Винаги, когато войната или геополитическото напрежение предизвикат джингоистичен плам, определени фракции се опитват да потъпчат несъгласието, да принизят нюансите и историческия контекст до прост черно-бял разказ и да използват момента за разчистване на сметки и развитие на кариерата си.
За последен път на Запад преживяхме това преди малко повече от двадесет години, когато възмущението от зверството на 11 септември бързо доведе до милитаристичен климат, в който само най-крайните и безразсъдни военни реакции получаваха трибуна. Тези, които възразяваха или препоръчваха спокойствие, предпазливост и мирни решения, бяха осмивани и игнорирани – ако бяха от късметлиите. За други това означаваше да бъдат дамгосани като предатели и симпатизанти на терористите, или дори самите те да бъдат оприличавани на терористи и обвинявани в нелоялност и нанасяне на вреда на страната. Това се случваше на фона на предупрежденията на президента на САЩ, че или си „с нас, или си с терористите“.
Онези, които се отклоняваха по какъвто и да е начин от одобрената линия – включително и тези, които се интересуваха от мотивите на терористите и техните поддръжници – бяха обвинявани, че „рационализират подкрепата за тези изпълнени с омраза фанатици“, че разпространяват тяхната пропаганда, че са едни от „умиротворителите„, и бяха нападани, цензурирани и дори уволнявани. Десните колумнисти се радваха, че „частите от левицата, които се противопоставят на военните действия, ще последват съдбата на изолационистите преди Втората световна война“.
В резултат на това се стигна до множество бедствия и глупави политически решения, за които всички разумни хора съжаляваха. САЩ изсипаха 8 трилиона долара от националното си богатство във „война срещу тероризма“, която унищожи две държави, едната от които нямаше никаква връзка с нападението, и уби близо един милион души по света (включително повече от седем пъти повече американци, отколкото загинаха на 11 септември), а други 38 милиона души бяха принудени да напуснат домовете си. Правителството на САЩ създаде световна система от затвори за мъчения, в които бяха затворени невинни хора, отвлечени по погрешка, и травмира цели общества с безпилотни самолети-убийци и тайни ескадрони на смъртта, които унищожаваха цели семейства и села с един замах, без предупреждение. След десетилетия на всичко това се гледа почти повсеместно като на ужасна, срамна грешка.
Двадесет години по-късно ставаме свидетели на много подобна поредица от събития с потенциално още по-ужасяващи последици.
Война срещу несъгласието
От самото начало на кризата в Украйна – когато Москва първо започна да струпва войски по границата, и особено след това започна война – политиците в САЩ и Обединеното кралство използваха възмущението на света от действията на руския президент Владимир Путин, за да преследват своите критици и политически съперници от левицата. В Обединеното кралство лидерът на лейбъристите Киър Стармър, чийто неубедителен мандат е белязан основно от фракционната война срещу лявата част на партията му, пръв обвини Коалицията „Спрете войната“ (чийто заместник-председател случайно е предшественикът на Стармър, прогонен от партията), че „активно оказва помощ на авторитарни лидери, които пряко заплашват демокрациите“ и „проявява солидарност с агресора“.
След това Стармър заплаши единадесетте депутати лейбъристи, подписали отвореното писмо на на пацифистката коалиция, с отстраняване от длъжност, ако не премахнат имената си, и заяви, че „в тази партия няма да има място за фалшива равнопоставеност между действията на Русия и действията на НАТО“. Един неназован лейбърист ги нарече „рупори на Кремъл“. Когато младежкото крило на партията разкритикува Стармър за „подклаждане на напрежение, мачистки пози и опити да „надмине“ торите в ястребската външна политика“, Стармър отмени годишната им конференция, ограничи достъпа до акаунта им в Twitter и намали финансирането им.
Подобна кампания изглежда се разгръща и в САЩ. След като Демократичните социалисти на Америка (DSA) излязоха с изявление относно инвазията на Путин, завършвайки я с критика на НАТО и западния империализъм, група финансирани от корпорации демократи, които отдавна изпитват неприязън към американската левица, побързаха да направят от това национален скандал. В същото време Майк Гуин, водеща фигура в Белия дом, осъди друго изявление на DSA като „срамно“. Според версията на New York Post социалистите са избрали да „обвинят американския империализъм за руската инвазия в Украйна“, а отделна статия ги характеризира като „оправдаващи Путин“.
Това се случва след седмици на подстрекателска реторика сред свързаните с демократите сектори на американските медии, които изобличават десни фигури като Тъкър Карлсън и Джош Хоули (но също и бившия представител на демократите Тулси Габард) в нелоялност и повтаряне на кремълската пропаганда, заставане на страната на врага и т.н. Самата Габард е ястреб по отношение на “войната срещу тероризма” (и съм я критикувал многократно), а Хоули и Карлсън са реакционни демагози, като последният е особено вреден глас в американския дискурс. Така че не би трябвало да е необходимо да изтъквам факта, че Карлсън е изтърсил много глупости по темата, като например когато определи първоначалното нахлуване на Русия в Украйна като обикновен „граничен спор“.
Но е важно, че много от тези маккартистки обвинения се отнасяха не за това, а за разумната позиция на Карлсън относно това какво трябва да направи Вашингтон по отношение на Украйна, а именно да не започва война. Това се отнася и за всички останали, които са атакувани в момента. “Оскърбителните” изявления на Габард гласяха, че санкциите срещу Русия ще се обърнат срещу американските потребители и потенциално ще доведат до военна ескалация, както и че по-добрият курс би бил да се „свали от масата въпросът за влизане на Украйна в НАТО“ и така да се предотврати война.
Изявлението на DSA, което предизвика такъв гняв във Вашингтон, не беше лишено от недостатъци. Но в него ясно се осъждаше нахлуването на Путин, а основната му точка – да не се допуска по-нататъшна ескалация, да се приемат бежанците и да се намери дипломатическо решение – беше изключително разумна. Но точно това предизвика възмущението. „Убеден съм, че думите ви не означават нищо за[украинцит], но противотанковите ракети и куршумите означават“, заяви в отговор сенаторът от Пенсилвания Конър Ламб.
Служителят на Белия дом Гуин от своя страна явно вижда като “срамно” това, че организацията е нарекла революцията на Евромайдана от 2014 г. „преврат“ – безспорно спорен етикет, но не и неразумно описание на случилото се, особено като се има предвид широкото използване на тази дума за описание на много сходните събития от 6 януари 2021 г. в САЩ.
Същото се отнася и за изявлението на коалицията „Спрете войната“, което Стармър атакува като „проява на солидарност“ с Путин, като „първосигнален рефлекс“, че всеки противник на Запада е в правото си, и като „димна завеса“ за репресиите на Москва.
С какво са оправдани подобни обвинения? Явно за Стармър е недопустимо декларацията за несъгласие с войната на Пути да е съчетана с критика към британското правителство за неговото отхвърляне на дипломатическото решение, ескалиращите му действия, и призив за спиране на разширяването на НАТО на Изток, за да се отговори на руските опасения за сигурността, като същевременно се върнат споразуменията от Минск и се изработи ново, взаимно приемливо споразумение за сигурността в Европа.
Подобни неща се срещат навсякъде, особено в социалните медии, където опитите да се очертае пълният контекст на това как се стигна дотук или да се обясни на западната аудитория как политическите решения на техните правителства след края на Студената война са допринесли за това, се посрещат с обвинения в оправдаване на незаконната война на Путин или папагалстване на кремълската пропаганда.
Но това далеч надхвърля социалните медии. Вижте например тези читателски писма до редакцията на LA Times, публикувани под заглавие „Ако мислите, че НАТО е истинската заплаха, сте заблудени от руската пропаганда„. В тях идеята, че НАТО е свързана с настоящото напрежение или участва в разпалването му, се разобличава като „абсурдна руска лъжа“ и „руската представа за НАТО“. Водещ експерт по пропагандата пък ни казва, че Кремъл „прокарва идеята, че за всичко това е виновна НАТО, че вината е на Запада“ и че „много хора в Русия са повярвали в това“.
Критиката на разширяването на НАТО не е маргинална
Историята на напрежението между Запада и Русия по отношение на Украйна е дълга и сложна, с много припокриващи се и конкуриращи се анализи. Разумни хора могат да имат различни и обосновани мнения относно решения като предложените от „Спрете войната“.
Но да ги отхвърляме просто като лъжи и пропаганда на западни предатели, апологети на Путин и опасни маргинални фигури, тайно свързани с Кремъл, е невярно до степен на оруелщина. Това са мейнстрийм аргументи, които се изтъкват от години от настоящи и бивши американски дипломати и външнополитически мислители от целия политически спектър, както и от фигури от редиците на западния естаблишмънт.
Вземете пример Джак Матлок, който е бил посланик на САЩ в Съветския съюз при Роналд Рейгън и Джордж Буш, след като в продължение на десетилетия е бил един от най-добрите съветски експерти в американската дипломатическа служба. В навечерието на тази война той пише, че „нямаше да има основание за настоящата криза, ако след края на Студената война не беше последвало разширяване на съюза“ и че „политиките, провеждани от президентите Джордж Буш, Барак Обама, Доналд Тръмп и Джо Байдън, допринесоха за това да стигнем до тук“. Матлок призова за дипломатическо решение за предотвратяване на войната, най-вече по линия на преговорните искания на Москва за твърди гаранции по отношение на разширяването на НАТО, и заявява, че „това, което Путин иска, е съвсем приемливо“.
Стивън Уолт, професор по международни отношения в Харвард и колумнист на Foreign Policy, изказва подобен аргумент, недоумявайки от факта, че докато западните държави изключват възможността да се бият в полза на Украйна, „преговорната позиция на САЩ (а оттам и на НАТО като цяло) изобщо не се е променила по основния въпрос, който разделя двете страни“ – а именно статута на Украйна в НАТО. Той изрази съжаление за „черно-бялата представа за ситуацията в Украйна“, според която „заявените от Русия претенции нямат никакво легитимно основание и единственият възможен отговор на Запада е да откаже да направи каквито и да било отстъпки“.
Един съмишленик на Уолт, мислителят-реалист Джон Миърсхаймер, от години изтъква този аргумент, упреквайки западните представители, че непрекъснато се опитват да вкарат Украйна в своята орбита, което кара Русия да предприема драстични и незаконни стъпки, за да противодейства. Неотдавна той заяви пред New Yorker, че според него „всички проблеми в този случай наистина започнаха през април 2008 г.“, когато Буш направи прословутото си изявление за присъединяване на Украйна и Грузия, въпреки че Москва даде ясно да се разбере, че „разглежда това като екзистенциална заплаха и чертае линия в пясъка“. Миърсхаймър отхвърля идеята, че Путин се стреми да завладее по-широка част от Европа, за да възстанови Руската империя или Съветския съюз, като аргумент, „измислен“ от „външнополитическия естаблишмънт в Съединените щати и на Запад като цяло“, и смята, че Киев може да постигне някакъв „modus vivendi“ с Москва.
Самуел Чарап, експерт по Украйна в корпорацията RAND (мозъчен тръст, свързан с Пентагона, първоначално създаден от военновъздушните сили), твърди, че това, което в началото на февруари е било просто „криза в Украйна“, е „симптом на неочаквания успех на Вашингтон“ след Студената война. Той обвини, че „Русия е обречена отново да влезе в сблъсък със Съединените щати и техните съюзници по отношение на статута на тези бивши съветски републики, освен ако всички страни не могат да се споразумеят за взаимно приемливо споразумение за регионалния ред“.
Или вижте професора по международни отношения Раджан Менон и бившия служител по националната сигурност на Джордж Буш-младши Томас Греъм, които през януари в призоваха американските официални лица да предотвратят войната, като „се съобразят с някои от основните опасения на Русия по отношение на сигурността“ и официализират „обявен мораториум върху присъединяването на Украйна или която и да е друга бивша съветска държава“ към НАТО за период от двадесет и пет години.
Вижте неотдавнашните коментари на критично настроения руски социолог Грег Юдин, който наскоро беше арестуван и малтретиран по време на антивоенен протест в Москва и който само ден преди началото на инвазията предупреди, че „НАТО със сигурност е потенциален военен противник на Русия“, че „не е мирен и невинен съюз“ и че разширяването му е „неприятелско действие спрямо Русия“, което „всяко отговорно руско правителство трябва да се стреми да предотврати“.
Украинският социолог Володимир Ишченко е предупреждавал, че става „все по-ясно, че един наследник на Путин, колкото и прогресивен или демократичен да е той, все още ще вижда заплаха в членството на Украйна в НАТО“ и че сред решенията на очертаващата се тогава криза е, наред с другото, „възстановяването на статута на Украйна на държава, която не се асоциира към НАТО“, и отмяната на поправката от 2019 г., с която в конституцията на страната беше записана целта за „евроатлантическа интеграция“.
Можете да продължите още и още: Катрина Воден Хювел пише във Washington Post, че „НАТО сега до голяма степен съществува, за да управлява рисковете, породени от неговото съществуване“; Джефри Сакс призовава Вашингтон да „направи компромис с НАТО, за да спаси Украйна“ във Financial Times; или експертът по Украйна от Kings College Анатол Лиевен, който е подчертавал същия аргумент и многократно е призовавал за решения като неутрална Украйна и мораториум върху влизането ѝ в Алианса, първо за да се предотврати тази война, а сега и за да се прекрати.
Всъщност, когато през януари тази година Лиевен събра група бивши посланици на САЩ и Великобритания и експерти, те бяха единодушни, че „руското правителство все още не е взело решение за война“ и че Вашингтон „ще трябва да отиде много по-далеч“ от първоначалните си отговори на първия опит за преговори на Москва.
Тук дори не се включват многото, многото фигури от американския естаблишмънт, които през десетилетията предупреждаваха, че разширяването на НАТО в крайна сметка ще провокира точно това, от което трябваше да се предпазва.
На първо място сред тях е Джордж Кенан, смятан за баща на политиката на сдържане по време на Студената война, който през 1997 г. прозорливо предупреждава, че разширяването на НАТО на изток ще „разпали националистическите, антизападните и милитаристичните тенденции в руското общество“, „ще има отрицателен ефект върху развитието на руската демокрация“ и „ще насочи руската външна политика в посока, която определено не ни харесва“.
Или осемнайсетте бивши дипломати, които предупредиха, че политиката на разширяване рискува „значително да изостри нестабилността, която сега съществува в зоната между Германия и Русия, и да убеди повечето руснаци, че Съединените щати и Западът се опитват да ги изолират, обкръжат и подчинят“.
Или пък петдесетте изтъкнати външнополитически експерти, сред които пенсионирани военни, дипломати и бивши сенатори, които подписаха писмо, в което нарекоха разширяването на НАТО „политическа грешка от исторически мащаб“, на която „се противопоставя целият политически спектър“ и която „ще засили недемократичната опозиция, ще подкопае онези, които подкрепят реформите и сътрудничеството със Запада, и ще постави под въпрос цялото споразумение след Студената война“.
Или пък настоящият директор на ЦРУ на Байдън, Уилям Бърнс, който през 1995 г. пише от Москва, че „враждебността към ранното разширяване на НАТО се усеща почти повсеместно в целия вътрешен политически спектър тук“ и че тази стъпка е „в най-добрия случай преждевременна, а в най-лошия – ненужно провокативна“. Тринайсет години по-късно Бърнс информира администрацията на Буш, че „влизането на Украйна в НАТО е най-ярката от всички червени линии за руския елит (не само за Путин)“ и че „за повече от две години и половина разговори с ключови руски играчи“ той „все още не е открил никой, който да гледа на Украйна в НАТО като на нещо различно от пряко предизвикателство за руските интереси“. Само преди две години Бърнс пише за това как „руснаците се задушават от недоволството и чувството си за неравностойно положение“ и как „бавно се надига буря от теории за забит нож в гърба“.
Или пък разузнавателните служби на САЩ, които според бившия разузнавателен анализатор Фиона Хил (сега експерт по Русия в института „Брукингс“) са се противопоставили на идеята за предлагане на членство на Украйна и Грузия през 2008 г., но Буш ги пренебрегва – което сега се разглежда от повечето експерти по външна политика като ключов поврат в отношенията между САЩ и Русия след Студената война и в отношенията на самия Путин с Вашингтон.
Или пък многобройните други гласове на естаблишмънта – от Том Фридман и Хенри Кисинджър до Збигнев Бжежински и Даниел Патрик Мойнихан, които са отправяли подобни критики към политиката на разширяване.
В треската на войната изведнъж ни карат да вярваме, че всичко това е просто глупава и предателска апологетика на подмазвачите на Путин и крайните екстремисти, измислена точно сега, за да оправдае инвазията на Москва и дори да укрепи Русия. Бързината, с която тези идеи на Запад се превърнаха от общоприето мнение в предателска лъжа и пропаганда, е шокираща.
Обяснението на войната не я оправдава
Защо е важно всичко това? Трябва да знаем как стигнахме дотук, какви политически решения, върху които ние на Запад имахме контрол, допринесоха за това и какво можехме да направим по различен начин. По този начин можем не само да избегнем повтарянето на едни и същи грешки и да гледаме как една ужасна история се повтаря отново и отново, но и да намерим някакъв политически, невоенен изход от случващото се сега и да осигурим трайна стабилност за Украйна и Европа, ако не и дългосрочен мир.
Широко разпространената днес идея, че Путин е подобен на Адолф Хитлер луд, който се стреми към световно господство, и че западната политика през последните десетилетия не е изиграла никаква значима роля в избора му да започне тази жестока и незаконна инвазия, е много удобна. Удобна е и за онези западни служители, които са играли водеща роля в тази политика, включително действащия президент на САЩ, който ръководеше първите усилия за разширяване на НАТО. Удобна е за производителите на оръжие и за всички останали корпоративни пиявици, които се изхранват от безкрайни глобални конфликти. Удобна е за военните ястреби, които цинично ще използват тази война, за да оправдаят спиращи дъха опасни идеи като превръщането на Украйна в постоянна военна зона, подобна на Афганистан. И, разбира се, тя изключва всякакво дипломатическо споразумение за прекратяване на това ужасно престъпление, защото с един луд, който иска да завладее света, не могат да се водят преговори.
Също толкова важно е, че ако не разберем как западната политика е помогнала да се стигне до този конфликт и не работим за избягване на подобни грешки в бъдеще, конфликтите и войните са завинаги неизбежни. Както посочват гореизброените фигури, противопоставянето в Русия на разширяването на НАТО далеч надхвърля рамките на едноличната фигура на Путин. Ако и когато той в крайна сметка напусне властта, а западните политици продължат да водят тази политика – след като са били убедени от политическите и медийните фигури, които сега ни уверяват, че НАТО няма нищо общо със случващото се и всичко това е просто плод на мегаломанията на един човек – вероятно ще се окаже, че ръководството, което го замени, е не по-малко противопоставящо се, създавайки условия за постоянно състояние на конфликт.
Може да не сте съгласни с този анализ или с възможните решения за прекратяване на тази война. Имате пълното право на това. Но да ги делегитимирате с клевети и нападки, дори да ги изкарвате на границата на престъпността, е възмутително и шокиращо поведение, което рискува да повтори някои от най-срамните епизоди в историята, като катастрофалната военна лудост след 11 септември, маккартисткия лов на вещици през 50-те години на ХХ век, репресиите и злоупотребите през 20-те години на ХХ век и Първата световна война.
Опитите да се обясни ролята на западната външна политика в подклаждането на джихадисткия тероризъм не оправдават и не извиняват зверството, извършено на 11 септември. Разбирането как Версайският договор е помогнал да се стигне до Втората световна война не оправдава и не извинява нашествията на Хитлер, които предизвикаха тази война. Преди две седмици това бяха неща, които се разбираха от само себе си. Сега те очевидно са предателство.
About The Author
