На 2 март, когато броят на украинските бежанци, бягащи от бруталната руска инвазия, достигна 1 милион, Съветът за сигурност на ООН свика извънредна сесия на Общото събрание. На нея 193 държави разгледаха резолюция относно „агресията на Русия срещу Украйна“ и я гласуваха с огромно одобрение: 141 гласа „за“, 35 „въздържал се“ и само пет гласа „против“. Дори някои от най-близките съюзници на Русия на континента – например Сърбия или Унгария – гласуваха, за да осъдят инвазията. „Посланието на Общото събрание е силно и ясно“, заяви генералният секретар на ООН Антониу Гутериш.
Какво точно е това послание? През последните дни много коментатори посочиха глобалната карта на резолюцията на ООН, за да демонстрират единството на Запада и света в борбата срещу властта на Путин. Но за да осмислим геополитическите последици от руското нахлуване, трябва да погледнем отвъд дипломатическия театър на Общото събрание, за да проучим как тези държави всъщност са ангажирани с войната в тази фаза на бърза ескалация. И за да направим това, трябва да започнем с една много различна карта на света – картата на глобалното участие в санкциите, наложени срещу Русия от Съединените щати и техните съюзници.
Контрастът между тези карти не би могъл да бъде по-поразителен. САЩ, Обединеното кралство, Канада, Южна Корея, Швейцария, Япония, Австралия, Нова Зеландия, Тайван, Сингапур, ЕС: извън тази укрепена коалиция много малко държави са решили да участват в икономическата война, насочена срещу управлението на Путин. Напротив, много от най-големите държави в света – включително Китай, Индия, Бразилия, Бангладеш, Пакистан, Индонезия и дори съюзникът на НАТО Турция – отказаха да се присъединят. „Ние няма да следваме сляпо стъпките, предприети от друга държава“, заяви представител на външното министерство на Индонезия на неотдавнашна пресконференция.
Латинска Америка е също толкова твърда в ангажимента си към неутралността. „Ние не смятаме, че тази война ни засяга“, заяви мексиканският президент Андрес Мануел Лопес Обрадор. „Няма да предприемем никаква икономическа репресия, защото искаме да имаме добри отношения с всички правителства.“ Аржентина може и да е гласувала за осъждане на действията на Русия в ООН, но външният ѝ министър Сантяго Кафиеро беше категоричен, че страната му няма да участва в новия натиск за санкции: „Аржентина не смята, че те са механизъм за създаване на мир и хармония, или за генериране на възможности за откровен диалог, който да служи за спасяване на човешки животи.“
Латиноамериканската позиция е повторена и в Африка. „В продължение на пет века ние сме били пионки в ръцете на воюващите европейски държави, които са искали да ограбят Африка от нейните човешки и природни ресурси“, казва Пиер Сане, президент на института Imagine Africa и бивш генерален секретар на Amnesty International. Сане разказва, че посолството в Украйна е набирало „доброволни“ наемници от страни като Сенегал и Кот д’Ивоар, които да се бият във войната. „Ако тази война в Украйна ескалира, ние казваме и го казваме на висок глас: не я пренасяйте на нашия бряг“.
На фона на бруталното настъпление на руската армия в Украйна множество писма, статии и коментари в Twitter се обръщат към „западната левица“ заради привидното ѝ нежелание да се противопостави на Путин. Нахлуването в Украйна се описва като „тест“ за изкореняване на „псевдолевите„, които не успяват да реагират със сила и убеденост, за да подкрепят Запада в усилията му да изолира, подкопае и в крайна сметка да свали Путин в защита на украинската кауза.
Но картата на санкциите показва, че истинският разрив не е между ляво и дясно, нито дори между Изток и Запад. Напротив, картата разкрива разрив между Севера и Юга, между държавите, които наричаме развити, и тези, които наричаме развиващи се. И като разкрива тази тектонична промяна, картата може да ни каже нещо важно за геополитиката в настъпващата ера на многополярност.
Бързият възход на Китай и реакцията на САЩ, която той предизвика, накараха много коментатори да прогнозират предстояща студена война. Малцина очакваха, че Владимир Путин ще даде началото ѝ толкова внезапно. „Нахлуването на Путин в Украйна сложи край на 30-годишната ваканция на американците от историята“, пише бившият директор на ЦРУ Робърт Гейтс за „Вашингтон пост“. Незабавното изхвърляне на руските представители и руската култура от институциите на Запада подсказва, че дългият сън на студената война може би наистина е приключил: „Войната на Путин осигури студения душ, необходим за събуждането на демократичните правителства за реалността на един нов свят.“
Добрата новина според Гейтс е, че администрацията на Байдън вече е намерила своята основа в студената война. Организираната от Вашингтон “Среща на върха за демокрация” се стреми да обедини „народите на свободния свят“ – забележително завръщане към епохата на антисъветската мобилизация – като същевременно изолира автокрации като Русия и Китай. Разбира се, с обичайните изключения: например петролът на Саудитска Арабия дава на страната безплатен пропуск за „свободния свят“, както стана ясно от неотдавнашната делегация, изпратена от администрацията на Байдън, за да осигури подкрепата на кралството за поддържане на потока от петрол по време на военните действия в Украйна.
В епохата на еднополюсността – през дългия 30-годишен период, последвал разпадането на Съветския съюз – народите по света имаха доста прост избор: да застанат на страната на Съединените щати или да останат сами. Някои нации се опитаха да се обединят в колективни действия на съпротива срещу тази хегемонна сила. Но последствията бяха почти неизбежни: инвазии, преврати и мащабни санкции, които изолираха икономиките им от света като цяло.
Но тъй като новите сили създават нови полюси, възможностите, с които разполагат съседните на САЩ държави, вече не се ограничават до подчинение и съпротива. Появява се трета възможност: неутралитет. „Неутралитет не означава безразличие“, казва Пиер Сане. „Неутралитет означава непрекъснато да призоваваме за спазване на международните закони; неутралитет означава, че сърцата ни все още са с жертвите на военни инвазии и произволни санкции, каквито никога не са били налагани на страните от НАТО.“
По време на първата студена война неутралитетът имаше свое име – необвързване. Докато Съединените щати се сражаваха с Китай и Съветския съюз в небето над Корея, Джавахарлал Неру и Йосип Броз Тито отказаха да вземат страна. „Народът на Югославия не може да приеме постулата, че днес човечеството има само един избор – избор между господството на единия или другия блок“, казва министърът на външните работи на Югославия Едвард Кардел пред ООН през 1950 г. „Ние вярваме, че съществува и друг път.“ Пет години по-късно се ражда Движението на необвързаните страни, което обединява повече от 100 държави по света около принципите на ненамеса и мирно съвместно съществуване.
Днес народите по света отново са призовани да вземат страна – между Русия и Запада, а съвсем скоро и между Запада и Китай. Но както свидетелства картата на санкциите, кръстосаният натиск между тези велики сили може отново да предизвика движение за неприсъединяване, изискващо по-универсално прилагане на международното право срещу исканията за едностранно изключение.
Тази неутрална позиция несъмнено ще има последствия. Неприсъединилите се страни през първата студена война често ставаха жертва на агресия, инвазия и икономическо ембарго. Същите рискове за неутралитета са видими и днес. Неотдавна Литва отмени доставка на ковид ваксини за Бангладеш заради отказа на страната да осъди Русия в ООН. САЩ от своя страна вече приеха Закона за противодействие на противниците на Америка чрез санкции (Caatsa), който дава правото да наказват държави със санкции заради търговия с трета страна.
Но тъй като великите сили се подготвят за нов век на война, призивът за необвързване само ще се засилва. Нашата задача е да разберем този призив сега така, както Тито и Неру са го разбирали тогава: не като „неутралитет“ или „пасивност, както понякога се твърди“. Както те написаха в съвместна декларация през 1954 г: „Той представлява позитивна, активна и конструктивна политика, която има за цел колективния мир като основа на колективната сигурност.“
*Дейвид Адлер е политически икономист и главен координатор на Progressive International
About The Author
