Повишените цени на основни хранителни стоки и баталните сцени около супермаркетите в страната от последните дни повдигнаха отново един от ключовите въпроси пред България – наистина ли сме толкова бедни? Краткият отговор е „да“.
Бедността у нас не е субективно мнение, нито въпрос на „усещане“, както многократно през годините са се опитвали да ни убеждават поредица управляващи и мнозина анализатори. Точно обратното – за измеренията на бедността и социалното разслоение съществуват редица обективни данни, които ежегодно се следят и публикуват както от българската, така и от европейската статистическа служба.
Да, толкова бедни сме
През 2020 година страната ни оглавява негативната класация на Евростат за процент от населението, което се намира в „риск от бедност или социално изключване“. В тази графа са попадали 23,8% от българските граждани или над 1,5 млн. души. Погледнато по този начин не би трябвало да е чак толкова странно и изненадващо, че е възможно да станем свидетели на няколко хиляди души, които са готови да се редят дълго на опашка за стоки от първа необходимост, които могат да закупят на по-ниска цена от обикновено. За сравнение, средно в ЕС в тази графа попадат около 17% от хората.
Източник: Евростат
България е в челото и в другата основна статистика, чрез която Евростат мери бедността – процентът от населението, изпитващи материални лишения. През 2020 година почти 32% от българското население е изпитвало материални лишения, а 22,5% намират място в графата изпитващи „тежки материални лишения“. И по двата показателя страната ни е втора в ЕС и много далеч от средните стойности за съюза – съответно около 12% и около 7% за същата година.
Източник: Евростат
Още по-конкретен пример за измеренията на бедността у нас е статистиката за хората, които изпитват невъзможност да поддържат дома си адекватно топъл. Близо 28% от българските граждани попадат в тази графа при едва 8,2% средно за ЕС. 43,5% от хората у нас пък не могат да посрещнат извънредни разходи, ако такива се наложат, при средно 31,5% за ЕС.
Източник: Евростат
Макар да обхващат огромен процент от населението, многократно по-голям от този в съюза, от който сме част, подобни проблеми са напълно непознати за една скромна част от българското население, която се намира на върха на социално-икономическата пирамида у нас. Последното е една от причините за „изненадата“ от гледките на хора, които се бият за евтини хранителни продукти – в България социалното разслоение е достигнало такива нива, че малцината на върха живеят в напълно различна реалност от онази, обитавана от мнозинството.
Както показаха и данните за разпределението на доходите в България, почти 70% деклариращите някакви доходи, изкарват чисто до около 900 лева на месец, докато едва около 2% могат да се похвалят с доходи над 5000 лв. В тези числа изобщо не попадат пенсионерите, които с още по-голяма сила и размери разширяват групата на дъното.
Източник: Министерство на финансите
Различните светове или „двете Българии“, които съжителстват у нас с все по-малък досег помежду си, също не са субективно понятие. Нивата на икономическо неравенство отново се измерват с обективни показатели, които показват категорично, че България е страната в ЕС с най-голямо неравенство.
Източник: Евростат
Всички тези факти далеч не са новина и са широко известни от години насам, стига човек да не е напълно капсулиран в своя „балон“ в социалните мрежи или затворения комплекс, който обитава. Малко по-сложният въпрос е какво прави държавата, за да преодолява всички тези дисбаланси вътре в държавата, проблемите до които те водят и да се опитва да промени мястото на България в тези класации. Но отговорът отново е сравнително лесен, ако се позоваваме на фактите: не прави почти нищо.
Това е констатация и на самата Европейска комисия, която от години критикува в своите доклади ефективността на българската данъчно-осигурителна система, като посочва, че нейната практическа регресивност натоварва в по-голяма степен нискодоходните групи и не насърчава преразпределението, през което би следвало да се решават проблемите с бедността и неравенството.
През 2018-та година докладът на Европейската комисия по повод Европейския семестър отчете, че между 2012 и 2016 г. разликата между доходите на най-богатите и най-бедните 20% от българите се увеличава от 6.2 до 7.9 пъти, с което страната ни става най-неравната в ЕС. Като причина за това бяха посочени “ниските разходи за социална закрила, които отчасти се дължат на ниското ниво на данъчни приходи и на липсата на прогресивност на данъчната система”. В резултат „социалните трансфери имат много ограничено въздействие върху намаляването на бедността и неравенството”, което води до трайно високи нива на бедност и неравенство. По-лошото е, че излизането от тази ситуация е силно затруднено в резултат от т.нар. неравенство във възможностите – в образованието, здравеопазването и достъпа до качествени жилищни условия. Докладът посочва, че то „е сред най-високите в ЕС, поради което успехът в живота зависи до голяма степен от постиженията на родителите“.
Комисията повтори констатациите си и година по-късно, през 2019-та, като отново отчете: „Влиянието на данъците и обезщетенията за намаляване на бедността и неравенството е значително по-слабо спрямо средното за ЕС равнище. Това отразява ниското равнище на социалните разходи, неравномерната наличност на социални услуги на територията на страната и ограничените преразпределителни ефекти на системата за данъчно облагане. Ограничени са възможностите на българската система за данъчно облагане и обезщетения да намалява неравенствата и да насърчава политики за намаляване на бедността, която е най-сериозната в ЕС“. През 2020-та година ЕК директно посочи, че българската данъчна система „действително е регресивна и най-голямата тежест от ДДФЛ и социалноосигурителните вноски пада върху лицата с ниски доходи“.
За какво отиват парите?
Публикувани преди дни от Евростат обобщени сравнителни данни за разходите на държавите в ЕС за 2020 година затвърждават тези тенденции, като е любопитно, че въпреки настъпилите изменения в посока повече държавни разходи заради пандемията, ударила света през тази година, България отново остава в дъното в ЕС по този показател. Държавните разходи за 2020 година у нас възлизат на 41,8% от БВП, като само една държавата в лицето на Ирландия преразпределя по-малко. Средният процент за ЕС през 2020 е над 53%, а в държави като Франция, Белгия, Финландия, Италия и дори Гърция достига около 60%.
Източник: COFOG (europa.eu)
Важно е да се отбележи, че през 2020 година България прави скок спрямо обичайните си нива на държавни разходи – около 35% при средно около 50% за ЕС. Тези данни означават, че системно държавата ни се отказва от редица свои функции, свързани с ограничаване на бедността и неравенството, инвестиции в здравеопазването, образованието, публичните услуги и други.
Поредица български правителства практически правят обратното на онова, което би трябвало да се случва в най-бедната държава в ЕС, като вместо да инвестират повече, те следват неотклонно принципа за „по-малка държава“. Но въпреки скока, страната ни даже губи две позиции спрямо всички останали държави в ЕС по този показател, тъй като година по-рано, през 2019-та, освен Ирландия, по-малко от нас са разходвали още Румъния и Латвия, но през 2020-та те ни изпреварват. Изводът е, че макар да принуди държавата да инвестира повече в обществените системи и в своето население, дори пандемията не е успяла да убеди българското правителство да смени по-генерално парадигмата.
Източник: Statistics | Eurostat (europa.eu)
Ако погледнем в по-голям детайл общите държавни разходи в страните от съюза, то за пореден път най-големият дефицит и разлика спрямо средните нива за ЕС личат в графата „Разходи за социална защита“. У нас за такива нужди са били отделени средства, равни на около 13% от БВП за съответната година, докато средно в съюза за такива дейности са отишли 22% от БВП. Съотнесено към БВП на страната ни за тази година, това означава, че ако харчехме за социална защита поне толкова спрямо брутния си вътрешен продукт, колкото го правят средно нашите европейски партньори, то трябваше да отделяме годишно над 10 млрд. лева повече за такива цели.
Източник: COFOG (europa.eu)
Данните показват, че страната ни харчи значително по-малко от средните нива за съюза както за здравеопазване – 5.9% у нас спрямо цели 8% от БВП за ЕС – при това в пандемична година, така и за образование, което уж е „приоритет“ на поредица правителства – 4% от БВП у нас спрямо 5% средно за ЕС. Тежък дисбаланс има и в графата „Общи обществени услуги“ – 3.5% у нас срещу 6.2% средно в ЕС.
За сметка на това България изпреварва през 2020-та средните нива в ЕС по разходи за отбрана – 1.5% от БВП срещу 1.3%, но и това не е достатъчно, ако се съди по честите общи събирания на висшите държавници от всички власти, които призовават за повече разходи за отбрана. Дори да приемем спорната теза, че такива наистина са необходими и ще ни донесат повече сигурност в новите сложни световни контексти, то едва ли има нужда от повече доказателства, че преди това се нуждаем от шоково покачване на разходите за социална защита, където изоставаме фундаментално спрямо другите държави от ЕС, които изпреварваме по военни разходи като процент от БВП.
Друга сфера, в която страната ни харчи повече отколкото средно това правят колегите ни от ЕС, е „Обществен ред и сигурност“. България е сред лидерите в ЕС по разходи за полиция, като най-малко за поддържане на обществения ред отделят скандинавските страни, които обаче харчат много повече за социална защита, здраве и образование. Логично: ако пестиш от тези разходи, ще трябва да даваш повече за полиция.
От тези 13% от БВП в графата „Социална защита“, около 9,5% са за пенсии при 11,3% средно за ЕС, което означава, че дори по този показател страната ни да се доближава до средните нива, то други разходи за социална защита практически липсват. Най-шокиращи са разликите при обезщетенията за безработица, за които държавите в ЕС отделят цели 2,2% от БВП, докато България отделя скромните 0,6%. Цели 3% отиват средно в ЕС за болести и инвалидност при 0,6% в България.
Източник: COFOG (europa.eu)
В България почти не се говори за политика на преразпределение в контекста на подобряване на жизнените условия на мнозинството от населението. Публичният дебат е доминиран от фалшивата мантра за данъците като „кражба“ или минимум „тежест“, а политиците често изтъкват, че са увеличили разходите за една или друга социална функция на държавата „доколкото им позволява наличния държавен бюджет“ – т.е. почти никак. Дебати върху преразпределението обикновено се блокират от допускането, че ниските преки данъци са почти свещени за България.
Разглеждането на средствата в съотношение към БВП дава обективен ориентир за последиците от сегашната данъчна система, но и за дисбалансите в начините на разпределение. У нас почти никой политик не говори за това колко процента от богатството, създавано всяка година в обществото, трябва да отива за здраве, образование или социална защита, а единственото изключение, при което в дневния ред се лансират конкретни проценти, е когато стане дума за разходите за отбрана.
Очевидно е, че България преразпределя значително по-малко от най-богатите страни в Европа, тъй като изглежда политиците ни считат, че хората у нас имат по-малка нужда от средства за социална защита, здраве, образование или обществени услуги, отколкото например гражданите на Франция, Белгия, Гърция или Финландия, чиито страни водят класацията за поредна година с разходи доближаващи или надхвърлящи 60% от БВП. Данните показват, че страната рекордьор по смъртност в разгара на пандемията е имала по-малко нужда и от здравеопазване. Съвсем отделна тема е и как се управляват и функционират здравната и образователната системи и колко от ограничените публични средства се насочват към частни болници и частни училища.
Нещо повече – регресивната данъчна система, ниските преки данъци и високите косвени означават, както посочва и ЕК, че цената за издръжката на публичните разходи се плаща предимно от данъците върху потреблението и по този начин се стоварва най-вече върху онази част от населението, която харчи всичките си пари за ежедневни стоки – т.е. огромното мнозинство от наемните работници и пенсионерите.
About The Author
