят на Федералния резерв Бен Бернанке и президентът на Федералния резерв на Ню Йорк Тим Гайтнър бяха първите членове на администрацията, които осъзнаха, че без драстични мерки рискуват да повторят Голямата депресия.
Каква история е в основата на днешните решения във Вашингтон, докато войната в Украйна наближава края на първия си месец? Налице са няколко улики.
„Американските официални лица са разделени по въпроса доколко уроците от прокси войните от Студената война, като например войната на Съветския съюз в Афганистан, могат да бъдат приложени към продължаващата война в Украйна“, съобщи Дейвид Сангър за „Ню Йорк Таймс“ в събота.
Според Сангър, който не би могъл да напише статията си без високопоставени източници, администрацията на Байдън „се стреми да помогне на Украйна да вкара Русия в блатото, без да разпалва по-широк конфликт с ядрен противник или да прекъсва потенциалните пътища за деескалация… Според официални американски представители служителите на ЦРУ помагат да се гарантира, че сандъците с оръжия са доставени в ръцете на проверени украински военни части. Но засега г-н Байдън и неговият екип не виждат ползата от широкомащабни тайни усилия за използване на шпионската агенция за превоз на оръжия, както Съединените щати направиха в Афганистан срещу Съветския съюз през 80-те години.“
Четейки внимателно, стигам до извода, че САЩ възнамеряват да поддържат тази война. Администрацията ще продължи да снабдява украинците с противовъздушни „Стингъри“, противотанкови „Джавелини“ и камикадзе-дронове. Тя ще продължи да се опитва да убеждава правителствата на други държави от Организацията на Северноатлантическия договор да доставят по-тежки отбранителни оръжия. (Последното предложение на САЩ е Турция да предостави на Украйна модерната противовъздушна система С-400, която Анкара закупи от Москва само преди няколко години. Очаквам това да свърши като проваления план за предоставяне на полски изтребители МиГ). Вашингтон ще се върне към наръчника от Афганистан след 1979 г. за снабдяване на бунтовниците само ако украинското правителство загуби конвенционалната война.
Имам доказателства от други източници, които потвърждават това. „Единственият край на играта в момента – чух високопоставен служител на администрацията да казва на частно събитие по-рано този месец – е краят на режима на Путин“. “Дотогава, през цялото време, докато Путин остава, Русия ще бъде държава парий, която никога няма да бъде приета обратно в общността на нациите. Китай е направил огромна грешка, като е смятал, че на Путин ще му се размине. Да видят как Русия бива отрязана, няма да им изглежда като добър вектор и ще трябва да преоценят оста Китай-Русия. Всичко това означава, че демокрацията и Западът може би някога ще назад към това като към ключов момент на укрепване.“
Доколкото разбирам, високопоставени британски фигури говорят по подобен начин. Съществува убеждението, че „вариант номер 1 за Великобритания е конфликтът да бъде удължен и по този начин да се обезкърви Путин“. Отново и отново чувам подобни изказвания. Това помага да се обясни, наред с други неща, липсата на каквито и да било дипломатически усилия от страна на САЩ за постигане на прекратяване на огъня. Това обяснява и готовността на президента Джо Байдън да нарече Путин военнопрестъпник.
Възможно е да съм твърде песимистично настроен. Много ми се иска да споделя оптимизма на Франсис Фукуяма, че „Русия върви към пълно поражение в Украйна“. Ето неговата смела прогноза от 10 март (също и тук):
“Сривът на позициите им може да бъде внезапен и катастрофален, а не да се случи бавно чрез война на изтощение. Армията на терен ще достигне точка, в която няма да може нито да бъде снабдявана, нито да бъде изтеглена, а моралът ще се изпари. … Путин няма да преживее разгрома на армията си … Руското поражение ще направи възможно „ново раждане на свободата“ и ще ни извади от умопомрачението ни относно западащото състояние на световната демокрация. Духът на 1989 г. ще продължи да живее благодарение на група смели украинци.”
От неговия лаптоп в божиите уши.
Разбирам защо толкова много западни наблюдатели отдават голяма вероятност на този сценарий. Няма съмнение, че руските сили са претърпели много големи загуби в човешка сила и техника. Според някои оценки загубите им за тези няколко седмици могат да се сравняват с тези от цялата десетгодишна война в Афганистан, където 15 000 съветски войници загинаха и 35 000 бяха ранени.
Нещо повече, има много доказателства, че логистиката им е в безпорядък – пример за това са многото камиони за доставки, които просто са изоставени, защото гумите или двигателите им са излезли от строя. По тези показатели Украйна изглежда печели войната, както твърдят Филипс О’Брайън и Елиът А. Коен. Историята също така предоставя многобройни случаи на авторитарни режими, които са се разпаднали доста бързо пред лицето на военния обрат – спомнете си съдбата на Саддам Хюсеин и Муамар Кадафи, или на аржентинската хунта, която нахлу във Фолклендските острови преди почти точно 40 години.
От гледна точна на САЩ наистина би било чудесно, ако комбинацията от изтощение в Украйна и предизвикана от санкции финансова криза у дома доведе до падането на Путин. Гледай това, Китай! Само опитайте същия трик с Тайван – за който, между другото, ни е грижа много повече отколкото за Украйна, заради всички онези невероятни чипове, които произвеждат в Taiwan Semiconductor Manufacturing Co.
Удивителното в тази стратегия е начинът, по който тя съчетава цинизъм и оптимизъм. Като се замислиш, това е архетипна реалполитика – да се позволи продължаването на кръвопролитията в Украйна; да се седи и да се гледа как героичните украинци „обезкървяват Русия“; да се смята, че конфликтът е просто второстепенна фаза на Втората студена война – схватка, в която истинският ни противник е Китай.
Администрацията на Байдън искрено счита, че прави достатъчно, за да поддържа военните усилия в Украйна, но не и толкова много, че да провокира Путин към ескалация. Тя също така смята, че прави достатъчно, за да задоволи общественото мнение, което силно се е обединило в подкрепа на Украйна, но не толкова много, че да коства живота на американци, освен на няколко злополучни доброволци и журналисти.
Оптимизмът обаче се основава на предположението, че продължаването на войната непременно ще подкопае позициите на Путин, а унижението му на свой ред ще послужи като възпиращ фактор за Китай. Опасявам се, че тези предположения могат да се окажат крайно погрешни и да отразяват неразбиране на съответната история.
Удължаването на войната рискува не само да остави десетки хиляди украинци мъртви и милиони без дом, но и да даде на Путин нещо, което той може да представи у дома като победа. Залагането на руска революция е залагане на изключително слабо вероятно събитие, дори ако войната продължи да се развива зле за Путин; ако войната се обърне в негова полза, няма да има дворцов преврат.
Що се отнася до Китай, смятам, че администрацията на Байдън дълбоко се заблуждава, като смята, че заплахите ѝ за вторични санкции срещу китайски компании ще възпрат президента Си Дзинпин да предостави икономическа помощ на Русия.
Да започнем с военната ситуация, която западните анализатори постоянно представят в твърде благоприятна светлина за украинците. В момента, в който пиша статията, е вярно, че руснаците изглежда са отложили планираното обкръжаване на Киев, въпреки че боевете продължават в покрайнините на града. Но театрите на войната, които трябва да се наблюдават, са на изток и на юг.
Според военни експерти, на които имам доверие, на изток съществува значителен риск украинските позиции край Донбас да бъдат сериозно застрашени през следващите седмици. На юг значителни чеченски сили затягат хватката около обсадения и разрушен на 80% град Мариупол. Украинските защитници нямат излази за снабдяване и място за тактически пробив. Накратко, падането на Мариупол може да се случи само след няколко дни. Това от своя страна ще освободи руските сили за завършване на обкръжаването на фронта в Донбас.
Следващите големи цели в южната част на страната се намират по-на запад: Николаев, който се намира във вътрешността на страната, северозападно от Херсон, и след това истинската награда – историческият пристанищен град Одеса. На защитниците не помага и фактът, че в петък голяма буря в северната част на Черно море нанесе значителни щети на украинската морска отбрана, като изтръгна закотвени мини.
Също в петък руснаците заявиха, че за първи път са използвали хиперзвуково оръжие в бойни действия: ракета с въздушно базиране „Кинжал“, с която е бил унищожен подземен склад за боеприпаси в Делятин в Западна Украйна. Те можеха да постигнат същия резултат и с конвенционална крилата ракета. Предполага се, че целта е била да се напомни на поддръжниците на Украйна за значително по-голямата огнева мощ, с която разполага Русия. Досега около 1100 ракети са поразили Украйна. Има още много там, откъдето са дошли.
И, разбира се, за разлика от Саддам или Кадафи, Путин има силата да заплашва с използване на ядрени оръжия, макар че не вярвам да му се налага да прави нещо повече от заплахи, като се има предвид, че конвенционалната война вероятно ще се обърне в негова полза. Следващият удар ще бъде, когато беларуските сили нахлуят в Западна Украйна от север, което украинският генерален щаб очаква да се случи скоро и което може да представлява заплаха за доставките на оръжие от Полша.
При всички случаи Путин има и други, по-малко провокативни възможности, ако реши да ескалира. Досега кибервойната е като куче, което лае, но не хапе. В понеделник администрацията на Байдън официално предупреди частния сектор: „Пазете се от кучето“. Възможни са и преки физически атаки срещу инфраструктурата (например подводните кабели, по които се пренася по-голямата част от световния цифров трафик).
Не виждам в сегашните западни стратегии реално осъзнаване на това колко лошо може да се развие тази война за Украйна през следващите седмици. Стимулът за Путин очевидно е да си създаде по-силна позиция за преговори, отколкото има в момента, преди да започне сериозни преговори. Украинците показаха картите си. Те са готови да се откажат от идеята за членство в НАТО; да приемат неутралитет; да търсят гаранции за сигурност от трети страни; да приемат ограничения на собствения си военен потенциал.
По-малко ясно е какво е становището им за бъдещия статут на Крим и уж независимите републики Донецк и Луганск. Изглежда очевидно, че Путин се нуждае от нещо повече от тях, за да може да твърди, че е спечелил войната си. Изглежда също толкова очевидно, че ако вярват, че печелят, украинците няма да отстъпят и сантиметър територия. Контролът над черноморското крайбрежие би дал на Путин основание да иска допълнителни отстъпки, най-вече „сухопътен мост“ от Крим към Русия.
Междувременно наложените на Русия предимно финансови санкции вършат своята работа, като предизвикват масово изтегляне на пари от банките и недостиг на потребителски стоки. Оценките за мащаба на икономическото свиване се различават – някои прогнози са за срив до една трета, което напомня на депресията, последвала разпадането на Съветския съюз през 1991 г.
Въпреки това, докато страните от Европейския съюз отказват да наложат енергийно ембарго на Русия, режимът на Путин продължава да получава от ЕС около 1,1 милиарда долара дневно под формата на постъпления от петрол и газ. Оставам скептичен, че санкциите в сегашния си вид могат да спрат руската военна машина или да свалят Путин. Защо рублата не спадна още повече и дори се повиши спрямо еврото миналата седмица?
Не забравяйте, че и двете страни могат да прилагат историята. Украинският президент Володимир Зеленски е майстор на това изкуство, като внимателно приспособява речите си към всеки национален парламент, към който се обръща. Разказът му е един и същ за всяка страна: „Нашата история е вашата история. Ние сме като вас.“ На британците той говори за Чърчил, на германците – за Берлинската стена, на янките – за Мартин Лутър Кинг-младши, а на израелците – за Холокоста.
Путин прилага историята по диаметрално противоположен начин. „Президентът напълно е изгубил интерес към настоящето“, твърди руският журналист Михаил Зигар в неотдавнашен материал в New York Times. „Икономиката, социалните въпроси, пандемията от коронавирус – всичко това го дразни. Вместо това той и неговият съветник Юрий Ковалчук са обсебени от миналото.“
Това е доста очевидно. Неотдавнашните псевдонаучни трудове на Путин – за произхода на Втората световна война и „За историческото единство на руснаците и украинците“ – потвърждават историческия завой в мисълта му.
Не съм съгласен с бившия руски външен министър Андрей Козирев, който заяви пред „Файненшъл таймс“, че за Путин и неговите приближени „студената война никога не е спирала“. Това не е историята, която интересува Путин. Както казва българският политолог Иван Кръстев пред Der Spiegel, Путин „изрази възмущение, че анексирането на Крим е било сравнено с анексирането на Судетската област от Хитлер през 1938 г. Путин живее в исторически аналогии и метафори. Тези, които са врагове на вечната Русия, трябва да са нацисти“. И добавя:
“Лицемерието на Запада се е превърнало в негова мания и се отразява във всичко, което прави руското правителство. Знаете ли, че в части от декларацията си за анексирането на Крим той е взел почти дословно пасажи от декларацията за независимост на Косово, която беше подкрепена от Запада? Или че нападението срещу Киев започна с разрушаването на телевизионната кула, точно както НАТО нападна телевизионната кула в Белград през 1999 г.?”
И все пак тази най-нова история не е толкова важна за Путин, колкото много по-старата история на руското имперско минало. Вече съм излагал този аргумент в тази статия. Ново доказателство, че проектът на Путин не е възкресяването на Съветския съюз, а обръща поглед назад към царския империализъм и православието, беше предоставено от речта му на фашизоидния митинг, проведен в петък на главния футболен стадион в Москва. Заключителният намек за царския адмирал Фьодор Ушаков, който си е спечелил репутация с победи в Черно море, ми се стори злокобен за Одеса.
Китайците също знаят как да прилагат историята към съвременните проблеми, но отново го правят по различен начин. Докато Путин иска да пренесе постсъветска Русия обратно в митологизираното царско минало, Си остава наследник на Мао Дзедун и човек, който се стреми да заеме място редом с него в пантеона на Китайската комунистическа партия. По време на двучасовия им разговор в петък, според отчета на китайското външно министерство, Байдън е казал на Си:
““Преди 50 години САЩ и Китай направиха важния избор да публикуват Шанхайското комюнике. Петдесет години по-късно отношенията между САЩ и Китай отново достигнаха до критичен момент. Развитието на тези отношения ще определи света през 21-ви век”. Байдън повтори, че САЩ не се стремят към нова студена война с Китай; не целят да променят китайската система; активизирането на съюзите им не е насочено към Китай; САЩ не подкрепят „независимостта на Тайван“ и нямат намерение да търсят конфликт с Китай.”
Ако се съди по отговора на Си, той не вярва нито на една дума от уверенията на Байдън. Отговорът му гласи:
“Отношенията между Китай и САЩ, вместо да излязат от затрудненията, създадени от предишната американска администрация, се сблъскват с все повече предизвикателства. …
По-специално … някои хора в САЩ изпратиха погрешен сигнал към силите за независимост на Тайван. Това е много опасно. Неправилното решаване на тайванския въпрос ще има разрушително въздействие върху двустранните връзки … Пряката причина за сегашната ситуация в отношенията между Китай и САЩ е, че някои хора от американска страна не следват важното общо разбиране, постигнато от двамата президенти …”
Си завърши с една китайска поговорка: „Този, който е вързал камбаната на тигъра, трябва сам да я свали.“ Разбирайте това както искате, но не ми се стори много окуражаващо за онези от екипа на Байдън, които прокарват ястребска линия спрямо Китай.
Китайските ястреби в администрацията – особено Кърт Кембъл и Раш Доши в Съвета за национална сигурност – не харесват термина „Втора студена война“. Но неотдавнашната книга на Доши „Дългата игра“ (която рецензирах тук) е по същество наръчник за сдържане на Китай – най-близкото нещо, което вероятно ще получим до основополагащата „Дълга телеграма“ на Джордж Кенан или статията му „Х“ във Foreign Affairs.
Съветникът по националната сигурност Джейк Съливан не помогна с отношението си на маратонската среща с китайския си колега Ян Дзиечи миналия понеделник, като заплаши с вторични санкции срещу списък с китайски компании, които САЩ ще следят за признаци, че търгуват с Русия. Ако Бенн Стийл и Бенджамин Дела Рока от Съвета за международни отношения са прави, китайците вече са помогнали на Русия да скрие част от валутните си резерви от финансовите санкции.
Съдейки по интервюто му за Wall Street Journal, Матю Потингер, член на СНС на президента Доналд Тръмп, вече е напълно съгласен да нарича Студената война с истинското ѝ име. Съгласен съм: Нахлуването в Украйна в много отношения прилича на нахлуването на Северна Корея в Южна Корея през 1950 г.
Бих го формулирал така: В първата Студена война старшият партньор беше Русия, а младшият – Китай, а сега ролите са разменени. Първата “гореща” война в рамките на предишната Студена война а беше в Азия (Корея) – сега тя е в Европа (Украйна). През Първата студена война Корея беше само първата от многото конфронтации с агресивни проксита, подкрепяни от Съветския съюз – днес кризата в Украйна вероятно ще бъде последвана от кризи в Близкия изток (Иран) и Далечния изток (Тайван).
Но има един много ярък контраст. По време на Първата студена война администрацията на президента Хари Труман успя да оглави международна коалиция с мандат на ООН, за да защити Южна Корея; сега Украйна трябва да се задоволи само с доставки на оръжие. И причината за това, както видяхме, е силният страх на администрацията на Байдън, че Путин може да ескалира до ядрена война, ако подкрепата на САЩ за Украйна отиде твърде далеч.
През 1950 г. това не беше проблем. Въпреки че Съветският съюз проведе първия си ядрен опит на 29 август 1949 г., по-малко от година преди избухването на Корейската война, той по никакъв начин не беше готов да отвърне на удара, ако (както препоръчваше генерал Дъглас Макартър) САЩ бяха използвали атомни бомби, за да спечелят Корейската война.
Историята говори в коридорите на властта. Но тя говори на различни гласове, в зависимост от това къде се намират коридорите. Според мен – и много бих искал да греша в това отношение – администрацията на Байдън прави огромна грешка, като смята, че може да удължи войната в Украйна, да обезкърви Русия, да свали Путин и да даде знак на Китай да си държи ръцете далеч от Тайван.
Всяка стъпка от тази стратегия се основава на съмнителна интерпретация на историята. Украйна не е Афганистан през 80-те години на миналия век, а дори и да беше, тази война няма да продължи 10 години, а по-скоро 10 седмици. Да се позволи на Путин да срине Украйна с бомбардировки не е умно; това създава възможност той да постигне целта си да направи украинската независимост нежизнеспособна. Путин, както и повечето руски лидери в историята, най-вероятно ще умре от естествена смърт.
Китай наблюдава всичко това с нарастващо чувство на увереност, че не е изправен срещу САЩ на Труман и Кенан. Защото тази Америка – онази, която така уверено водеше началната фаза на Първата студена война – вече е история.
*Найл Фъргюсън е старши научен сътрудник на Milbank Family в Института Хувър към Станфордския университет и колумнист на Bloomberg Opinion. Преди това е бил професор по история в Харвард, Нюйоркския университет и Оксфорд. Той е основател и управляващ директор на Greenmantle LLC, консултантска фирма, базирана в Ню Йорк. Последната му книга е „Doom: The Politics of Catastrophe“ (“ Гибел: политиката на катастрофата“).
About The Author
